Архив за август, 2010

Последното проучване на Евробарометър установява, че българите са „депресирани оптимисти.” Данните от анкетата на европейските статистици беше публикувана във в. Дневник и в електронния вестник Всекиден. Резултатите от допитването заслужават коментар най-малкото, защото за пореден път демонстрират, че за да могат правилно да бъдат разтълкувани съвкупност от мнения, трябва много добре да се познава обществения фон и народопсихологията на анкетираните.

Няма българин, който на директен въпрос „как си” да каже „добре съм.” Този социален подход към обкръжаващата среда, случващите се събития и връзката с персоналния просперитет е вграждан столетия в съзнанието на народа ни. Неговото съвременно проявление е наблюдаваният повсеместен гласно изказан песимизъм без значение от реалното състояние, вътрешно усещане и успехи на заявяващия го. Българите сме научени да сме недоверчиви и подозрителни. Самият факт, че някой ни пита дали сме добре, често е достатъчна предпоставка да отговорим смирено в негативна посока в страх да не обърнем хода на съдбата, да не разгневим вселената или да не предизвикаме тъмните сили. В най-добрият случай отговорът може да достигне до „горе-долу.” Това си е чиста форма проявление на насаждания ни вековен страх. Страх от поробителя, от бирника, от държавата или от Господ. Ако един американец бъде попитан как е, той дори и да има само 5 долара в джоба ще отговори уверено, че е супер, защото в противен случай ще го помислят за некадърник. Един българин обаче никога няма да се похвали, че е добре, смятайки, че има опасност веднага да се задействат свръхестествените механизми, които да го „поставят на място” и да му отнемат постигнатото. И това няма нищо общо с желание за скромност например. Не знам дали друг народ по света има поговорка като нашата „Много добре, не е на добре!”

Бедността обикновено е една от водещите причини за песимизма относно личното положение на един индивид. И все пак българското усещане за немотия е особено, ако го сравним с бедността в световен мащаб. Дори и най-бедните хора в селата, не страдат от тежкото недохранване и липсата на елементарни житейски условия на хората в Африка, части на Азия и определени райони в Южна Америка, където въпреки несгодите имат много по-различно светоусещане. Ясно е, че всичко е относително.  В никакъв случай не твърдя, че българите като цяло са богати, но със сигурност са по-недоволни и по-депресирани от положението си, отколкото много други народи в по-тежко състояние. Изследването на Евробарометър показва, че 53 % от българите оценяват като „лошо” личното си положение. В държавите на ЕС, разбираемо от наша гледна точка, средният процент е 30%. 68% от сънародниците ни смятат, че финансовото им състояние се е влошило, докато в ЕС такова мнение споделят 34 %. Разликите са фрапиращи, предвид факта, че големите европейски икономики понесоха далеч по-драстично кризата, отколкото това се случи у нас. Субективно следейки посещаемостта и оборотите на различните молове, магазини, ресторанти и т.н. и в големите, и в по-малките български градове, стават съмнителни заявките за подобни финансови затруднения. Вярно е, че така или иначе финансовото състояние на българските семейства никога не е било чак толкова добро, но гласно заявеното влошаване е чисто и просто проявление на народопсихологията, за която говорихме по-горе.

Но забележете как целият този начин на мислене се обръща, когато се зададе въпрос, нямащ пряко отношение към благосъстоянието на анкетирания българин. 42% от сънародниците ни приемат състоянието на европейската икономика за добро, докато средния процент за останалите граждани на Съюза, оценяващи я положително е 22%. Оптимизмът на българина за световното икономическо развитие в следващите 12 месеца също се различава от мнението на останалите европейци. У нас 39% очакват подобрение, а едва 6% влошаване, докато в Европа, процентите са съответно 23% и 30%.

Ето как на практика става възможен оксиморонът да бъдем едновременно „депресирани” и „оптимистично настроени”. В крайна сметка подобни статистически изследвания показват не толкова реалното състояние, а народопсихологията на анкетираните. Всеки анализатор, който не отчете националните особености, рискува да извлече доста погрешни изводи от данните на Евробарометър. А те доказват, че българите сме уравновесени хора, научени на предпазливост и мъдрост от живота. Подозрителността дебне във всеки един от нас и затова ни е вродено да знаем как да отговаряме на анкети. 

