Архив за март, 2014

20 март, 14

Изток-Запад

Категория: Стари публикации

В последните седмици сме свидетели как Русия буквално си „разиграва мечката” (перифраза на израза с коня) в Крим. Западът се опитва да изглежда сякаш втвърдява позицията си към Путин и Кремъл, но е ясно, че няма реални лостове за натиск. След намесата си в Косово ЕС и САЩ изглежда нямат морално основание да предявяват претенции към Русия за нейните действия в Крим, без съвсем резонно да бъдат обвинени в двоен стандарт. Понастоящем Западът умува по изработване на мерки, които да озаптят и сплашат Путин. Истината обаче е, че северноатлантическата общност е в патова ситуация. Ясно е, че Западът не може да окаже военен натиск, най-малкото, защото е non-sense демократични държави да предприемат военна интервенция в случая, която би предизвикала тежък въоръжен конфликт и хиляди невинни жертви. Причина за липсата на възможности за адекватни мерки срещу Русия се крие най-вече в демонстрираната до момента алчност и недалновидност от западните държави.

Алчност, защото дълги години Западния свят разчиташе на евтините руски енергийни ресурси, носещи големи печалби. Политика на облагодетелстване и затваряне на очи, която подкопаваше основите на пазарната икономика и ограничаваше възможностите за развитие в световен мащаб. Недалновидност, защото постепенно това доведе до изпадане в тежка енергийна зависимост от руския нефт и газ. Повече от ясно е, че не можеш да оказваш натиск върху някой, от който си зависим. Поради тази причина Европа и САЩ са безсилни в момента и могат да сторят твърде малко, за да помогнат на Украйна и да пресекат териториалните амбиции на Кремъл да сложи ръка върху Крим.

Рано или късно идва времето, когато всяка една недалновидна в дългосрочен план политика довежда до своите негативни последици. Дойде времето, когато Западът ще плати, затова че съзнателно или не в последните две десетилетия след края на Студената война не направи нищо в противодействие на изпадането в тежка суровинна зависимост от Русия. Какви ще са резултатите от това тепърва предстои да видим.

 

untitled.jpg

 

В края на миналата седмица в. Труд публикува резултати от социологическо проучване на новата социологическа агенция “Прогнози” във връзка с познаваемостта на българските евродепутати. Предвид предстоящите европейски избори е много вероятно целта на проучването е да създаде определени впечатления у читателите относно популярността на отделните български представители в Европейския парламент. Все пак един резултат е много показателен и най-вероятно той е напълно реален. Близо 50% от българите не могат да се сетят за името на нито един роден евродепутат. Други общо 10% пък посочват имената на настоящ и бъдещ български еврокомисар, макар Кристалина Георгиева никога да не е била представител в Европейския парламент, а Меглена Кунева беше избрана, но се отказа от мястото си преди да встъпи в длъжност.

Тази незапознатост и незаинтересуваност показва колко голяма е дистанцията между българските граждани и европейските институции като цяло. Това, което се случва на институционално ниво в ЕС явно не вълнува пряко нашите съграждани. Те очевидно не приемат, че техните представители в европарламента могат по някакъв начин да повлияят за решаване на вълнуващите ги проблеми. Без да коментирам нивото на гражданска ангажираност и обща политическа култура у нас, съм далеч от мисълта, че тази дистанция е български феномен. Като цяло в последните години у всички граждани на държавите-членки на ЕС се засилва усещането, че могат да влияят твърде малко на процесите на вземане на решения в европейските институции и че тези решения твърде малко ги засягат в техния ежедневен живот. Това е дефицит, по който трябва да се замислят евро-бюрократите в Брюксел, ако не искат европейската идея да залинее и напълно да се делегитимира като обединяващ фактор в следващите години.

И все пак фактът, че 50% от българските граждани не могат да назоват дори едно име на български евродепутат е много притеснителен. Дълги години по време на демократичния преход на България членството ни в ЕС беше обществена кауза, подкрепяна от мнозинството от българите. Седем години след като то вече е факт, ние явно все още не се чувстваме като граждани на Европа и не се приемаме като пълноправни участници в дебата за бъдещето на ЕС. Нашите надежди и очаквания за по-добър живот са свързани с ЕС, но неговите институции и представители са далечни и абстрактни за нас. Вина за това имат и нашите евродепутати, които не успяват пълноценно да изпълнят функцията си да предадат европейския дебат на родна почва и обратно да представят националните проблеми на европейски терен.

Предстоят европейски избори, които най-вероятно ще предизвикат малък интерес и които ще бъдат доминирани от национална реторика и противопоставяне между опозиция и управляващи. В действителност дебатът за бъдещето на ЕС е сложен и изглежда далечен на средностатистическия български избирател. Ролята на родните политици и политически сили обаче е да „преведат” този дебат на разбираем език. Време е политическият елит у нас да разбере, че бъдещето на България е пряко свързано с бъдещето на Европа. Същевременно българските граждани пък трябва да осъзнаят, че с апатия и политическа неангажираност няма как да променят живота си.