Архив за ноември, 2009

През последните две седмици се случи така, че трябваше да се занимавам интензивно със здравословното състояние на Йоана, служител на нашата клиника, която разви рядко срещано и много тежко заболяване. През този половин месец трябваше да се преживеят много неща, част, от които бих желал да споделя тук на блога.

Дълбока благодарност заслужава себеотрицанието и професионализма, който проявиха лекарите от Военна болница за преодоляването на критични моменти. Не по-малко важна беше и сплотеността на семейството на Йоана в това време на изпитание и трудности, когато тя почти си отиваше от живота. Нейните колеги и приятели също се притичваха ежедневно, за да помогнат, с каквото могат. Наложи се в последните няколко дни да транспортираме Йоана с автомобил до Германия. По пътя ни натам през граници и митнически служби видях как независимо от народност и етнос хората са способни да проявяват искрено съчувствие към нещастието на друг човек и да са готови за съдействие.

Извън емоционалния момент срещата с немската здравеопазна система ме накара да разсъждавам над съпоставката й с родното здравеопазване. Сравнението за жалост никак не е в полза на цялостната българска медицина. Не само по отношение на използваната апаратура и ресурси, но що се отнася до взаимодействието между различните медицински звена.

 Пристигайки в Германия екипът, който придружаваше Йоана, се срещнахме с изключителния ред и професионализъм в една немска университетска болница. Въпреки огромния поток от болни всичко там бе организирано перфектно и работеше като по ноти. Впечатление ми направи дисциплината, с която се изпълняват определените стандарти. У нас, независимо от добрата подготовка на лекарите и тяхното желание да положат необходимите грижи, в по-голяма степен действа субективният фактор, а не изпълнението на даден стандарт. Почти винаги се преценяват дадени действия не спрямо разписани правила и процедури, а на основата на второстепенни за лечението въпроси – дали даден ход ще се хареса на началника или на един или друг главен лекар, дали трябва предварително да се вземе разрешение за определена ясно необходима процедура в критичен момент, кой и как плаща за процедурата при положение, че това е въпрос, който трябва да касае администрацията и мениджмънта на дадено лечебно заведение и т.н. Това няма как да не окаже негативно влияние върху целия процес на едно лечение. Този субективен подход трябва да се промени, но тук вече говорим не просто за реформа, а за една цялостна промяна на манталитета. Очевидно цели поколения лекари и здравни специалисти трябва да бъдат обучавани в един нов начин на мислене.

Направиха ми също така впечатление, въпреки пълната готовност на немската страна за прием на нашата колега, огромните суми, които се изискват за лечение. Всеки трябва да има предвид, че добрата медицина изисква както човешко отношение, организация, дисциплина, така и голям финансов ресурс. Време е да се разбере, че няма безплатни неща и колкото по-специализирана и професионална е една услуга или в случая грижа, толкова повече ресурс изисква нейното осъществяване.

Още много може да се изпише за разликите между българския и немския модел на предоставяне на медицински грижи. Разлики, които показват голямата пропаст, пречеща засега в България да се постигне едно качествено здравеопазване на европейско ниво.

Завършвам тези разсъждения с благодарност към всички, които помогнаха Йоана да се изправи на крака и с надеждата, че скоро тя ще бъде отново здрава и ще се завърне при нас!

18 ноември, 09

Категория: Стари публикации

 Критичен поглед върху Бюджет 2010

 