Миналата седмица НСИ публикува информация за подобрение на бизнесклимата в България през август. Оптимизмът у българските предприемачи и мениджъри лека-полека се завръща и това е обнадеждаващ косвен показател, че процесът на икономическо възстановяване настъпва с леки стъпки. Субективните мнения, изказани от представители на частния бизнес, могат да се приемат за достоверна преценка, поради факта, че именно реалният сектор е двигателят за завръщането към икономически растеж. Смятам, че кейнсианските напъни за мощна държавна намеса за коригиране на обективните пазарни процеси рядко постигат еквивалентен на извършените разходи ефект. И все пак днес си припомних, колко важна е ролята на държавата и най-вече на нейната администрация за създаване на благоприятна среда, която ако не да насърчи, то поне да не пречи на частната предприемчивост.

В петък трябваше да си извадя важен документ и понеже познавам работата на администрацията предварително си бях освободил от задачи част от деня. Какво се случи: Стартирам, както смятах, че е редно, от районно управление на МВР. Там ми казват, че съм сгрешил и ме пренасочиха към Централно управление на полицията до Лъвов мост. Пътувам до там, търся място за паркиране, намирам, влизам и отново се оказва, че не съм на правилното място. В Централното управление недоумяват, че са ме пратили при тях и искат телефона на хората в районното, за да ги питат защо са ме пренасочили неправилно. Естествено нямам такъв телефон. Все пак ми дават нова насока и ми казват, че учреждението, което ми трябва е близо до Централна гара, зад ЖП управление. Намирам адресът и попадам на централното управление на охранителна и транспортна полиция или нещо подобно. И там обаче удрям на камък, но девойката на информацията ми съобщава, че това е общото административно управление, а учреждението, което ми трябва е две улици нагоре. Тръгвам отново и през две пресечки най-накрая намирам правилното място, но това не се оказва края на одисеята. На регистратурата ми съобщават, че ще извикат дежурният. Той слиза и ме информира, че за искания от мен документ е нужно да представя копия на четири други различни документа. Оказва се, че човекът ме познава във връзка с някакво лечение в миналото и на добра воля ме улеснява като ми дава за попълване два необходими за получаване на искания от мен документ формуляра. В крайна сметка разбирам, че трябва да направя копия и да попълня споменатите четири документа, да се върна в същото учреждение, да ги подам и до една седмица ще ми бъде издаден съответния документ. Същевременно трябва да платя административни такси за две услуги – два пъти по 5 лв. Абсурдното е, че за тези 10 лв. трябва да заплатя на обслужващите банки общо 6 лева такси за превод.

Слава богу, че бях психически подготвен за цялото това административно размотаване и си бях освободил достатъчно време. Предполагам, че ежедневно хиляди хора в страната са подложени на подобно ходене по мъките, когато им се наложи да взаимодействат с държавната администрация. Преди 10 ноември, всеки който искаше да се освободи от тези изкуствени бюрократични усложнения, трябваше да има връзки.  Сега след 20 години демокрация обаче се оказва, че държавният апарат е станал дори още по-тромав, а бюрократичната машина се е утежнила. Чиновниците вътре в нея, придържайки се към буквата и запетайката на наредбите, са напълно непоклатими, освен ако самите те на добра воля не решат да са по-снизходителни. Съзнавайки тази своя „сила”, те много често я използват за нерегламентирано събиране на допълнителни стимули „под масата”. През социализма бяха необходими връзки, а сега те не са достатъчни, трябва да се „мотивира” най-често с пари отстъпчивостта на чиновника. Може би това кара много от тях да не се отказват от „държавната службичка.”

Петъчният ден ми припомни, че ако реши, държавната администрация, опирайки се на буквално изпълнение на всички легални механизми, на наредбите и законите, може да блокира за определен период работата на всички, които зависят от нейните решения. Всеки предприемач трябва да изразходва допълнително време или ресурси, за да подържа в ред взаимоотношенията си с този апарат. С други думи, на фона на подобряващата се стопанска конюнктура и повишаващия се бизнес оптимизъм, стои бездушната бюрократична машина, която не само, че няма да направи нищо, за да подпомогне този възстановителен процес, а допълнително ще забави неговите темпове.

