Архив за категория ‘Форум за политика и гражданско общество’

Проф. Атанас Щерев: Здравната реформа трябва да е отговорност на цялото правителство

 В последните седмици тече разгорещена дискусия относно предложените промени за реформа от министър Кирил Ананиев. Преди всичко смятам, че реформата в здравеопазването трябва да се прави не само от Министерство на здравеопазването (МЗ), а от целия Министерски съвет. Това е необходимо, защото на първо място необходимите промени в здравния сектор трябва да бъдат мащабни и стратегически обвързани, а не частични и на парче. На второ място, нужната реформа, целяща дългосрочни ползи, ще бъде изключително болезнена в краткосрочен план. На трето, промените в българското здравеопазване изискват сериозен финансов ресурс, но това не означава, че Министерство на финансите трябва да управлява размера на промените .

 МЗ е едно от най-слабите звена във всички досегашни правителства, затова смятам, че то трябва да се трансформира в много по-мощна структура като например Министерството на труда и социалната политика, което управлява над 10% от бюджета на държавата.

 Следващото действие според мен е да спрем със заблужденията и изкривяванията на фактите. Първото такова заблуждение се съдържа в чл. 52 от нашата Конституция, който гласи че всеки български гражданин има право на безплатна медицинска помощ, уредена със закон. Безплатна медицинска помощ никога не е имало и не може да има. Който не е съгласен с този факт трябва да се запознае с научни трудове в областта на икономиката, публичните финанси, социалните дейности и здравния мениджмънт, а не да изказва „наизуст“ популистки идеи. Обществените плащания за здраве може да са в размер на един изкуствено поддържан минимум  и да достигат практически до безкрайност (защото възможностите на съвременната медицина са безгранични и зависят изключително от обема на финансиране). Още преди 150 години е измислена и приложена в здравеопазната и пенсионната система солидарността. Богатите плащат повече, бедните по-малко, а всички ползват еднакво. Солидарните вноски във всеки фонд поставят лимит на плащанията и там разпределянето на ресурса е от съсловните организации за степента на заплащане на различните дейности и от друга страна за контрол от страна на платеца за качество на извършената дейност и удостоверяване, че тя в действителност е извършена. Поради тази причина смятам, че чл. 52 на Конституцията трябва да гласи „всеки български гражданин има право на солидарно предплатена медицинска помощ, уредена със закон“. Промяната на Конституцията в тази част трябва да бъде извършена от орган, който е оторизиран за това.

 И още нещо. За една  осигурителна система много важно е доверието  на  участващите в нея граждани. Какво доверие могат да имат българските граждани в нашата НЗОК, когато преди години бяха „отмъкнати“ над 1,5 млрд. лева  от здравноосигурителни плащания, за да бъде закърпен?! Да се върнат тези средства в бюджета на Касата – това е въпрос на справедливост и доверие  в здравно осигурителната система в България.

 Следващата заблуда, според мен, се корени най-вече в чл. 45 ал. 1 т. 3 в Закона за здравното осигуряване, която гласи, че извънболничната и болничната медицинска помощ за диагноза и лечение се плаща от НЗОК. От този нормативна постановка излиза, че има безлимитно заплащане на всички здравеопазни дейности или че Касата плаща на 100% всички диагностични и лечебни дейности в доболничната и болничната практика. Всеки, запознат с българското здравеопазване, знае, че тази законово регламентирана претенция не е вярна, но така е записано в Закона. Хем държавата е против кешовите плащания, а   всъщност без елементарна законова регламентация ги стимулира.

 Друга порочна практика в нашата страна е да крием нелицеприятни данни в нашето здравеопазване. Така например данните за перинатална смъртност в България (мъртво раждания и смърт на новородено до 6 ден след раждането), е меко казано неточна. В учебниците по акушерство пише, че вероятната степен на перинатална смъртност у нас  е 15-17 на 1000. Европейска статистика постановява, че в Източна Европа тя е 23 на 1000. В друга статистика на ЕС за 29 страни от Европа се вижда, че от България не са подадени данни. За 2017 г. според Националния статистически институт (НСИ) в България са починали 170 бебета. При 64 хил. раждания това прави 2,4 на 1000 детска смъртност, като най-вероятно реалните данни са 15 на 1000, което прави около 960 починали деца. Подобни нереални данни има в почти всички медицински специалности.

