Блогът на доц. Атанас Щерев

Тази седмица в Министерския съвет разиграват играта „тука има-тука нема” с парите за държавните болниците – заиграването започна във вторник, когато премиерът призна, че са нужни още 205 млн., но пари ще има и по познат маниер потупа министър Дянков по рамото и го прати да ги дири от някъде. В четвъртък в ранния следобед министърът уж е потвърдил нуждата от допълнителни средства, но му трябвало поне седмица, за да реши откъде да ги намери, в края на деня обаче г-н Дянков е отрекъл, че е поел подобен ангажимент. Ситуацията е сложна, недостигът тежък, но с подобни публични акробатики няма как да се разреши тежкото положение, освен ако финансовият министър не притежава или магически печатарски способности, или иманярски  умения за откриване на заровени съкровища.”

В последния августовски ден НСИ публикува информация, че кризата не е задържала българските туристи в родните курорти. Данните са предварителни и са за предваканционния период април-юни, но демонстрират, че българските потребители, тук в ролята на туристи, се възползват все повече от възможността си на избор – патриотизмът не е достатъчно условие да задържи българите в родните курорти, те просто се насочват към място, което предлага по-добро качество, по-учтиво обслужване и по-примамливи удобства на сходни цени. Положителното на всяка криза е, че дава поле за размисъл и оздравителни процеси и ако туристическите предприемачи не поправят неадекватното си бизнес поведение и отношение към клиентите, просто ще продължат да губят своите посетители за сметка на курортите в южните ни съседи.

Последното проучване на Евробарометър установява, че българите са „депресирани оптимисти.” Данните от анкетата на европейските статистици беше публикувана във в. Дневник и в електронния вестник Всекиден. Резултатите от допитването заслужават коментар най-малкото, защото за пореден път демонстрират, че за да могат правилно да бъдат разтълкувани съвкупност от мнения, трябва много добре да се познава обществения фон и народопсихологията на анкетираните.

Няма българин, който на директен въпрос „как си” да каже „добре съм.” Този социален подход към обкръжаващата среда, случващите се събития и връзката с персоналния просперитет е вграждан столетия в съзнанието на народа ни. Неговото съвременно проявление е наблюдаваният повсеместен гласно изказан песимизъм без значение от реалното състояние, вътрешно усещане и успехи на заявяващия го. Българите сме научени да сме недоверчиви и подозрителни. Самият факт, че някой ни пита дали сме добре, често е достатъчна предпоставка да отговорим смирено в негативна посока в страх да не обърнем хода на съдбата, да не разгневим вселената или да не предизвикаме тъмните сили. В най-добрият случай отговорът може да достигне до „горе-долу.” Това си е чиста форма проявление на насаждания ни вековен страх. Страх от поробителя, от бирника, от държавата или от Господ. Ако един американец бъде попитан как е, той дори и да има само 5 долара в джоба ще отговори уверено, че е супер, защото в противен случай ще го помислят за некадърник. Един българин обаче никога няма да се похвали, че е добре, смятайки, че има опасност веднага да се задействат свръхестествените механизми, които да го „поставят на място” и да му отнемат постигнатото. И това няма нищо общо с желание за скромност например. Не знам дали друг народ по света има поговорка като нашата „Много добре, не е на добре!”

Бедността обикновено е една от водещите причини за песимизма относно личното положение на един индивид. И все пак българското усещане за немотия е особено, ако го сравним с бедността в световен мащаб. Дори и най-бедните хора в селата, не страдат от тежкото недохранване и липсата на елементарни житейски условия на хората в Африка, части на Азия и определени райони в Южна Америка, където въпреки несгодите имат много по-различно светоусещане. Ясно е, че всичко е относително.  В никакъв случай не твърдя, че българите като цяло са богати, но със сигурност са по-недоволни и по-депресирани от положението си, отколкото много други народи в по-тежко състояние. Изследването на Евробарометър показва, че 53 % от българите оценяват като „лошо” личното си положение. В държавите на ЕС, разбираемо от наша гледна точка, средният процент е 30%. 68% от сънародниците ни смятат, че финансовото им състояние се е влошило, докато в ЕС такова мнение споделят 34 %. Разликите са фрапиращи, предвид факта, че големите европейски икономики понесоха далеч по-драстично кризата, отколкото това се случи у нас. Субективно следейки посещаемостта и оборотите на различните молове, магазини, ресторанти и т.н. и в големите, и в по-малките български градове, стават съмнителни заявките за подобни финансови затруднения. Вярно е, че така или иначе финансовото състояние на българските семейства никога не е било чак толкова добро, но гласно заявеното влошаване е чисто и просто проявление на народопсихологията, за която говорихме по-горе.

Но забележете как целият този начин на мислене се обръща, когато се зададе въпрос, нямащ пряко отношение към благосъстоянието на анкетирания българин. 42% от сънародниците ни приемат състоянието на европейската икономика за добро, докато средния процент за останалите граждани на Съюза, оценяващи я положително е 22%. Оптимизмът на българина за световното икономическо развитие в следващите 12 месеца също се различава от мнението на останалите европейци. У нас 39% очакват подобрение, а едва 6% влошаване, докато в Европа, процентите са съответно 23% и 30%.