Бюджет 2010 е първият в новата история на България, който се приема без почти никаква политическа дискусия. Доскорошните управляващи от БСП и ДПС решиха да избягат от сериозен дебат, демонстрирайки комбинация от политическа безотговорност и икономическа некомпетентност. Трябва да се спомене обаче, че комфортът за новите управляващи, осигурен от липсата на смислен дебат и конструктивна опозиция едва ли може да се приеме като здравословен за финалното оформяне на Бюджет 2010. Параметрите на основния финансов документ на държавата съдържат твърде малко примери за целенасочена дясна реформаторска политика, която се очакваше от новото правителство и мнозинство на ГЕРБ. Бюджет 2010 може да се опише като бюджет на “оправданата предпазливост”. От една страна, умерените предположения в макрорамката са напълно оправдани в ситуация на бушуващи негативни тенденции в почти всички сектори на икономиката. От друга обаче именно в кризата страната ни се нуждае от стратегическо мислене и залагане на основите на бъдещ растеж и развитие чрез една дългосрочна реформаторска политика. Това липсва при бюджета за следващата година. В него отново по-голяма тежест например имат разходите за социални плащания, вместо разходите за образование и наука, които биха повишили конкурентоспособността на страната ни. Разходите за преки плащания на пенсионерите отново имат превес вместо разходите за подобряване на системата на здравеопазването, от която отново най-облагодетелствани биха били те. Ясно е, че в единия случай се запазва социалното спокойствие без обаче това да носи ползи за обществото ни в дълга перспектива, а в другия се финансира една промяна, която ще носи позитиви за страната ни и нейните граждани в годините напред. До голяма степен в Бюджет 2010 реформаторският подход е заменен от принципа на “снишаване, докато бурята отмине.” Внимание заслужава и запазването на твърде голямата преразпределителна роля на държавата. Заявката е дори че тя може да се повиши при актуализиране на бюджета в хода на годината при благоприятно развитието на икономиката и събираемостта на приходите. Формалното оправдание отново е кризисната ситуация, но подобно управленско поведение едва ли е подходящо за правителство, което се заявява като дясноцентристко. Все по-неплодотворно  изглежда партньорството между новите управляващи и старата десница, което се ограничава единствено в безрезервната постфактум подкрепа за правителствените решения, но не и на кооперация на експертен потенциал и обмяна на идеи. В крайна сметка, ако продължи досегашната политика на отлагане на очакваните реформи, съвсем скоро може да станем свидетели как временната “оправдана предпазливост” на Бюджет 2010 се изражда в поредното хронично управленско бездействие.

10 ноември, 09

20 години по-рано

Категория: Стари публикации

Днес е 10-ти ноември, 20 години по-късно. По темата в последните седмици се появи огромен поток от мнения, интервюта, коментари и разсъждения. Някои от тях бяха искрени, други манипулативни, някои задълбочени, други плъзгащи се по повърхността. Реших и аз да се включа с няколко лични разказа за случилото се тогава. Ще разкажа моите истории просто като очевидец, без да се стремя да давам оценки или да налагам поуки. В крайна сметка от персоналните разкази от ежедневието на всеки, изживял онези дни, може да се сглоби един по-обхватен и по-автентичен пъзел, чрез който обективно да се погледне към първите демократични дни.

Спомените ми за дните непосредствено преди ноември 1989 г. са, че бях изключително огорчен от измислените партийни наказания, които ми бяха наложени. Синът ми беше избягал в САЩ и ми беше оставил едно писмо, в което беше написал “Тате, извинявай, че не ти казах, но знам, че си заблуден.” Това ме беше засегнало изключително много.

По онова време четях руска преса, която моят приятел старозагорец Ботьо Ботев, носеше в огромни количества от Москва и се занимавах изключително много с проблемите на ин-витро оплождането, с майсторенето на различни пособия за биологичната част на този метод. Новините за смяната на Тодор Живков ги бях пропуснал и в първият момент, когато ми ги съобщиха по-късно, не повярвах. В последствие обаче се ентусиазирах, че наистина след тези събития може да има преустройство в БКП.

В дните около 10-ти ноември имаше пълна гражданска апатия почти навсякъде и повсеместно недоверие като естествен продукт на тоталитаризма. Едва по-късно след като стана ясно, че режимът в действителност е рухнал, се появиха смелите демократи, разказващи в момента своите истории за дисидентство и неконформизъм. Под влияние на материалите в руските вестници, които споменах, бях предложил в Майчин дом да направим клуб за защита на преустройството в комунистическата партия. От сто членната партийна организация там освен мен се записаха само още четири души – Димитър Баров, с когото работя досега, д-р Слънчева, която е завеждащ на неонатологичното отделение на Майчин дом, д-р Златков, директор сега на Майчин дом, и д-р Ася Ниньо, която по-късно замина за Израел. Никой от останалите партийни членове не каза и гък и не посмя да се включи. Това беше подтискащо поведение.
 
През декември същата година имаше партийна конференция в Медицинска академия. На нея избираха делегати за 14-тия конгрес на партията, който щеше да се проведе през януари 1990 г. Като видях кои са избраните всички илюзии в мен за някакво преустройство в БКП се изпариха. Така приключих членството си в партията.

Исках да се запиша и в Екогласност. Реших се и научих адреса на Петър Слабаков. Един ден тръгнах от ИСУЛ по улица Чаталджа, намерих адреса, позвъних и се представих на жената, която отвори вратата. Явно обаче по онова време имаха непрекъснато много посетители и тя троснато ми отвърна, че г-н Слабаков е болен, има висока температура и не може да прави срещи. След това ми затръшна вратата. Така и не можах да стана член на Екогласност.