 Имайки предвид тези и други факти мисля, че наред с „оздравяването“ на поведението ни  трябва да се постави ударение върху няколко здравни политики в България преди да се говори за мащабни промени и реформи. На първо място трябва да се постави ударение върху профилактиката и доболничната помощ, която включва първичната помощ, диспансеризацията, спешната помощ и т.н. Що се отнася до профилактиката, искам да кажа, че преди 15 години държах реч в Брюксел, в която получих одобрение и аплодисменти на тезата, че когато управляващите дадат пари за лекарства всички са доволни – и правителство, и фармацевтичната индустрия, и пациентите, но ефектът е краткосрочен. Ако се насочат повече ресурси за профилактика резултатът е дългосрочен и е с най-големи ползи. Правителствата у нас  обаче не го правят, защото ефектите от една такава политика ще дойдат след 10-15 години, когато те вече няма да са на власт. У нас  непрекъснато се говори за профилактика,  а много малко се  върши в посока на нейното осъществяване. По мои разчети за профилактични мероприятия по степен на обхващане на населението, както до 1989 г., са необходими най- малко  около 250 млн. лева. За 2017 г. бюджетът на държавата предвижда 70 млн. лева за профилактични дейности и контрол на медицинските дейности, като няма разграничение за финансирането на двете пера. Тази сума е крайно недостатъчна.

 Друга важна здравна политика е отношението към държавните  и общински болници. Практика в последните години стана болници, които изпадат в тежки задължения, да бъдат субсидирани, да се сменят ръководствата на тези държавни и общински лечебни заведения и отново да се продължава същия курс, без да се намерят решения на проблемите. Смятам, че изходът трябва да се търси в регламентиране какво представлява фалитът на една болница. Лечебното заведение за болнична помощ, което и да е то, при невъзможност да покрива задълженията си трябва да се обявява във фалит. Тогава се назначава синдик, а през това време болницата продължава да работи, защото не може  хиляди или десетки хиляди граждани да бъдат оставени на произвола на съдбата, провежда се търг, идва нов собственик и поема съответните задължения. Новият собственик може да е частна фирма,  НПО, осигурителен фонд  (за това е нужно да се промени закона)  По този начин най-после ще се сложи ред на съществуването на лечебните заведения в една конкурентна среда с най-големи ползи за българските граждани и пациенти.  Солидарното финансиране  от осигурителни фондове и по грантово финансиране от държавата са солидно  основание платците в случая държавата и осигурителните фондове да управляват   по пазарен път  обхвата и качеството на извършваната дейност на финансираните лечебни заведения. Когато се оплакваме, че  частните болници поемат само леките и доходоносни случаи, а за държавните болници остават тежките, това означава че  държавата не е на мястото си  да диференцира заплащането  на леки и тежки случаи. Многократно се предлагат  Диагностично Свързаните Групи /DRG/  като решение на проблема, но изглежда е по- удобно да се обвиняват лечебните заведения, отколкото да си свършим работата.

 Смятам, че по схемата на разплащане в дискусиите за реформа на българското здравеопазване и здравно осигуряване, освен обсъжданията трябва да има и действия. В тези действия трябва да има нещо, което сме предлагали още преди 15-20 години, а именно регламентиране на доплащанията за медицински дейности. Националната  здравно осигурителна  каса, без значение дали ще остане една или няколко в конкурентна среда, понастоящем плаща с нейния бюджет между 35-50% от диагностично-лечебната дейност в страната. Естествено че трябва да има реално работещ втори стълб на допълващо доброволно здравно осигуряване. То ще плаща приблизително между 40-50% от лечебно-диагностичната дейност. Много важно е при този втори стълб да има специално създаден фонд за безимотни и бедни граждани, който да финансира техния достъп до здравни грижи. Не може да заобикаляме парливите теми и да не кажем, че в България има около 2 млн. български граждани, които нито внасят здравни осигуровки, нито могат да се осигуряват допълнително. Държавният бюджет би трябвало да се погрижи за тяхното доплащане. Това е възлов момент в реформата и ако не се предвиди такъв фонд, то промените ще бъдат обречени на провал. Третият стълб на здравноосигурителния модел може да бъде доброволно здравно застраховане за екстремно и скъпоструващо лечение, операции и процедури. (Само отварям една скоба - да не се направи ЗАДЪЛЖИТЕЛНО застраховане, за да се налеят пари  в някои застрахователни фондове, които да фалират и парите да изчезнат  като от КТБ!) Отделно МЗ по грантови програми, а не със субсидии трябва да финансира здравеопазни дейности предимно с профилактична насоченост и диагностика и лечение на социално значими заболявания. Останалото над заплащането на осигурителните фондове трябва да се доплаща от потребителя по уговорени с изпълнителя на медицинска помощ цени. Така е в цивилизования свят и не виждам защо да е различно в България. Смятам обаче, че при такава система на осигуряване и застраховане няма да имат никакво място кешовите плащания, които са най-неизгодни за пациентите, особено за болни, възрастни и бедни граждани.