Ето как на практика става възможен оксиморонът да бъдем едновременно „депресирани” и „оптимистично настроени”. В крайна сметка подобни статистически изследвания показват не толкова реалното състояние, а народопсихологията на анкетираните. Всеки анализатор, който не отчете националните особености, рискува да извлече доста погрешни изводи от данните на Евробарометър. А те доказват, че българите сме уравновесени хора, научени на предпазливост и мъдрост от живота. Подозрителността дебне във всеки един от нас и затова ни е вродено да знаем как да отговаряме на анкети. 

Миналата седмица НСИ публикува информация за подобрение на бизнесклимата в България през август. Оптимизмът у българските предприемачи и мениджъри лека-полека се завръща и това е обнадеждаващ косвен показател, че процесът на икономическо възстановяване настъпва с леки стъпки. Субективните мнения, изказани от представители на частния бизнес, могат да се приемат за достоверна преценка, поради факта, че именно реалният сектор е двигателят за завръщането към икономически растеж. Смятам, че кейнсианските напъни за мощна държавна намеса за коригиране на обективните пазарни процеси рядко постигат еквивалентен на извършените разходи ефект. И все пак днес си припомних, колко важна е ролята на държавата и най-вече на нейната администрация за създаване на благоприятна среда, която ако не да насърчи, то поне да не пречи на частната предприемчивост.

В петък трябваше да си извадя важен документ и понеже познавам работата на администрацията предварително си бях освободил от задачи част от деня. Какво се случи: Стартирам, както смятах, че е редно, от районно управление на МВР. Там ми казват, че съм сгрешил и ме пренасочиха към Централно управление на полицията до Лъвов мост. Пътувам до там, търся място за паркиране, намирам, влизам и отново се оказва, че не съм на правилното място. В Централното управление недоумяват, че са ме пратили при тях и искат телефона на хората в районното, за да ги питат защо са ме пренасочили неправилно. Естествено нямам такъв телефон. Все пак ми дават нова насока и ми казват, че учреждението, което ми трябва е близо до Централна гара, зад ЖП управление. Намирам адресът и попадам на централното управление на охранителна и транспортна полиция или нещо подобно. И там обаче удрям на камък, но девойката на информацията ми съобщава, че това е общото административно управление, а учреждението, което ми трябва е две улици нагоре. Тръгвам отново и през две пресечки най-накрая намирам правилното място, но това не се оказва края на одисеята. На регистратурата ми съобщават, че ще извикат дежурният. Той слиза и ме информира, че за искания от мен документ е нужно да представя копия на четири други различни документа. Оказва се, че човекът ме познава във връзка с някакво лечение в миналото и на добра воля ме улеснява като ми дава за попълване два необходими за получаване на искания от мен документ формуляра. В крайна сметка разбирам, че трябва да направя копия и да попълня споменатите четири документа, да се върна в същото учреждение, да ги подам и до една седмица ще ми бъде издаден съответния документ. Същевременно трябва да платя административни такси за две услуги – два пъти по 5 лв. Абсурдното е, че за тези 10 лв. трябва да заплатя на обслужващите банки общо 6 лева такси за превод.

Слава богу, че бях психически подготвен за цялото това административно размотаване и си бях освободил достатъчно време. Предполагам, че ежедневно хиляди хора в страната са подложени на подобно ходене по мъките, когато им се наложи да взаимодействат с държавната администрация. Преди 10 ноември, всеки който искаше да се освободи от тези изкуствени бюрократични усложнения, трябваше да има връзки.  Сега след 20 години демокрация обаче се оказва, че държавният апарат е станал дори още по-тромав, а бюрократичната машина се е утежнила. Чиновниците вътре в нея, придържайки се към буквата и запетайката на наредбите, са напълно непоклатими, освен ако самите те на добра воля не решат да са по-снизходителни. Съзнавайки тази своя „сила”, те много често я използват за нерегламентирано събиране на допълнителни стимули „под масата”. През социализма бяха необходими връзки, а сега те не са достатъчни, трябва да се „мотивира” най-често с пари отстъпчивостта на чиновника. Може би това кара много от тях да не се отказват от „държавната службичка.”

Петъчният ден ми припомни, че ако реши, държавната администрация, опирайки се на буквално изпълнение на всички легални механизми, на наредбите и законите, може да блокира за определен период работата на всички, които зависят от нейните решения. Всеки предприемач трябва да изразходва допълнително време или ресурси, за да подържа в ред взаимоотношенията си с този апарат. С други думи, на фона на подобряващата се стопанска конюнктура и повишаващия се бизнес оптимизъм, стои бездушната бюрократична машина, която не само, че няма да направи нищо, за да подпомогне този възстановителен процес, а допълнително ще забави неговите темпове.