Архив за юни, 2010

Президентът Медведев бе на официална визита при президента Обама, като най-интересните снимки, които Associated Press разпространи от срещата бяха тези, на които двамата похапват хамбургери:

zx450gy250_922706.jpg

Преди 50 години друга подобна снимка на руския и американския държавни глави, Никсън и Хрушчов, пиещи Pepsi, обиколи света:

nikita-i-ixon-u-moskvi2.jpg
Явно руските лидери, ако не друго в Америка, харесват поне нейните нездравословни храни и безалкохолни напитки.

Здравният министър, г-жа Борисова днес заяви, че болничната реформа ще приключи до края на годината. Това може да се случи чрез познатия ни командно-административен подход,  т.е. само на думи, които да се приемат за истина единствено в главите и отчетите на чиновниците. Болничното „преструктуриране” без обща стратегическа визия за необходимите промени, обсъдена публично, без предварителен анализ на нужното време за достъп до специализирани грижи,  без взаимнообвързани съпътстващи стъпки, разчетени във времето и без адекватна финансова обезпеченост в държавния бюджет просто ще си остане в кавички.

Русия реши да постави „на мястото” Беларус като намали доставките на газ за страната с 60%, а реципрочната реакция на Минск беше отклоняване за свои нужди на транзитираното гориво за Европа. Кремъл винаги е знаел как да използва енергията за постигането на политическите си цели. Европа, която обаче отново ще пострада най-много от руското „опъване на ушите” на неин сателит от близката чужбина, трябва да се замисли дали сигналът не е в действителност за нея.

22 юни, 10

“Първанов”

Категория: Стари публикации

В седмицата, когато се възбуди дебат по еманципирането на България във връзка с общите енергийни проекти с Русия и правителството взе прозападна позиция, президентът Първанов не пропусна да напомни за себе си. Вчера той целенасочено връчи почетния знак на българския държавен глава на бившия руски премиер Евгений Примаков. При това използва случая да заяви, че макар България да е направила своя евроатлантически избор, няма нужда от „завои” при смяната на всяко правителство. Президентът не пропусна да изкаже мнението си, че е време българските политици да разберат, че “съвместните енергийни проекти с Русия са от национален и европейски интерес“, а самият той е оптимист за тяхното реализирано, още повече че има “големият коректив на всички български граждани“. От една страна това за пореден път показва зависимостите на Първанов от определени руски интереси. От друга е явна демонстрация на стратегията му за оставане в българското политическо пространство. Подобна политическа фанфаронщина дори не заслужава внимание и не бих се занимавал с нея, ако ходовете на Първанов и неговите аспирации не криеха голяма опасност пред бъдещето на България.