 Извън разгледаните въпроси остават важни теми, като образование на медицинските специалисти, диспансеризация, организация на спешната помощ, качество и контрол на медицинските дейности, акредитация и сертифициране, а също и дигитализация на здравната система. Впрочем, когато говорим за такава електронна система в здравеопазването, трябва да се оповести колко ще струва всеки модул на една такава информационна система, а не да се говори в стил „петилетката за три години.“ Електронизацията в здравеопазването е една от най- скъпите промени във всяка страна.

 Накратко, смятам че  една справедлива и приета от всички  здравноосигурителна система трябва  да усвои и  притежава като  мисия , принципи  и ценности  СОЛИДАРНОСТ, КОНКУРЕНЦИЯ, ПРОФИЛАКТИКА,  КАЧЕСТВО и КОНТРОЛ!

 Именно за това ще завърша с това, с което започнах – здравната реформа трябва да е мащабна, всеобхватна, стратегически обвързана и да бъде отговорност на цялото правителство, за да се постигнат  търсените ефекти.

 

 

path_204404.jpg

Вселенският патриарх Вартоломей е на посещение в България от няколко дни. Когато говорим за Негово Светейшество Вартоломей обаче трябва да имаме предвид, че макар той да се титулува Вселенски патриарх, на практика е гръцки патриарх.

Един Вселенски патриарх не може да се държи така, както се държи Вартоломей. Вселенският патриарх е пастир за всички, изповядващи ортодоксалното християнство. Ако има такива претенции, той трябва да ги демонстрира и да заслужи титлата си. Негово Светейшество Вартоломей обаче добре защитава гръцките интереси, пренебрегвайки всички останали и именно затова смятам, че той е по-скоро гръцки патриарх.

 Тук в България той е на гости, а не у дома си. И тук не е екзархия, а диоцезът на Българската автокефална патриаршия. Вартоломей искал да се върнат на Гърция църковни ценности и утвари, които били присвоени от българите. Исторически погледнато обаче в Северна Гърция няма гръцки църкви. Почти всички са строени от българи и тук там са останали дори и надписи на кирилица, въпреки старания те да се унищожат. Истина е, че наши тарикати преди време откраднаха Паисиевата история. Това беше недостоен акт, поради което България я върна обратно в Атон. Как обаче да оценим факта, че гръцката история изобилства от фалшификати и крадени предания и вярвания от историята на траките? Трябва ли да се отваря дума и за некоректното от историческа гледна точка представяне на Византия за гръцка държава.

Ние сме съседи и невинаги сме били добри един към друг. Както българите са страдали от гръцки издевателства, така и гърци са яли як пердах от българи. Време е обаче да забравим тези отношения.

Дойде гръцкият Патриарх, посрещнахме го както подобава, наградихме го, както се полага, а той реши да си покаже магарията според балканските традиции. В древните времена българите са били смятани от гърците за прости и невъзпитани варвари. При сегашното посещение обаче  се видя, че просто, нагло и невъзпитано се държахме не ние, а тези, които ни гостуваха.