Точно по същото време моят талантлив асистент Владимир Янков, който по-късно направи впечатляваща кариера в САЩ, ми каза, че иска да ме покани на събрание в Центъра по хигиена. По думите му там с неговите състуденти д-р Мавроматис, д-р Кехайов и други колеги щяха да обсъждат възстановяването на Българския лекарски съюз. Така се включих в една многогодишна дейност по изграждането на съсловната организация на лекарите у нас.

Събитията в онези дни се развиваха много бързо. Присъствах на първия митинг пред Александър Невски. Помня, че беше много студено, но гражданите търпеливо и с интерес изслушваха и аплодираха ораторите. За жалост след митингуващите и на сцената  имаше  и прости и арогантни хора. Истината е, че не останах с добро чувство от този митинг. Може би, защото имах достоверна информация от разговори в моето семейство за изстъпленията след 9-ти септември 1944 г. и знаех, че от глупави и агресивни хора подобни неща могат да се повторят с обратен знак отново.

Продължих работата си по възстановяването на Българския лекарски съюз, която никак не беше лека. Много хора се страхуваха, други не вярваха, че нещо ще се промени. Постепенно се свързвахме с други групи, които също работеха за възраждането на съсловна организация на лекарите в България. Времето просто летеше тогава. Спомням си няколко събития от този период. Един ден д-р Янков ми каза “Шефе, имаш огромна популярност”, тогава аз постоянно ходих из цялата страна за среща с лекарите. Той продължи: “Ако се кандидатираш, ще бъдеш избран за председател на Лекарския съюз, но това веднага ще разцепи хората, защото ти не си личност, която обединява. Няма да можем да обединим всички групи. Затова трябва да предложим консенсусна фигура за председател.” Неговото предложение беше проф. Иван Киров, който по това време беше вече доста възрастен. Аз помислих, съгласих се с д-р Янков и по-късно започнахме да каним проф. Киров на нашите заседания като формален лидер, който всъщност избрахме за председател на Лекарския съюз.

Един ден в този период получих покана заедно с други преподаватели и учени, около 100 души, за среща с Политбюро на БКП. Срещата се осъществи в Партийния дом в една зала на вторият или на третият етаж и явно беше организирана от Андрей Луканов. Спомням си вниманието, с което бяхме обградени. Андрей Луканов не преставаше да говори и да сипе идеи. Попитах го дали може по някакъв начин да се помогне на здравеопазването в България. Той веднага ме хвана под ръка и ме заведе при Добри Джуров. “Можем ли да помогнем на здравеопазването, другарю Джуров” повтори въпроса ми Луканов пред него. Добри Джуров в безупречно изгладена генералска униформа, гладко избръснат с грижливо поддържани мустаци поклащайки се напред-назад на пръсти и на пети с охота започна да разправя кои военни заводи още на другия ден можело да започнат да произвеждат линейки, болнични колички и т.н. Такъв контакт с членове на Полютбюро не си спомням да беше осъществяван до този момент. Но в тези последни дни на стария режим след 10-ти ноември си личеше различния подход на отделните членове на ръководството на партията. Още си спомням ледения поглед на Александър Лилов, който не пожела да общува с никого другиго освен с придружаващите го. Съвсем противоположно поведение от това на Андрей Луканов.

Друг случай, който си спомням, бе свързан с решението на инициативния комитет по възстановяването на Българския лекарски съюз да се включи в Кръглата маса, която започна дейността си през януари 1990 г. Отидох да говоря по този въпрос и ме пратиха при Петко Симеонов. Започнах да му обяснявам, че лекарите, които сме се събрали и работим за възстановяването на Съюза, заставаме изцяло зад опозицията. Казах му обаче, че ако седнем при тях на Кръглата маса, комунистите веднага ще предприемат възстановяването на друг, техен Български лекарски съюз. Това бе  недопустимо, защото ще доведе до разцепление. Трябва да изглеждаме независими, казах на Петко Симеонов. Той ме погледна и ми отговори – “Правилно, ще ви сложим при мюфтията, той също е независим.” Схванах иронията в думите му и разбрах, че нашето място не е на Кръглата маса. По-късно разказах през смях историята на колегите ми и така приключихме с тази амбиция.