Сегашният президент много умело се опитва да заеме свободната в момента ниша на опозиция на сегашното правителство. Всеки негов ход досега го противопоставя на правителството на ГЕРБ. Нещо повече, той целенасочено се стреми да поляризира общественото мнение и маскирайки своята национал-популистка реторика като прагматична алтернатива, да втърди около себе си кръг от избиратели, подготвяйки своето политическо бъдеще след края на президентския мандат. Въпреки критиките, които заслужава правителството на ГЕРБ, доверието ми към него се издига моментално след като се замисля до какво може да ни доведе едно евентуално управление на Първанов и хората около/зад него. Сещам се и за предходните правителства на Сакскобурготски и на Станишев, които в никакъв случай не могат да бъдат определени като неуспешни в сравнение, с това, което може да ни се стовари върху главите, ако проекта „Първанов”, независимо от формата, се реализира до край. В крайна сметка управленията от 2001 до 2007 г. трябва да бъдат разгледани като продължители на про-пазарната и про-европейска политика, стартирана в мандата на правителството на Иван Костов. Управлението на ОДС успя да измъкне България от тежката икономическа и политическа криза, да обърне вътрешно- и външнополитическия курс на България и да положи основите на бъдещия европейски път и развитие на страната ни. Правителството на НДСВ продължи тази линия, придържайки се към една либерална икономическа политика, укрепвайки демократичните ценности и плурализма, подобрявайки отношенията ни със западните съюзници, довеждайки до успешен край членството ни в НАТО и полагайки неимоверни усилия за приемането ни в ЕС. Инерцията на тази политика продължи до 2007 г. при управлението на Тройната коалиция. Успехът на този процес, започнал още през 1998, се увенча с успешен финал с пълноправното ни членство в Обединена Европа без предпазна клауза. Сегашното управление на ГЕРБ, въпреки негативите, които трупа с популизма си, с нееднозначните решения, с хаотичните действия, с политиката на отстъпления и нападения, с показния си бабаитизъм, залага на про-европейска и прозападна насоченост.  Нещо, което е изключително важно в настоящия момент. Още повече, че в това правителство все пак има хора, които имат искрено намерение и воля да проведат реформи в поверените им сектори. В действителност желания и намерения за промяна има, без на този етап да има достатъчно резултати. Ако волята за реформа продължи, въпреки многобройните проби и грешки, тези резултати може би ще се появят. В крайна сметка българските граждани слагат на кантара плюсовете и минусите на кабинета на ГЕРБ, оценяват усилията в ситуация на криза и поради това доверието към правителството продължава да се крепи. Липсата на влиятелна политическа алтернатива вече почти година след изборния успех доказва това. И все пак свободна ниша има, а президентът Първанов вече няколко месеца се опитва да се намърда в нея. Настръхвам само като си помисля, какво би станало, ако той успее в това си начинание и чрез своя евентуален проект (нов или БСП) дойде на власт.

Георги Първанов всъщност е човекът, който спаси от пълен разгром БСП след Виденов. Тогава, когато алчността на червените олигарси от бившето БКП и междуособните войни, които водеха помежду си, почти затриха държавата. По-късно като млад лидер на левицата Първанов демонстрираше явно приятелствата си с диктатори като Садам Хюсеин и Слободан Милошевич. Но големият му грях всъщност бе неговото публично противопоставяне пред влизането на България в НАТО (донякъде обяснимо предвид левите му разбирания) и ЕС (необяснимо дори от гледна точка на демократични социалистически принципи).

Припомням това като доказателство, че Георги Първанов е един праволинеен комунист. Неговите комунистически разбирания, макар и понастоящем маскирани в смес от модерно левичарство, псевдо-социална отговорност и плоска патриотарщина, в действителност не са се променили и на йота. Истинската му роля се прояви чрез влиянието, което оказа върху българо-руските отношение веднага след приемането ни в Европейския съюз. Визирам най-вече договорките, които той и близките му кръгове направиха с Владимир Путин и руските енергийни олигарси. В последствие под оказания натиск на Първанов и хората му буквално в последната седмица от мандата на руския президент правителството на Станишев беше принудено да подпише неравновностойни за страната ни договори.

Като президент Георги Първанов маскираше своите пристрастия, но те винаги прозираха от действията му. Нека само се вгледаме в получателите на любимите му ордени. Той винаги с малки изключения награждаваше носителите на социалистическата идея и то най-вече верните приближени нему лица. Това не е поведение на един безпристрастен държавен глава. Що се отнася до неговата подвластност към чужди интереси, то може просто да проследим географията на официалните му визити в последните години. Тя е съсредоточена на изток от България и твърде малко сред настоящите наши западни партньори и съюзници. Това недвусмислено показва къде Първанов е приеман добре и къде гледат на него с недоверие. Можем да сме сигурни, както това се случи при българо-руските енергийни проекти, че за него няма да има никакво колебание, ако българските приоритети трябва да бъдат пренебрегнати заради имперските интереси на бившия „голям брат.” Това вероятно би се случило дори с неговото искрено вътрешно убеждение за правота. Именно тук се крие голяма опасност – в желанието на този политик да отклони България от нейния европейски път и да я върне в лоното на минали зависимостти. В крайна сметка политици като Първанов са бич за България. Такива, които целенасочено се стремят да разделят и поляризират българското общество за своите политически цели и амбиции – така както то е било разделяно по времето на Стамболов, в годините 1923-25-та и 1945-50-та. Хора, на които българския народ позволява да се домогнат до голямата политика и да налагат изводи, решения и политики, които са в ущърб на националните приоритети и интересите на гражданите. Всеки здравомислещ и свободомислещ гражданин трябва да се противопостави на повторното политическо укрепване на Първанов и идването на първановщината на власт.  

“Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата “освободителка” и “покровителка”!
Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място.”
“Захарий Стоянов

“Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи![…] Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие.” Тези думи пък принадлежат на Г.С. Раковски и са написани близо две десетилетия преди Освобождението на България.

 И думите на Захари Стоянов, и тези на Георги Раковски показват, че дори в последните години преди и в първите след добиването на независимост на страната ни, българските възрожденци са имали особено мнение към действителните руски интереси на Балканите, и в частност спрямо България. След Освобождението се създава една дълга традиция на русофили и русофоби, продължила поне до 1945 г. когато едната група е рязко ограничена. Цели 45 години русофилството у нас беше пропагандно и манипулативно налагано, за да укрепне любовта на българския народ към „Големия славянски брат.” Това обяснява в наши дни и емоционалната и полу-идеологизирана реакция на мнозина българи при всеки опит на България да се еманципира от руската сфера на влияние. В момента такава се наблюдава по отношение на българските заявки за преоценка на част от общите енергийни проекти с Русия. Разбира се, крайности има и в лагера на т.нар. русофоби.

Пиша това във връзка с интересната статия на доц. Огнян Минчев, публикувана днес в интернет изданието Медиапул (www.mediapool.com). Макар и многословен и леко объркващ като подредба на аргументите, чрез своите основните изводи този текст дава възможност на критичния читател, също като нашите възрожденски деди, да си създаде една по-реална представа за действителните руски интереси тук. А те са били и очевидно продължават да бъдат имперски. Считам, че повече хора трябва да добият представа за тази реална картина и затова препечатвам целия текст на доц. Минчев в рубриката на блога „Граждани за демокрация.” Оригиналният текст може да прочетете от линка към Медиапул на http://mediapool.bg/show/?storyid=166771&srcpos=4

———————————————– 

Руските енергийни проекти
Какво печелим, когато губим, и какво губим, когато печелим?

Доц. Огнян Минчев, политолог

В енергетиката подобни корпоративни интереси – дал Господ. Затова и до ден днешен алчни и безскрупулни олигархични групи събират баснословни печалби от българската енергетика, докато редовите граждани плащат безумни цени за потреблението на електричество, парно отопление и всичко останало, в което енергията е значима съставляваща на стойността.

Стратегията на Москва

Оценката на руските енергийни проекти

(more…)

ГЕРБ явно имат намерения да докарат битката срещу свободното изразяване в интернет докрай – след даването на МВР на възможност да следи интернет комуникацията на гражданите, сега се готви и наказание за „политически клевети” в онлайн пространството. Блогърите поне могат да се радват, че властта приема този комуникационен канал като мощен инструмент за гражданско влияние, иначе нямаше да ги има тези постоянни напъни за контрол. Дано само не се върнат времената, в които за един разказан политически виц „милиционери” можеха да почукат на вратата ти.

Реших да пораздвижа рубриката „Граждани за демокрация” на блога ми. Преглеждайки интернет сайтовете тази седмица попаднах на една интересна публикация на г-н Иван Стамболов от неговия блог – www.sulla.bg

Статията разглежда въпроса за субсидирането на тютюнопроизводителите по интелигентен, провокативен и про-пазарен начин – можете да я прочетете от оригиналния изтоник чрез този линк. Макар някои от тезите на г-н Стамболов да са леко пресолени, като например тази за ролята на централните банки, цялостното звучене на текста напълно точно описва действителността и съвпада със съвременните либерални виждания за пазарните отношения и икономиката като цяло. Затова реших да споделя тази статия с вас. Препечатвам по-долу целия текст на г-н Стамболов с уговорката, че авторството и правата върху него са изцяло негови и оригиналният текст може да бъде видян на блогът www.sulla.bg

 

Иван Стамболов(www.sulla.bg): Тютюнопроизводителите. По-глупави ли сме от първобитните хора?