 

 picture_dcoshterev-2015.png

В целия си съзнателен живот до момента съм бил воден от разбирането, че като човек и гражданин трябва да бъда обществено ангажиран и активен. Моята професия на университетски преподавател и на лекар-клиницист винаги е била свързана с преподаване на добитите от мен знания, с решаване на проблемите на моите пациенти, с търсене на предложения за подобряване на българското здравеопазване и с благотворителна дейност в полза на нуждаещите се.

 С натрупания досега житейски и професионален опит вярвам, че още мога да бъда полезен не само в сферите на практическата медицина и медицинската наука, но и в полето на предлагането и реализирането на работещи обществено-политически решения.

Обръщайки поглед назад виждам колко много грешки съм допускал, но и как са се осъществявали много мои смели планове в полза на обществото. Смятам, че с опита си мога да помогна да се разрешат или поне да се подобрят условията в редица области от живота на столичани. От гледна точка на моята експертиза тези области са свързани със секторите здравеопазване, образование и социални дейности. В следващите дни на моя личен блог (www.atanas-shterev.com) ще представя своите виждания по няколко от основните проблеми на София.

С настоящото обръщение заявявам своето желание да поема нов обществен ангажимент като се кандидатирам за общински съветник в Столичния общински съвет.  Моята кандидатура ще е част от листата на Реформаторския блок, в която участвам от името на ПП „Българска нова демокрация.“

 Надявам се гражданите на София да подкрепят кандидатурата ми, гласувайки за листата на Реформаторски блок с №27 и за мен, Атанас Димитров Щерев, с преференция №17!

 

 picture_dcoshterev-2015.png

1. Общинско здравеопазване:
Подходът за организиране на здравеопазването в град София трябва да бъде основан на комплексност на предоставяните грижи от лечебните заведения с подобряване на достъпа на гражданите до медицински дейности. Тази цел може да бъде постигната чрез сключване на договори за публично-частни партньорства, чрез концесиониране на дейности между лечебни заведения и чрез създаване на общински грантове по различни здравеопазни проблеми, включително и за профилактични дейности. Освен общинско финансиране трябва да се търси активно използване на европейските програми в здравната сфера.

2. Екология в столицата:
Едва ли има жител на столицата, който да не е наблюдавал при влизане в София от различни подходи, мръсния въздух и пелената от смог, която се стеле над софийското поле. Онези, които са посещавали различни европейски градове вероятно също са сравнявали чистотата на реките, преминаващи през тях, с тази на реките и каналите, пресичащи столицата. Проблемите на екологията никога не трябва да бъдат пренебрегнати, независимо от свършеното до момента. Борбата за по-здравословни условия на живот трябва да продължава непрекъснато и ежедневно. При своята бъдеща работа като евентуален общински съветник в тази задача се надявам, че ще мога да разчитам на тясна координация с Парламентарната комисия по околна среда и води, в която е член доц. Борислав Великов. Радвам се, че в своята дейност по проблемите на екологията в столицата ще мога да разчитам на неговия опит и познания като експерт в областта на опазването на околната среда и чистота на водите.

3. Ромско население в София:
Проблемите, свързани с образованието здравеопазването, безработицата, социализацията и грижата за малките деца при ромския етнос в столицата изисква сериозно внимание. Голям е броят на програмите, конференциите и работата, извършвана за интеграция на ромското население у нас. Въпреки това ситуацията в тази общност и по специално положението на ромските деца, тяхната повишаваща се социална изолация и опасността от превръщането им в непълноценни, непроизводителни и неконкурентоспособни членове на обществото, изискват нарастващи грижи за тяхната реална социализация и интеграция. Само така можем да постигнем в перспектива една осезателна промяна, която да бъде от полза за цялото ни общество.

4. Престъпността в столицата:
Престъпността е сериозен проблем в цялата страна и в частност в най-големия български град – София. Тук са нужни мерки в две посоки.  На първо място, оптимизиране на работата на Общинската полиция. Убеден съм обаче, че единствено с наличния полицейски състав не могат да се разрешат проблемите на сигурността и реда в столицата. На помощ тук трябва да дойде регламентиране на гражданска активност и широко участие на гражданите. Всяко развито западно общество поема своята отговорност в посока на следене и превенция на противообществени действия и дейности в помощ на правоохранителните органи.