27 август, 10

Разтърсване

Категория: Стари публикации

Министър Игнатов заяви, че българското висше образование и наука се нуждаят от „разтърсваща реформа.” Няма съмнение, че ако се запази сегашното състояние на академична летаргия и неефективност, на остарели методики на преподаване и контакт между преподаватели и студенти, на несъобразяване с нуждите на пазара, царящи в голяма част от българските университети и научни звена, то България никога няма да просперира. Необходима е радикална стратегическа промяна, в противен случай се самообричаме да се превърнем в  неконкурентоспособна нация от обслужващ персонал, предлагаща “мускули” на един глобален пазар, в който все повече ще се търсят “мозъци”.

В. Дневник днес алармира, че бюрокрация и липса на активност възпрепятстват използването на предвидените евро-средства за популяризиране на предимствата за инвестиране в България и разширяване присъствието на българските предприятия на световните пазари. Този път не злоупотребата с ресурси по европейските програми, а безхаберието на администрацията и пасивността на родния бизнес, „замразяват” отпуснатата от ЕС помощ. Щом в ситуация на криза и недостиг на средства продължаваме да „проспиваме” подобни възможности, то няма как да очакваме скоро да се възползваме пълноценно от членството си в ЕС  и да достигнем европейските стандарти на живот.

В последните дни темата за орязаните бюджети на държавните болници предизвика разгорещена дискусия. Лекарите, работещи в тези лечебни заведения, се готвят за протести, макар всъщност най-ощетените да са други. Тежестта ще бъде понесена от всички български пациенти, които не могат да си позволят други здравни грижи освен предлаганите в държавните болници.

В България една значителна, макар и недостатъчна, сума от от брутния вътрешен продукт се  използва за здравеопазване. Въпросът е, че огромни потоци от финансови средства не се следят адекватно, не се маркират, не се анализира как точно тяхното харчене може да бъде оптимизирано, за да се получат ефективни резултати. Някой злоупотребява с част от този ресурс, но поради липсата на обща стратегическа визия за промяна, опитът за ограничаване на харченията сега се извършва по възможно „най-касапския” начин. В настъпващата кризисна ситуация на недостиг на средства, правителството по чисто социалистически маниер се насочва към най-просто решение като лимитира средствата на болниците.

В крайна сметка обаче тези лимитирани бюджети, които сега бунят духовете, нямат нищо общо със същинския проблем. Те просто са негово проявление - явяват се мярка за справяне с опасността от скорошно изчерпване на ресурса на НЗОК и по-нататъшна пълна невъзможност да се плащат здравните грижи. Действителният проблем е в това, че след като Касата не може да плаща за медицински услуги, то някой трябва да поеме тяхното плащане. Не можем да искаме от НЗОК да се махнат делегираните бюджети, защото просто явно няма друга възможност. Въпросът обаче е кой ще плаща след изчерпване на парите в лимитираните болнични бюджети, ако не искаме болниците просто да спрат да работят. Сегашното механично спестяване е неподходящо и нехуманно и тук управляващите заслужават сериозна критика, защото за разлика от други сфери орязването на средства в здравеопазването се изчислява в човешки животи.

Прагматичния отговор на горния въпрос обаче предполага две работещи възможности – или ще доплати пациента, дали чрез допълнително осигуряване или директно от джоба си е негово решение, или ще плати държавата. Логичното решение е просто като ясен ден. След като Касата достигне лимита си, то държавата трябва да открие механизъм да заплаща здравните дейности и грижи за онези, които нямат възможност да го сторят.

Неведнъж съм казвал, че финансирането на здравеопазването у нас трябва да почива на няколко ясни финансови стълба. Първият е солидарната здравно-осигурителна система. Тя трябва да включва заплащане на всички здравеопазни дейности, които се извършват на ежедневна база. Гражданите, които умишлено или поради немарливост не се осигуряват трябва да бъдат санкционирани с цялата тежест на закона.

Здравносигурителната ни система обаче е крехка и недостатъчна и не може да покрие разходите по хронични, онкологични и други тежки заболявания, инвалидизации и т.н. Тук е изключително необходимо наличието на един втори стълб на финансиране, чиито средства да се набират от данъци. Държавата трябва да бъде подготвена и да не кара гражданите, страдащи от изброените по-горе групи болести, да чакат по месеци за полагащите им се медикаменти и лечение. Правителството чрез Министерство на здравеопазването трябва да осигури постоянно наличен ресурс за различни здравни програми. Тези програми могат да бъдат за дофинансиране на здравни дейности за непривлекателни региони, за тежест на заболяването, за социално значими заболявания, за ефективност на лечението, включително и за профилактика. По този начин, онези лечебни заведения, които поемат по-тежки заболявания или/и се намират в по-неблагоприятни райони на страната, ще имат възможност за допълнителна финансова подкрепа, независимо от формата на собственост. Само така, те ще бъдат стимулирани да се занимават с тези дейности. Без този втори стълб на финансиране усилията на НЗОК са обречени на неуспех. Така се проявява регулиращата социална роля на държавата в условията на пазарна икономика.