Истината е, че може още много да се разказва за тези времена. Защо реших аз да разкажа тези мои истории. За да покажа, че зад онези епохални събития през 1989-90 г., стоят малки ежедневни случки, изглеждащи обикновено от днешна гледна точка, но немислими преди 10-ти ноември. Всеки преживял активно тези месеци има своите лични разкази за този период. Събирането на тези малки парчета от историята биха ни дали една реална картина на промяната. Промяна, която паралелно с хода на малко или много дирижираното начало на прехода, се случваше и чрез плахите стъпки на различни групи от граждани, които постепенно добиваха смелост и се учеха да мислят свободно и демократично. В тези обикновени на пръв поглед разкази до голяма степен може да се търси историята на първите дни на българската демокрация. Днес, 20 години по-късно, медийното пространство е заето от интерпретациите на хора, които в месеците след 10-ти или дълго се ослушваха преди да се уверят, че е безопасно да предприемат нещо, или пък активно участваха в серия от нагласени действия, предначертали насоката на българския преход.

 

 

Вчера попаднах на една новина в пресата, която доста ме смути. Става въпрос за опипване на почвата за отмяна на правото на вот зад граница. Повече за публично лансираната вчера идея можете да прочете от интернет страниците на в. 24 часа и в. Сега.В БНД вече излязохме с кратка позиция по темата, с която можете да се запознаете от тук. В следващите редове бих желал да изкажа и моето лично становище по прилагането на една подобна мярка.

По отношение на дейността на българските мисии и консулски отдели зад граница държавата ни е голям длъжник към гражданите на България зад граница. Вместо да се тръгне към поправяне на това порочно поведение сега се предлага идея, целяща пълно игнориране на правото на политическо представителство на сънародниците ни, живеещи в чужбина.  Подобна стъпка ще доведе единствено до пълно отчуждаване на българските емигранти от политическите процеси у нас и окончателно заличаване на гражданската им връзка с родината. Сякаш се цели постигането на сталинския прийом – няма български граждани, които да гласуват в чужбина, няма проблем. Това е изключително лош подход към всички онези общности от българи, пръснати по света. Излиза, че емигрантите ни са прави като казват, че България е мащеха за тях. Мога да дам един прост пример. Държавата не се отказва от това на българите в чужбина да се налага да плащат солидарно заедно с гражданите в страната здравни вноски, макар те да се осигуряват в страните, в които живеят. Все още законово не е уредена тази недомислица. За сметка на това обаче сега се предлага твърде радикалното решение на проблема с изборните нарушения в секциите зад граница с възможно най-рестриктивната мярка – пълна отмяна на правото на глас.

Ако трябва да се върнем пак на въпроса за дипломатическите мисии на България, трябва да признаем, че там продължават да се ширят партийни назначения, изпълняващи партизански поръчки – особено по време на избори. Чудя се защо масово се назначават социалисти като дипломати в САЩ, Франция, Германия и т.н. Не е ли по-смислено те да се пращат в Северна Корея, Либия, Куба, Венецуела. Там в свои води и сред своите другари ще лобират за България. Така би било по-логично. Но не, най-убедените социалисти се натискат да получат назначение в “капиталистическите” държави. Извън кръга на шегата трябва да констатираме, че посолствата ни останаха с порядки от социалистическо време, когато само номенклатурните велможи се посрещаха и обслужваха подобаващо там. За всеки български гражданин, живеещ в чужбина, не личи, че посолството ни е един вид дом и част от родината в съответната страна. За последните 20 години нищо не се е променило в порядките на редица дипломатически представителства на България. Това не са притегателни центрове за българите зад граница. Те не изпълняват функцията на адвокати, на защитници на съгражданите ни, живеещи в други държави. Те не са отворен дом за тях с информация за всичко, което се случва в родината.

Премахването на гласуването на българите в чужбина може да бъде разчетено само като един знак. Той казва – ние не се интересуваме от вас и вие не се интересувайте какво става в България. Ако ГЕРБ продължат да настояват за тази идея, това би била една изключително голяма черна точка за тях. Подобна мярка не само противоречи на конституционните и демократични принципи, гарантиращи правото на политическо представителство. Тя е напълно несъобразена с реалностите на глобализиращия и отворен към движение на хора свят през XXI в. Тя би довела до пълно откъсване от страната ни на един немалък брой мислещи, предприемчиви и активни български граждани, живеещи зад граница, които могат да бъдат от полза за развитието на България в годините напред.