5. Организация на движението и паркирането в София:
Това е комплексна група от проблеми, изискващи широка обществена дискусия с участие на всички заинтересовани граждански и институционални страни. Паркирането по централни булеварди, а също така и във второстепенните пътни артерии в централната част и кварталите на столицата, затруднява изключително много нормалното придвижване в града. На свой ред организирането на нови паркинги в неусвоени пространства би отнело от зелените площи на столицата. Поради тази причина трябва да се потърсят нови решения и те според мен трябва да са в посока на урегулиране на парцели от страна на общината и отстъпването им на квартални граждански обединения или частни компании за строителство на подземни паркинги със запазване на зелени пространства на повърхността.

6. Безстопанствени животни в града:
Проблемът с големия брой бездомните кучета в София все още остава нерешен въпреки изразходваните значителни средства и организираните програми. Нужно е по хуманен начин да бъде ограничен до минимум броя на безстопанствените животни в града, за да се гарантира както здравето и безопасността на столичани, така и модерният и европейски облик на столицата.

7. Запазването на културно-историческото наследство в София:
Нашата столица е древен град и нейната история се намира основно под земята, където все още стоят неразкрити много исторически артефакти и археологически паметници. Много добре се знае, че при строежи и ремонти в града при изграждане на транспортни и други съоръжения много често се прикриват археологически находки с цел да не се забавя строителството. В допълнение все още има възможност за организирано „изчезване“ и прехвърляне през граница на открити у нас, но непредставени пред институциите, артефакти. Опазването на историческото и археологическо богатство на столицата ще покаже древния облик на нашия град и ще спомогне за превръщането му в притегателна туристическа дестинация. Това ще ни нареди сред големите европейски столици, гордеещи се със своята история и културно наследство.

Всички описани проблеми би трябвало да търсят решение в тясна колаборация между специализираните комисии в Столичния общински съвет и ресорните парламентарни комисии. В София живеещи постоянно и приходящи са близо 2 млн. души, което съставлява близо 1/3 от населението на България. Много често проблемите на столицата се преплитат с национални проблеми, които могат да се решат само със законово регламентиране на централно ниво. Това ме кара да мисля, че такава регулярна съвместна дейност ще повиши ефективността и устойчивостта на предприетите мерки от Общинския съвет в София.

Поглеждайки назад трябва да признаем, че столицата ни се променя в положителна посока непрекъснато. Особено в последните години има голям напредък, за да може София все повече да прилича на един истински европейски град. Без да омаловажаваме свършеното и постигнатото до момента, нека да си дадем сметка, че всеки от нас със своя жизнен и професионален опит може да допринесе за решаване на наличните и възникващи всеки ден проблеми в живота на хората в големия град. Бих искал както ръководството на града и общинските съветници, така и всички жители на нашата столица по един или друг начин да бъдат включени в дейности за растежа и развитието на столицата.

Смята се, че преди столетия император Константин Велики е казал „Сердика, това е моят Рим.“ Много бих желал днес всеки софиянец да каже „София, това е моят град“ с ясното разбиране, че собствеността изисква непрекъснати грижи!

 

Днес слушах изказване на новия финансов министър Владислав Горанов относно финансовата ситуация на държавата и нужните мерки за стабилизация. В настоящият момент ние очакваме при демонстрираната некомпетентност от страна БНБ новото правителство да даде финансови решения на горещи въпроси като очертаващия се бюджетен свръхдефицит, ситуацията около КТБ, актуализацията на държавния бюджет и т.н. Първите изказвания на министър Горанов обаче не ме обнадеждават.
 