Да си представим едно първобитно племе, което живее на брега на езерце. Мъжете ловят риба, жените я чистят и готвят, а от костите правят игли, с които шият дрехи на мъжете си, за да не им е студено, когато ходят да ловят риба, за да им я донесат, а те да я сготвят и от костите да направят игли. Всичко това е чудесно и на пръв поглед племето няма абсолютно никаква нужда да еволюира и членовете му да се превръщат от първобитни хора в нещо друго. Обаче, не щеш ли, настъпва глобално затопляне (например в резултат от метана, който изпускат пасейки динозаврите в атмосферата) и езерцето пресъхва. Първобитните хора се оказват на кръстопът. Пред тях стоят два подхода към бъдещето. Първият е прост и първобитен – да се вдигнат, да намерят друго езерце и да се заселят около него. Вторият е по-зрял в социално-класов план и включва идеята първобитните хора да се вдигнат, но не да си търсят друго езерце, а да се вдигнат на протест с искания някой ритмично да им пълни езерцето с вода и да им пуска вътре риба, за да продължават да я ловят и ядат, без да ги интересува кой ще я пуска там и откъде ще я взима, за да я пусне.

Трийсетина хиляди години по-късно българските тютюнопроизводители са изправени на същия питекантропски кръстопът и трябва да решат – дали да се научат да вършат нещо полезно или да продължават да въдят тютюн, без да се интересуват нужен ли е този тютюн някому, защо трябва да им се плаща за нещо, което не е нужно никому, и откъде се взимат парите, с които им се плаща. Ако продължим да се самозалъгваме, че живеем в някакъв капитализъм, ще трябва да признаем, че икономиката ни следва да се базира преди всичко на принципите на търсенето и предлагането. Но в тютюневия бранш наблюдаваме единствено свръхагресивно предлагане, без да е породено от някакво видимо търсене. Само малка част от тютюните, произведени у нас, имат реален пазар и с тях се занимава групата бизнесмени, известни в тютюнджийските среди като „Вирджинистите”. Вирджинистите не протестират, както не протестират и онези тютюнопроизводители, от които вирджинистите изкупуват тютюн, за да го препродадат на манипулационните или да го изпратят за износ. За съжаление, това е много малка част от бранша. Повечето тютюнопроизводители гледат тютюн, който е непродаваем по две основни причини: първо, не е съобразен с никакъв, дори и най-елементарен, анализ на пазара и неговите нужди, и, второ, е некачествен, защото се гледа от лоши сортове и се обработва по лоши и примитивни технологии, поради което често е мухлясал и пълен с пясък. Не може да не възникне въпросът: защо икономическите закони на пазара не действат тук, при положение че те са силни и неотменими като природните закони. Толкова ли са луди тютюнопроизводителите, че не съобразяват поминъка си с действителността и полагат честен и тежък труд, без да имат представа какво ще правят с плодовете му, на кого ще ги продадат, за да възпроизведат личните си домакинства. Отговорът е, че в системата има и друг определящ фактор, за съжаление абсолютно противоестествен и противоречащ на всички закони на предлагането и търсенето – държавният фонд „Тютюн”. Това е организация, която раздава премии на определено количество произведен тютюн, уж за да подпомага производството, но всъщност да го изроди до пълна пазарна неадекватност. В следствие от интервенцията на Фонд „Тютюн” пазарът на българските тютюнопроизводители не са манипулационните, които изкупуват тютюни, а държавата, която раздава премии. Те работят за присъствие в тази процедура на субсидиране, а не за производителите на цигари. В тютюневия бранш Фонд „Тютюн” играе в частност развращаващата роля, която играят централните банки в националните икономики – подменя естествените закони с изкуствени и изопачени, чието прилагане води да краткосрочно илюзорно благополучие и до катастрофа и мизерия в стратегически план. Дори и според категориите на марксизма премирането и субсидирането на продукти, предназначени уж за пазарна реализация, не е социализъм, защото социализмът разпределя благата според труда, а е направо комунизъм, който се мъчи да разпределя благата според потребностите.