Освен това е необходим и още един трети стълб - допълнителното доброволно осигуряване. Налице са над 20 частни здравни фонда, които все още не могат да разгърнат своята дейност. Нужно е при ясно формулиране на заплащането на основния пакет от НЗОК да бъде регламентирано не заместващо финансиране от частните здравно-осигурителни дружества, а такова, допълващо финансирането на Касата. Всеки, който разполага със средства и иска да получи по-специални грижи, да му бъдат извършени по-задълбочени скъпи изследвания, да направи избор на точно определени специалисти, които да го лекуват или оперират, да лежи в отделна стая с VIP условия и т.н. трябва да има възможност да получи това в зависимост от допълнителния ресурс, който е заделял в частни здравноосигурителни фондове. Този трети стълб трябва да включва заплащане от страна на държавата на допълнително здравно осигуряване за всеки гражданин в неравностойно положение, който докаже, че няма възможност сам да си поеме такова.

Когато нещата бъдат поставени на тази ясна основа и стане ясно колко плаща НЗОК, колко доплащат пациентите и колко плаща държавата за специални здравни програми и за социално слабите граждани, то могат да се търсят различните възможности за балансиране и недопускане на сегашното механично орязване на бюджетите на болниците. Нищо сложно и нелогично няма в изброената схема на финансиране, още повече , че и парите са налице , но нейното прилагане продължава да се отлага. Вместо това се прилагат разни временни „пожарни” мерки. Те ще предизвикат поредния протест на съсловието, от който пък ще излезе нова серия от напълно неизпълними предложения. „Притиснатото” правителството ще ги приеме на думи, но накрая отново нищо няма да бъде свършено. Така си върви „здравната” реформа в България открай време. 

 


След решението на лекарите от държавните болници да излязат на протест през септември, премиерът Борисов използва познатата тактика на привикване на интимен разговор на лидера на съсловната организация. Без капка ирония трябва да признаем, че министър-председателят е специалист по „гасене на пожари”, срещата лице-в-лице с неговата харизма често е напълно достатъчна да охлади бунтовните страсти.  Това е майсторско изпълнение -напрежението привидно е овладяно, позициите „сближени”, всички си благодарят от сърце и все пак нито един от проблемите не е решен.

Лимитираните бюджети на болниците, които отново бунят духовете,  са проявление или дори механична мярка за справяне със един сериозен проблем, а не неговата причина – въпросът е кой ще плаща за медицинските услуги след като НЗОК вече няма да може. Сега в настаналата истерия ще се загуби възможността за прагматичен експертен отговор и отново някой ще мобилизира съсловието за протест, за да се поискат мерки, които няма как да бъдат изпълнени. Няма по-добро за управляващите да се съгласят на думи с невъзможни неща, за да може по-късно отново нищо да не се свърши и ситуация да си продължи по старому.

 Предлагам на вниманието на читателите на блога вчерашното ми интервю пред сайта Всекиден (www.vsekiden.com) по повод отмяната от Административният съд - София град на заповедта на Фонда за асиситирана репродукция, с която се налага ограничение до 43 години за извършване на ин-витро.

 

Д-р Щерев, стана ясно, че Административният съд – София град е отменил заповед на Център „Фонд за асистирана репродукция“, с която се налага възрастово ограничение до 43 години за извършване на ин-витро процедура. Днес обаче пред “Всеки ден” от здравното министерство обявиха, че вече са се обърнали към ВАС и обжалват решението. Вашата позиция каква е, грубо казано на чия страна сте?