Особено впечатление ми направиха тезите за финансовото положение на здравно-осигурителната и здравеопазната системи и по специално, че към момента 20 новоизградени болници чакали да стартират своята дейност и да „смучат от бюджета на НЗОК”. Начинът, по който министър Горанов се изразяваше по проблемите в сферата ме накараха да си помисля, че макар младостта да не е порок, когато тя се съчетае с неподготвеност по определена тема, може да доведе до големи грешки. Непознаването на дадена материя със сигурност ще доведе в последствие до неадекватни мерки. Защото държавната политика в сферата на здравеопазването не може да се ограничава просто с пускане или спиране на средствата за лечебните заведения, а до мерки, които да доведат до постигане на определени резултати. Щом министър Горанов твърди, че има 20 нови готови болници, които очакват да станат договорни партньори на НЗОК, то това означава, че тези лечебни заведения са преминали през съответните процедури по лицензиране на тяхната дейност и те отговарят на условията и медицинските стандарти. Същевременно обаче  около 50% от съществуващите в момента болници, всъщност сред държавните и общинските, не отговарят на тези стандарти, а да не говорим на европейските правила за добра медицинска практика. Те обаче продължават да се поддържат изкуствено, вместо да се закрият. Къде е управленската логика да се държат на прага на здравно-осигурителната система 20 модерни лечебни заведения, а други нереформирани и неефективно работещи структури да се толерират, да се подкрепят и в тях да се наливат средства като в „каци без дъно.”
 
Министър Горанов изказва изтърканите тези на много предходни управляващи, че болниците „източвали” Здравната каса като извършвали различни манипулации по сегашните клинични пътеки. Лечебните заведения в момента обаче работят по зададените от държавата правила. Ако новите управляващи искат да сменят положението, нека най-накрая да положат усилия за въвеждането на Диагностично-свързаните групи, при които всяка лечебна дейност се оценява финансово на база на постигнатия резултат за подобряване на състоянието на лекувания и на база на тежестта на случая.
 
Всички очакваме от новото дясноцентристко правителство реформи в различните сфери на държавното управление, а не просто оправдание за тежката ситуация чрез изказване на популистки тези без покритие. Ако г-н Горанов, чиято позиция е една от най-важните в кабинета, желае да бъде запомнен като успешен финансов министър, той би трябвало да се въздържа от неподготвени изказвания, които могат единствено да доведат до напрежение. В противен случай той ще бъде поредния български управленец, който след получаването на власт се чувства все едно се е качил на Олимп и от високия връх предлага идеи, които нямат връзка с действителността и не биха довели до никаква положителна промяна.

zx450y250_2279209.jpg

Резултати, публикувани днес, от проведено от “Галъп интернешълнъл” социологическо проучване показат, че 49% от анкетираните българи не подкрепят санкции срещу Русия, заради действията й срещу Украйна, а 21% са на противоположното мнение. Данните се оповестяват в същия ден, в който агенция Ройтерс публикува голям материал за настроенията у нас по темата „Русия-Украйна”. В него се казва, че „много от бившите комунистически държави в ЕС поддържат връзки с Москва, но повечето гледат на Русия като на бивш окупатор и продължаваща заплаха. България е различна, защото вижда Москва като приятел. Ако вземете заедно икономическите и културните връзки, тя вероятно е най-близката до Москва държава в ЕС.” Няма нищо лошо да поддържаме добри отношение с Русия, стига те да са основани на уважение и равнопоставеност. Нашите връзки с „Големия брат” обаче никога не са били такива и в тях страната ни винаги е била поставяна във второстепенно и подчинено положение. Резултатите от анкетата обаче изкарват на повърхността една стара разделителна линия в българското общество, която продължава да тлее латентно и да предопределя политическите, а вероятно и социо-културните избори на българските граждани. Става въпрос за про-руската срещу прозападната ориентация на българите. 25 години сред рухването на предишния режим ние все още не можем да се ориентираме в какво общество бихме желали да живеем. Такова, основано на демократичен избор на управляващите ни, на плурализъм на идеите и мненията, на свободна икономика, базирана на пазарни правила и т.н., или на такова, почиващо върху фасадни демократични принципи, на цензора и гонения срещу инакомислещите и на олигархично разпределение на икономическите ресурси. Нещо повече, очевидно не сме наясно в каква общност от държави бихме желали да видим в България – дали искаме страна ни да е част от свободните държави на споделени ценности от евро-атлантическия алаинс, или да бъде част от зависимите политически, икономически и ресурсно марионетни партньори на самодържците от Кремъл. Ако посочените проценти от Галъп са верни излиза, че 10 години след членството ни в НАТО и 7 години след присъединяването ни към ЕС ние нито сме готови да бъдем лоялни към новите си демократични партньори, нито сме забравили стария васален рефлекс към Москва. С подобни настроения нищо чудно още дълги години България с основание да бъде определяна като „троянския кон” на Русия в ЕС. С всички произтичащи от това последствия.