Защо държавата прави това? Защо ни кара да взимаме решения, по-глупави от решенията, които би взел един първобитен човек в аналогична ситуация? Защо не се занимава само с външна политика, отбрана, правосъдие и инфраструктура, а се бърка в икономиката – в крайна сметка държавата е измислена, за да обслужва икономиката в нейното свободно и естествено развитие, а не за да бъде собственик и господар на икономиката, който да решава съдбата й със силови средства. Отговорът е, че не го прави държавата като такава, а онези, които се сменят на кормилото й през 4 години. Разликата е драматична. Понеже системата е такава, че политиците се сменят във властта чрез избори, за тях са жизнено важни рейтингът и одобрението на избирателите. Основен принцип на управлението при такава „демократична” система е всеки управляващ субект да концентрира в собствения си управленски мандат всички бонуси за избирателите, а тежките проблеми и непопулярните мерки за тяхното решаване да завещае на политическия си опонент, който евентуално ще го смени във властта през следващия мандат, за да може после първият да се върне на бял кон и да смени втория през по-следващия мандат. Затова и всяка власт се стреми да даде на хората евтино благополучие, без да се интересува от факта, че почти винаги това благополучие е илюзорно и можем да си го позволим само с цената на бъдещи страдания и мизерия. Най-лесният начин една власт да даде на избирателите си евтино илюзорно благополучие е да им даде несъществуващи пари, тоест да им позволи да консумират блага, които не са създали. Това е възможно и много приятно, но за жалост е твърде краткотрайно. Ето и как се случва. Чрез централната банка държавата опорочава конкуренцията между частните банки и те могат да си позволят кредитна експанзия, която иначе не биха си позволили от страх пред конкуренцията, но пък от която печелят много добре – раздават под формата на кредити пари, с които не разполагат в действителност, и събират съвсем истински лихви. Така потреблението се вдига, което води до вдигане на цените. Поскъпването на стоките свива износа и увеличава вноса. Увеличаването на вноса води до изтичане на пари от държавата. Банките влошават условията по кредитирането, от което страда бизнеса. Стига се до фалити на предприятия. Потреблението се свива и стоките поевтиняват. Иначе казано, стремежът на властта да угоди на избирателите и да накара народът да се почувства временно щастлив (политика известна като „популизъм”) по законите на любимата диалектика води до страданието и разорението на същите тези избиратели и народ. Всяка лява политика е извратена, защото се основава на схващането, че хората могат да потребяват повече, отколкото са произвели, което е невъзможно, както е невъзможно едно домакинство да кара непрекъснато на заеми. За съжаление обаче съвременният свят е ляв и социалистически, колкото и да не му е приятно да си го признае.

Когато българската държава раздава премии на тютюнопроизводителите, тя не прави нищо повече от това да се обрече да им раздаде премии и през следващата година. Нито ги стимулира да станат по-конкурентни и икономически адекватни, нито решава екзистенциалните им проблеми. Най-кресливите защитници на субсидиите и премиите за тютюнопроизводителите са ДПС. Те казват, че премиите не са „подаяние” (макар че са точно това) и не са лошо плащане (макар че и това са с абсолютно точност), а били честно изработени пари. Честно – може би, но изработени – не. Да изработиш нещо, значи да му придадеш стойност, която е и стойност за някого другиго, който е готов да размени за нея стойност, създадена и изработена от него. А иначе ДПС се пишат за либерална партия и като такава би трябвало да се борят за пазарна икономика, поддържаща частното производство и предприемачество. Къде е пазарната икономика и частното предприемачество в процеса на производство на тютюн в България и субсидирането на това производство от държавата – това, дами и господа, не само моят, но и много по-светли умове от него не могат да го проумеят!

