Архив за май, 2011

Националната статистика разгневи люто социалния министър,заради разминаващите се данни за безработицата с тези, предоставени от подопечната му Агенция по заетостта. Министър Младенов и неговото ведомство виждат спад на безработните, докато НСИ отчита ръст. Този спор обаче едва ли има значение за българските граждани, защото те определят състоянието на пазара на труда, не по данните на правителствената „стъкмистика” или по методологията на статистическия институт, а по техния джоб и усещането си за социална стабилност.

Изследване на БАН показва, че от 2007 г. насам над три пъти са се увеличили българите с трайна нагласа за емиграция. Докато в навечерието на приемането ни в ЕС желаещите да напуснат страната просто са търсели работа навън и възможности за реализация в чужбина, то към днешна дата техният основен мотив е, че „просто не искат да живеят в България.” Какви може да са изводите от тези резултати.

От една страна в сегашната изборна година едва ли има по-тежък вот срещу управляващите на България в последните четири години след пълноправно й членство в ЕС от „избора” на онези, които повече не искат да живеят тук. Това обаче е от гледна точка на краткосрочната перспектива.

Гледано в дългосрочен план сегашното нарастване на желаещите да напуснат страната ни българи може да се приеме и като тенденция за нейното бъдещо нормализиране. Тройно повишеният брой на потенциални емигранти е не само оценка за лошата държава, в която живеем, но е и демонстрация за разширения избор и повишените възможности на българските граждани. На практика българите вече имат възможност да избират къде да реализират своите способности – в „разтурената” България или в подредената Западна Европа. Можем дори да използваме следната метафора: българинът образно вече има пред себе си две ниви, на които може да засее семената на своя труд и усилия. Едната е негова, но тя е занемарена и за да може да я използва, той трябва да я огради, изчисти от камъните, оплеви, изоре, засее и чак тогава да чака плодове. Другата е чужда и той може да я ползва „под наем”, тя е подготвена изцяло и единствено чака да бъде засята, но за нея трябва да се плати „рентата.” (да си чужденец, да си приеман за втора категория гражданин, да си далеч от роднините си и т.н.) Труден е изборът кой от двата пътя трябва да се избере, защото всеки си има своята цена. Все пак засега е съвършено ясно кой изисква по-малко усилия и по-малко нерви. Поради тази причина в следващите години вероятно броя на потенциалните емигранти ще се увеличава. Това обаче постепенно ще доведе до полезния баланс. Рано или късно в България ще останат само онези хора, които заслужават със своите действия и бездействия да живеят в подобна страна. И тогава мнозинството от тях най-накрая ще бъдат изправени пред избора или завинаги да приемат безрадостната съдба да живеят „на дупката на Европа” или да положат усилия да променят своята „нива.” А този практически избор задължително преминава през повече разум и отговорност при техния политическия избор на своите управляващи.


Предлагам на вашето внимание запис на участието ми в предаването “7 въпроса” на TV7 по темата за раждането у дома. Клипът е от сайта на телевизия TV7 (www.tv7.com) и всички права принадлежат на телевизията:

Първа част на предаването:

Втора част на предаването:

Изследване на НСИ показва, че през изминалата година над 100 хил. души в активна възраст и желание за работа не са търсили/започнали такава, защото няма кой да се грижи за децата им. Тези данни отново демонстрират колко неадекватна е държавната политика за плащане „на калпак” за раждане на дете, когато липсата на адекватна социална инфраструктура води до принудително оттегляне и бездействие на родители в активна трудова възраст. За да просперира нацията ни, ние имаме нужда не просто от държавно стимулиране на „гола” раждаемост, а от насочване на ресурс към създаване на институционални условия за отглеждането на дете и неговото социализиращо възпитание като гражданин – в противен случай е ясно кой бива стимулиран да ражда повече.

Вчера за пръв път България показа наченки на еманципирана позиция в рамките на ЕС, отхвърляйки първата директива от пакта „Евро плюс” за единен начин на изчисление на данък печалба във всички държави-членки. Хубаво е да си припомняме, че членството ни в Съюза не е просто самоцел, а трябва да се използва като средство за реализиране на националните политически, икономически и социални приоритети – по този път защитата на интересите на страната ни и така или иначе малкото ни конкурентоспособни предимства трябва да бъдат обект на целенасочена държавна политика. На свой ред пък бюрократите в Брюксел трябва да се замислят, че една прекомерна финансова централизация, целяща стабилност за богатите страни-членки, ще лиши по-слабо развитите региони на ЕС от фискална гъвкавост и ще ги обрече на слаби икономики, разчитащи основно на субсидиите и европомощите, отпуснати им от „центъра.”