 

untitled.jpg

 

В края на миналата седмица в. Труд публикува резултати от социологическо проучване на новата социологическа агенция “Прогнози” във връзка с познаваемостта на българските евродепутати. Предвид предстоящите европейски избори е много вероятно целта на проучването е да създаде определени впечатления у читателите относно популярността на отделните български представители в Европейския парламент. Все пак един резултат е много показателен и най-вероятно той е напълно реален. Близо 50% от българите не могат да се сетят за името на нито един роден евродепутат. Други общо 10% пък посочват имената на настоящ и бъдещ български еврокомисар, макар Кристалина Георгиева никога да не е била представител в Европейския парламент, а Меглена Кунева беше избрана, но се отказа от мястото си преди да встъпи в длъжност.

Тази незапознатост и незаинтересуваност показва колко голяма е дистанцията между българските граждани и европейските институции като цяло. Това, което се случва на институционално ниво в ЕС явно не вълнува пряко нашите съграждани. Те очевидно не приемат, че техните представители в европарламента могат по някакъв начин да повлияят за решаване на вълнуващите ги проблеми. Без да коментирам нивото на гражданска ангажираност и обща политическа култура у нас, съм далеч от мисълта, че тази дистанция е български феномен. Като цяло в последните години у всички граждани на държавите-членки на ЕС се засилва усещането, че могат да влияят твърде малко на процесите на вземане на решения в европейските институции и че тези решения твърде малко ги засягат в техния ежедневен живот. Това е дефицит, по който трябва да се замислят евро-бюрократите в Брюксел, ако не искат европейската идея да залинее и напълно да се делегитимира като обединяващ фактор в следващите години.

И все пак фактът, че 50% от българските граждани не могат да назоват дори едно име на български евродепутат е много притеснителен. Дълги години по време на демократичния преход на България членството ни в ЕС беше обществена кауза, подкрепяна от мнозинството от българите. Седем години след като то вече е факт, ние явно все още не се чувстваме като граждани на Европа и не се приемаме като пълноправни участници в дебата за бъдещето на ЕС. Нашите надежди и очаквания за по-добър живот са свързани с ЕС, но неговите институции и представители са далечни и абстрактни за нас. Вина за това имат и нашите евродепутати, които не успяват пълноценно да изпълнят функцията си да предадат европейския дебат на родна почва и обратно да представят националните проблеми на европейски терен.

Предстоят европейски избори, които най-вероятно ще предизвикат малък интерес и които ще бъдат доминирани от национална реторика и противопоставяне между опозиция и управляващи. В действителност дебатът за бъдещето на ЕС е сложен и изглежда далечен на средностатистическия български избирател. Ролята на родните политици и политически сили обаче е да „преведат” този дебат на разбираем език. Време е политическият елит у нас да разбере, че бъдещето на България е пряко свързано с бъдещето на Европа. Същевременно българските граждани пък трябва да осъзнаят, че с апатия и политическа неангажираност няма как да променят живота си.

Г. Първанов ще се явява самостоятелно на евроизборите. Тази новина разбуни медийното и политическото пространство в началото на седмицата и предизвика анализи как „столетницата” се била разцепвала. В БСП в действителност има различни лагери и лобита, които непрестанно се боричкат помежду си. Тази партия обаче е преживяла повече от век, защото винаги е успяла да се извърти, да се промени, да си подготви различни писти, да се „разпери” и да привлече под крилата си привържениците на лявата идея в различни й форми. Театралността и прекаления шум в медиите около разкола в БСП показва, че трябва да имаме едно наум относно случващото се в левицата. Може да сме сигурни, че ако „столетницата” тръгне наистина да се разцепва, то новината за това в медиите няма да е първото, а ще е последното нещо, което ще се случи. А иначе е жалко, че в България винаги, когато наближат избори не започва активизиране на дебат по идеи за политики и визии за развитие на страната ни, а стартира жужене от задкулисни скандали и скандалчета.

Уважаеми читатели на блога,

Реших да открия тази тема под формата на форум, където всеки от вас може да представя различни тези и становища по горещите въпроси на деня, по хода на обществено-политическите процеси и по развитието на гражданското общество в България.