Властта не раздава премии на тютюнопроизводителите, за да промени живота им, а ги раздава, за да флиртува с тях още един сезон и евентуално да може да разчита на гласовете им на следващите избори. Точно както централната банка гарантира влоговете не от загриженост към вложителите, а от загриженост към банковата система – ако не ги гарантира, па макар и само на хартия, вложителите ще си ги изтеглят и ще поставят банките в затруднено положение, при което няма да могат на такава широка нога да раздават кредити и да печелят от тях. Раздаването на премии на тютюнопроизводителите не е толкова привилегия за тях, колкото е дискриминация за всички останали, които с труда си създават реални блага. Прекомерната социална политика – също. Тъй както тютюнопроизводителят не се интересува от пазара на тютюн, докато получава държавна субсидия, така и безработният не си търси работа, докато му плащат за това че е безработен, без срещу това той да има каквито и да било ангажименти към обществото. Става така, че човекът, който създава реални ценности и принадена стойност, вместо да получи, ако не награда, то поне благодарност или дори само признание за труда, волята и почтеността си, бива наказан да издържа цяла армия от хора, които са намерили начин да получават блага единствено според потребностите си.

Ето как от първобитните рибари стигнахме до съвременните тютюнопроизводители, а от тях до порочността на държавата при опитите й (за съжаление съвсем успешни) да се намесва в икономиката и да я манипулира според собствените си интереси, превърнали се вече в самоцел. Държавата не е създадена да притежава територията и населението и да бъде техен господар. Държавата е само една организация, наистина специфична, но все пак просто организация, чиято цел е да служи на обществото и да му предоставя услуги, за които обществото си плаща под формата на данъци. Държавата не е нито народа, нито нацията, нито Родината. Държавата е една от институциите на обществото. Председателят на домсъвета плаща на чистачката и купува крушки за стълбището, но не се меси в това как отделните собственици управляват собствеността си и в какви отношения влизат помежду си. Ако разгледаме една географска територия, заета от една определена нация, като етажна собственост, то държавата трябва да е домоуправителят и нищо повече. А не някакъв шизофреничен тиранин, който наказва пушачите с глоби и унизителни забрани, а същевременно плаща за производството на тютюн от данъците и на пушачи, и на непушачи.

Социалната солидарност към непроизвеждащите е нещо чудесно и много благородно, но обществата трябва да си дават изключително трезва сметка дали могат да си я позволят или не. В едно семейство, където работи само бащата, първо трябва да има вечеря за него, за да може да работи и на другия ден, и чак после да се мисли има ли пари за играчи на децата. Нека държавните чиновници спрат да пречат на бизнеса с причудливите си идеи и политики и бизнесът скоро ще направи цялото общество богато. Нека и тютюнопроизводителите не хленчат край старото си езерце, в което отдавна вече няма риба, а да помислят в коя стопанска област трудът им ще има стойност и за другите хора. Такива области има много. Да си безработен не е професия или поне не е достойна професия. Както обичаше да казва мой приятел – частен предприемач: работа има за целия китайски народ.

Премиерът Борисов отвърна на вчерашните критики на комисаря Оли Рен за бюджетния ни дефицит и достоверността на статистическите данни, че очаква бърза проверка на България и се надява такава да последва и за другите членки на ЕС, за да се види колко „сме по-добри.” Тук въпросът обаче не е да играем на „стражари и апаши” с ЕК и на „кой е по-по-най” с останалите държави от Съюза, за да получим просто потупване по рамото. Ако се докаже, че поддържаме добра фискална дисциплина, то ползите от това ще са изцяло за българската макроикономическа стабилност и за откриването на възможности за растеж от тук нататък.

16 юни, 10

Изток - Запад

Категория: Стари публикации

България заяви, че ще поиска задълбочена екологична и експертна оценка за петролопровода Бургас-Александрополис, като заявката за евентуално оттегляне от най-спорния от общите енергийни проекти предизвика сериозна дискусия за отношенията ни с Русия. Спекулациите са големи, очакваният натиск също, ние обаче не бива да забравяме, че сме член ЕС и съюзник и партньор в голямата евроатлантическата общност на демократични държави.  Време е с Русия да започнем да развиваме приятелски, равноправни отношения, базирани на взаимно зачитане и уважението като изхождаме от ясни принципи и националните ни приоритети