През изминалата седмица в медиите излезе новината, че е арестуван директорът на центъра по съдебна медицина към Александровска болница доц. Станислав Христов. Обвинението е в незаконна търговия с органи и тъкани на починали пациенти. Според него доц. Христов е извършвал нарушение на установените правила за експлантация и предоставяне на човешки органи и тъкани за трансплантиране. Допълнителен аспект по скандала внася твърдението, че България е сред най-големите износители на органи в Европа. Страната ни е сочена като една от държавите е ЕС, в която се провеждат най-много нелегално извършени експлантации. Според Изпълнителна агенция по трансплантациите тези твърдения са неверни.

Бих искал да разгледам настоящият скандал в светлината на един дебат, датиращ още от първоначалното приемане на Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки. За тези, които не са запознати трябва да спомена, че на 30 юли 2003 г. 39-то Народно събрание прие Закона като важният момент в него, предизвикал по-късно сериозни дискусии, беше, че ако лице не е изразило изрична воля да стане донор на органи приживе, след смъртта му трябва да се поиска съгласието на неговите близки. Още тогава определени кръгове и дори самият президент Георги Първанов, чрез правото си на вето, се противопоставиха на тази клауза, но в крайна сметка Законът беше приет и влезе в сила през 2004. В рамките на настоящият парламент обаче мнозинството отново възбуди темата, като се стигна до нова промяна през лятото на 2006 г., която влезе в сила през 2007 г. Въпреки протеста на опозиционните политически партии и дори на Българската православна църква, с подкрепата на заинтересовани лобистки кръгове правителството внесе предложение за изменение на Закона, а мнозинството го прие. Най-важната промяна доведе до положението, че в момента донорството изисква не информирано съгласие, а информирано несъгласие от дарителя. С други думи всеки е донор по подразбиране, освен, ако изрично не е заявил обратното.

Имам всички основания да смятам, че това изменение беше продиктувано от материални и лобистки интереси, а не както беше представено публично от намерението за по-добра защита на интересите на българите, чакащи трансплантация. Още при обсъждането на промените в Закона аз изразих становището, че основният проблем при забавянето на трансплантация у нас не е само липсата на нужните органи и тъкани, а наличието на средства, които са необходими, за да се подържа такава интензивност на трансплантациите, каквато има в по-напредналите държави. Това становище се оказа напълно адекватно и в последствие промяната на Закона не увеличи трансплантациите за български граждани, в размерите, които би трябвало да се очаква. За сметка на това обаче се увеличи неимоверно износът на тъкани и органи извън страната. Най-странното в случая обаче е, че отговорният държавен орган Изпълнителната агенция по трансплантации, която осъществява дейности по управление, координация и контрол на трансплантацията в Република България, твърди, че няма нищо общо с този износ и той не е в нейните компетенции. Очевидно определени лица и кръгове в страната се облагодетелства от промяната в Закона, която доведе до разширената възможност за екпсплантация на органи и тъкани. В този смисъл, сегашният арест на доц. Станислав Христов може да бъде разглеждан като опит да се намери изкупителна жертва, чрез която да се прикрият тайните споразумения с чужди компании и действията на правителството, обслужващи лобистки интереси.

Възниква въпросът какво може да бъде направено, за да се прекъсне създалата се порочна практика? След като очевидно променените текстове на Закона не подобряват възможностите за трансплантация на нуждаещите се български граждани, а най-вече съдействат за осъществяването на злоупотреби и трафик на тъкани и органи, според мен най-положителната мярка би била да се върне първоначално приетия ред на информирано съгласие. При него всеки български гражданин, желаещ да дари след смъртта си свои органи, трябва изрично да посочи своята воля да бъде донор.

 

Коментарите са затворени.