Архив за февруари, 2011

23 февруари, 11

Властта на народа

Категория: Стари публикации

Насилие,  кръв и разправа с бунтуващите се -  това очаква Либия, ако се съди по думите на лидера на Джамахирията от снощното му изявление. Водачът Муамар Кадафи обяви, че просто не може да се откаже властта, защото тя е предадена в ръцете на народа още след революцията от 1977 г. – „аз нямам власт да решавам. Всичко решава народа”, каза той. Следейки потушаването на протестите в Либия обаче, както неведнъж се е случвало в новата история, най-трудното за един народ се оказва да вземе управлението от ръцете на „народната власт.”

Преди два дни Върховния административен съд (ВАС) окончателно оправда Ахмед Доган по делото за конфликт на интереси за получения от него хонорар по проекта „Цанков камък”. Петчленен състав постанови, че от Парламентарната комисия за борба с корупцията и конфликт на интереси не са представили реални доказателства в подкрепа на тезата, с която беше сезиран съдът. Реакцията на антикорупционната комисия бе обявено разочарование от нейните членове и заявени намерения да се свика специално съвещание по темата. Адекватна ли е тази реакция?

Въпросът с „хонорара на Доган” трябва да бъде разделен на три аспекта: морален, политически и институционален (или нормативен.)

От морална гледна точка всеки сам може да си отговори, доколко приемливо е действащ политик от управляваща партия да получи огромна сума за частна консултация на мащабен проект, финансиран с публични средства. От политическа гледна точка е нормално сегашните управляващи да търсят ревизия на онези действия на миналите такива със съмнения за корупционенхарактер, дори и използвайки механизмите на властта.

Най-важният аспект за определяне на „виновността” в този случай обаче е институционалният/нормативния. В сегашната Българска конституция ясно са описани правомощията на институциите на отделните видове власт и начина, по който е организиран баланса между тях. По Конституция, както е във всяка демократична държава, съдът е последната инстанция по всички въпроси, свързани с нормативното определяне на виновност на дадени лице. Той на свой ред борави с ясни доказателства и следва разписаните правила/закони при определяне на своите решения. С други думи реакцията на представителите на мнозинството в антикорупционната комисия е неадекватна. Парламентарната комисия може да направи, ако реши, и хиляда заседания, на които да се представят безброй аргументи по случая от морално или политическо естество. От нормативна гледна точка обаче тя трябва да приеме окончателното решение на ВАС. Така е във всяка нормална държава с демократично действащи институции. Такива са и конституционните правила у нас. Ако управляващите не са доволни от начина на работа на българската съдебна система, то, нека те не се насочват към любимите си ПР акции, а реално да предприемат действия за промяна на правилата, по които тя функционира. С други думи да се тръгне към изработването и приемането на изцяло нова Конституция на България.

Режимът в Египет справедливо рухна, а народният бунт се увенча с успех. Сега възниква въпросът печели ли народът от тази своя победа и как се постига търсената свобода - чрез емоционална революция на улицата и масите или чрез рационална еволюция на правата и институциите. Естествено свалянето на една диктатура не може да чака еволюционни промени, но дали новите граждански права и институционални промени могат да се родят в най-кратки срокове „под дулата” на военните?

Президентът Първанов свиква Консултативния съвет по национална сигурност, който да заседава по тематичен „тюрлю-гювеч” от всички горещи за правителството политически теми от последните месеци. Отдавна не е ясно какви точно са функциите на този орган към президентската институция като сегашния държавен глава почти никога не го е използвал за реални консултативни цели, насочени към постигане на положителен резултат по обсъжданите въпроси. Този път обаче президентът надминава дори и себе си, впрягайки КСНС  за обслужване персоналната си PR стратегия.

В последните седмици погледът на света е насочен към случващото се в няколко арабски държави. Като ефекта на доминото в Тунис, Египет и Йемен се разразиха всенародни вълнения, които почти прераснаха в революции срещу управляващите тези държави режими. Най-драматично изглежда положението в Египет и затова смятам да се спра на случващото се именно там.

Един либерал не може да съжалява, когато някъде се налага демокрация в битка срещу дългогодишни диктатури. Големият въпрос е обаче какво идва след това. Дали демокрацията на улицата и успешният бунт на масите, ще бъде последван от демократично управление и повече права и свободи за гражданите? Преди време някой беше коментирал, че не е достатъчно просто да има процедурна демокрация, в която зад фасадата на уж свободни политически избори се прикрива пълната липса на реален избор, безпътицата и икономическата мизерия на една нация.

В крайна сметка какъв е смисълът един режим да бъде заменен с друг режим? Нещо, за което в момента стотиците хиляди протестиращи в Египет не си дават сметка, водени от справедливото емоционално желание да смъкнат от власт една диктатура. Днешните искрено протестиращи за повече свобода и демокрация студенти и граждани със сигурност няма да са сред утрешните управляващи на страната. От дълбините на бунта се появяват ислямистки групи, отдавна чакали своя час, готови в момента да се възползват от отприщилата се народна енергия, за да изпълнят своите цели. За разлика от емоционално простестиращите граждани, те имат конкретен план как да използват полу-революционната ситуация, за да реализират исканията си. Няма съмнение, че това представлява голяма заплаха. Тя не е толкова тежка за Европа и останалия свободен свят, а най-вече за Египет и неговите граждани – основавайки се на примери от близката история, можем да очакваме капсулиране и затваряне на тази страна, което със сигурност ще се отрази на правата и свободите в нея. В последствие няма да закъснеят репресиите, преследванията и налагането на тежки ограничения вътре в държавата, а неизбежно и конфронтация и с външния свят и инакомислещите страни. Заявките за това вече са направени. В разгара на бунта, представителите на движението „Мюсюлмански братя” вече издигнаха лозунги, които нямат нищо общо с битката с вътрешния режим на Мубарак, а преследват външнополитически цели – изкореняване на западното влияние в Египет и спиране на насаждането на прозападни ценности в страната. Няма спор, че с определени ценности и цивилизационни разбирания в една държава навлизат и чужди интереси. И все пак, когато тези ценности не са войнстващи, основани са на общочовешки схващания за добро, благо и свобода, те не бива да бъдат отхвърляни единствено на базата на религиозната догма и фанатичното желание за запазване на някакъв мним идентитет. В крайна сметка светът все повече се изправя пред общи заплахи, които трябва да реши с общи усилия.   

В заключение трябва да кажем, че „революцията” в Египет е справедлив израз на египетския народ да отхвърли 30-годишен диктаторски режим, ограничаващ неговите права и свободи. Дано обаче, гражданите в тази държава бъдат достатъчно мъдри, прозорливи и предпазливи, за да не заменят един светски гнет с нещо още по-страшно и непредсказуемо.

Днес е 4-ти февруари, 14 години след деня, в който провалилото се правителство на БСП върна мандата и се сложи край на един от най-мрачните периоди от българския преход. Обществото ни трябва да помни този ден, защото на тази дата беше демонстрирано, че гражданската енергия, независимо дали насочвана или спонтанно проявила се, може да принуждава властимащите да се съобразяват с гласа на гражданите. Дано обаче 14-години по-късно след онези паметни и напрегнати, наивни и емоционални месеци, ние българите сме започнали да осъзнаваме, че най-голяма сила на едно демократично общество не е в бунта на масите, а в изборите, които прави -  през тази година на два вота можем да покажем че емоцията на първите демократични години не е изместена от повсеместна апатия, а е заменена от разумен избор.