Ние, всички специалисти в България, които работят по репродуктивни технологии, имаме консенсус. Българската асоциация по стерилитет и репродуктивно здраве изпрати позицията си до Министерство на здравеопазването. В него твърдим, че наложената мярка е дискриминационна. Не може да се казва в една разпоредба до колко години трябва да се лекува еди-кой си. Критерият трябва да е друг – когато няма условия за лечение, когато няма яйчников резерв, жената може да бъде и на 20 години, тогава е безсмислено да се провежда лечение. Но да кажеш, че до 43 години трябва да се лекува една жена, е безсмислица. Ние предлагаме възрастта да бъде до 50 години, защото жените могат да забременеят до тази възраст. В много европейски страни границата е 50-51 години. Когато става въпрос за сурогатно майчинство, смятаме, че ограничението във възрастта трябва да е същото – за да може да има една житейска перспектива пред жената, да може да отгледа това дете поне до 20-годишна възраст.

Но така се получава едно невероятно противоречие – от една страна, вие лекарите сте за отмяна на подобно ограничение, от друга, неправителствените организации също смятат, че жената трябва да получи шанс, докато още е фертилна. И от трета, здравното министерство, които искат да запазят статуквото и обжалват решението на Административния съд.

Законите и наредбите трябва да удовлетворяват потребностите на хората. Разпоредбите не са “свещени крави”. Ние ги изпълняваме, но когато един закон е лош, той просто трябва да бъде променен. Какво значи сега това, че министерството мислело по друг начин? Ами да си променят наредбата (става дума за Наредба № 28 от 2007 г., с която се налага възрастовото ограничение – б а.). Ако не знаят, да питат. Ако не питат, да четат и да се научат по какъв начин трябва да се реши този въпрос. Не можеш да дискриминираш хората на база възраст. Не можеш да казваш – ще лекуваме хората до еди-коя си възраст, откъде накъде?! Защо?

Потърсихме мнението и на Лъчезар Иванов – като представител на управляващата партия, като гинеколог и…

На кого? Лъчезар Иванов първо не е гинеколог. Второ, може да има различно мнение, но какво от това?

Неговата теза е, че жените, заслепени от желанието си да имат дете, понякога са готови да рискуват живота си и лекарят е този, който ще ги възпре.

Мнението на Лъчезар Иванов е като на парламентарист. Той не е специалист по тези въпроси. Всички специалисти в България, събрани на едно място – на ежегодния ни конгрес, с консенсус, без различие в мненията ни потвърдиха тази теза, която изказвам. Това не е мое лично мнение, а на всички специалисти по репродуктивна медицина. Лъчезар Иванов не е такъв специалист. А който не се съобразява с мнението на специалистите, животът показва, че след време той губи. Управляващите не трябва ли да се вслушват в мнението на специалистите и на пациентите и да направят всичко възможно в интерес на потърпевшите?

Зам.-председателката на Сдружение “Зачатие” Стефка Сарафова-Захариева твърди, че жени, преминали пределно допустимата възраст, отиват в чужбина, за да се подложат на ин-витро процедури. В Чехия например. Вие чувал ли сте за това?

Чувал съм, разбира се. Поне веднъж в седмицата идва една жена след 43 години и аз я връщам, защото изпълнявам разпоредбата, която е лоша, дискриминационна и е против интересите на българските граждани-осигурени данъкоплатци. И сега заради упоритостта на някои чиновници в Министерство на здравеопазването, ние да се съгласим и да вдигнем ръце? Е, няма да стане това нещо. Хората протестират, с пълно право. Атакували са пред Административния съд, пред Комисията за защита от дискриминацията – там давахме мнение. Сега чакаме ВАС. Само че докато (компетентните органи –б.а.) се произнесат, да не станат жените на 100 години. Въобще в България някой като седне на стола на управляващите, почва да мисли, че е на Олимп и под него са само простосмъртни. Вместо да се вслушва в това, което казват хората, които разбират от даден въпрос. Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко питаш и се съобразяваш с мнението на другите, това е стара истина.

Чие трябва да е решението за подлагане на ин-витро процедура – на жената, на лекуващия я лекар или на централизирана Експертна комисия, която да разглежда всеки казус над 43 години?

Най-важно е едно лечение да има смисъл. За да има смисъл, се правят т.нар. тестове за яйчников резерв. Ако има яйчников резерв, ще се прави лечение. Ако няма, тази жена може да е и на 25 години, какво ще лекуваш, като няма яйцеклетки? Значи този метод не може да се ползва. Искам да кажа, че критерият не бива да бъде възраст, а трябва да се отчита има ли яйцеклетки в яйчниците или не. От друга страна, на 51-годишна възраст аз не зная случай една жена да е забременяла по естествен начин и да е родила. Така е, защото в яйчниците вече няма яйцеклетки. В такъв случай тази възраст трябва да се обяви за пределна, след която няма смисъл да се прави такова лечение. Ние наскоро имахме жена, която е на 50 години. Роди при нас. Смятали са, че има тумор, а тя си е забременяла и роди живо и здраво дете. Т.е. това нещо може да стане, но след 51-годишна възраст на практика е невъзможно, от собствени яйцеклетки. Това е разумната граница. Трябва да се има предвид и нещо друго.

Възрастта за раждане на първо дете се увеличава. Ако преди 50 години възрастта за раждане на първо дете бе между 20 и 24 години, днес масово жените раждат първо дете около 30-годишна възраст. И много жени искат да забременеят след 40-45 години. Когато те имат възможност за това, защо трябва законът да ги ограничава? Заради ограниченото мислене на някакъв чиновник ли? С тази разпоредба лекарите нямат нищо общо, но щом я има, те трябва да се съобразяват с нея. Но тя трябва просто да се промени.

Да разчитаме, че с решението на ВАС промяната ще стане наложителна…

В сегашното ограничение няма никаква логика. Рано или късно ще се промени, но този, от когото зависи, трябва да бъде по-малко твърдоглав. Няма начин да не се промени.

Обсъждал ли сте темата със здравния министър Анна-Мария Борисова?

Аз на нея й писах писмо.

И какво?

Нямам отговор. Е, не държа да ми отговаря, въпросът е тя да бъде информирана, защото тук става въпрос за възможностите на жената да се лекува. Не може, когато има такава възможност, наредбата да забранява. Доста е странно, не мога да го приема.

Във вашата клиника на колко жени годишно отказвате лечение заради навършена възраст?

По една на седмица със сигурност. Моите колеги също. Т.е. по 3-4 жени биват връщани седмично, защото са навършили 43 години. Презумпцията е следната – тъй като възможността една жена да забременее след 30 години пада, след 35 – вероятността е по-малка, след 40 – още по-малка. Затова Фондът за репродуктивно здраве решава да не плаща за тези случаи, за да се използват по-ефективно даваните пари. Но бременността не е изключена и при жени над 35-40. И тук идва разликата – в наредбата е записано, че жените трябва да се лекуват до 43-годишна възраст, което е дискриминационна мярка за всички жени, независимо дали плаща фондът, държавата, Касата или те сами си плащат. Това е глупавото. Ако фондът иска да плаща само на жени до 30 години, защото тогава забременяват до 50 %, той има право да определя правилата. Лошото е, че фондът се ръководи от Наредба № 028, която е за всички случаи – това е разликата и това е глупаво, смешно и неприемливо. Това трябва да се промени. Дали ще го промени този или друг министър, няма значение. Един ден промяна ще има.

05 август, 10

Дипломатичност

Категория: Стари публикации

В последните месеци управляващите отправиха сериозни критики към миналата власт за назначаването на „парашутисти” и неподготвени кадри в посолствата и консулствата ни. В същото време става ясно, че Димитър Туджаров (Шкумбата) ще е новият консул на България в Чикаго, където ще си партнира с нашумялата преди време с полу-голата си фотосесия Лила Георгиева - лицето на държавата ни в един от най-големите американски градове ще бъде представено от народен комедиант и разкрепостена млада дипломатка. Добрата дипломация винаги е изисквала комбинация между елегантно чувство за хумор и дискретен чар, но друг е въпросът дали тези „дипломати” имат капацитета да подържат такива  изискани дипломатически отношения в един град, където българите никак не са малко.

Българската стопанска камара алармира, че в България започва да се наблюдава притеснителен недостиг на квалифицирани инженери и лекари и  че от страната ни изтичат онези инвестирали  дълги години в своето развитие специалисти, които могат да упражняват професията си навсякъде по света, където им предлагат добри условия. Това е резултата  от  дългогодишното отсъствие на стратегическа управленска политика по отношение на два ключови сектора – на образованието и на здравеопазването. Липсата на напредък в реформите, на адекватно отношение и финансово стимулиране спрямо уменията и усилията им демотивират висококвалифицираните професионалисти, гонейки ги от България, а отсъствието на държавническа визия за бъдещето пък възпрепятства подготовка на нужните ни конкурентоспособни кадри занапред.