В седмицата, когато се възбуди дебат по еманципирането на България във връзка с общите енергийни проекти с Русия и правителството взе прозападна позиция, президентът Първанов не пропусна да напомни за себе си. Вчера той целенасочено връчи почетния знак на българския държавен глава на бившия руски премиер Евгений Примаков. При това използва случая да заяви, че макар България да е направила своя евроатлантически избор, няма нужда от „завои” при смяната на всяко правителство. Президентът не пропусна да изкаже мнението си, че е време българските политици да разберат, че “съвместните енергийни проекти с Русия са от национален и европейски интерес“, а самият той е оптимист за тяхното реализирано, още повече че има “големият коректив на всички български граждани“. От една страна това за пореден път показва зависимостите на Първанов от определени руски интереси. От друга е явна демонстрация на стратегията му за оставане в българското политическо пространство. Подобна политическа фанфаронщина дори не заслужава внимание и не бих се занимавал с нея, ако ходовете на Първанов и неговите аспирации не криеха голяма опасност пред бъдещето на България.

Сегашният президент много умело се опитва да заеме свободната в момента ниша на опозиция на сегашното правителство. Всеки негов ход досега го противопоставя на правителството на ГЕРБ. Нещо повече, той целенасочено се стреми да поляризира общественото мнение и маскирайки своята национал-популистка реторика като прагматична алтернатива, да втърди около себе си кръг от избиратели, подготвяйки своето политическо бъдеще след края на президентския мандат. Въпреки критиките, които заслужава правителството на ГЕРБ, доверието ми към него се издига моментално след като се замисля до какво може да ни доведе едно евентуално управление на Първанов и хората около/зад него. Сещам се и за предходните правителства на Сакскобурготски и на Станишев, които в никакъв случай не могат да бъдат определени като неуспешни в сравнение, с това, което може да ни се стовари върху главите, ако проекта „Първанов”, независимо от формата, се реализира до край. В крайна сметка управленията от 2001 до 2007 г. трябва да бъдат разгледани като продължители на про-пазарната и про-европейска политика, стартирана в мандата на правителството на Иван Костов. Управлението на ОДС успя да измъкне България от тежката икономическа и политическа криза, да обърне вътрешно- и външнополитическия курс на България и да положи основите на бъдещия европейски път и развитие на страната ни. Правителството на НДСВ продължи тази линия, придържайки се към една либерална икономическа политика, укрепвайки демократичните ценности и плурализма, подобрявайки отношенията ни със западните съюзници, довеждайки до успешен край членството ни в НАТО и полагайки неимоверни усилия за приемането ни в ЕС. Инерцията на тази политика продължи до 2007 г. при управлението на Тройната коалиция. Успехът на този процес, започнал още през 1998, се увенча с успешен финал с пълноправното ни членство в Обединена Европа без предпазна клауза. Сегашното управление на ГЕРБ, въпреки негативите, които трупа с популизма си, с нееднозначните решения, с хаотичните действия, с политиката на отстъпления и нападения, с показния си бабаитизъм, залага на про-европейска и прозападна насоченост.  Нещо, което е изключително важно в настоящия момент. Още повече, че в това правителство все пак има хора, които имат искрено намерение и воля да проведат реформи в поверените им сектори. В действителност желания и намерения за промяна има, без на този етап да има достатъчно резултати. Ако волята за реформа продължи, въпреки многобройните проби и грешки, тези резултати може би ще се появят. В крайна сметка българските граждани слагат на кантара плюсовете и минусите на кабинета на ГЕРБ, оценяват усилията в ситуация на криза и поради това доверието към правителството продължава да се крепи. Липсата на влиятелна политическа алтернатива вече почти година след изборния успех доказва това. И все пак свободна ниша има, а президентът Първанов вече няколко месеца се опитва да се намърда в нея. Настръхвам само като си помисля, какво би станало, ако той успее в това си начинание и чрез своя евентуален проект (нов или БСП) дойде на власт.

Георги Първанов всъщност е човекът, който спаси от пълен разгром БСП след Виденов. Тогава, когато алчността на червените олигарси от бившето БКП и междуособните войни, които водеха помежду си, почти затриха държавата. По-късно като млад лидер на левицата Първанов демонстрираше явно приятелствата си с диктатори като Садам Хюсеин и Слободан Милошевич. Но големият му грях всъщност бе неговото публично противопоставяне пред влизането на България в НАТО (донякъде обяснимо предвид левите му разбирания) и ЕС (необяснимо дори от гледна точка на демократични социалистически принципи).

Припомням това като доказателство, че Георги Първанов е един праволинеен комунист. Неговите комунистически разбирания, макар и понастоящем маскирани в смес от модерно левичарство, псевдо-социална отговорност и плоска патриотарщина, в действителност не са се променили и на йота. Истинската му роля се прояви чрез влиянието, което оказа върху българо-руските отношение веднага след приемането ни в Европейския съюз. Визирам най-вече договорките, които той и близките му кръгове направиха с Владимир Путин и руските енергийни олигарси. В последствие под оказания натиск на Първанов и хората му буквално в последната седмица от мандата на руския президент правителството на Станишев беше принудено да подпише неравновностойни за страната ни договори.

Като президент Георги Първанов маскираше своите пристрастия, но те винаги прозираха от действията му. Нека само се вгледаме в получателите на любимите му ордени. Той винаги с малки изключения награждаваше носителите на социалистическата идея и то най-вече верните приближени нему лица. Това не е поведение на един безпристрастен държавен глава. Що се отнася до неговата подвластност към чужди интереси, то може просто да проследим географията на официалните му визити в последните години. Тя е съсредоточена на изток от България и твърде малко сред настоящите наши западни партньори и съюзници. Това недвусмислено показва къде Първанов е приеман добре и къде гледат на него с недоверие. Можем да сме сигурни, както това се случи при българо-руските енергийни проекти, че за него няма да има никакво колебание, ако българските приоритети трябва да бъдат пренебрегнати заради имперските интереси на бившия „голям брат.” Това вероятно би се случило дори с неговото искрено вътрешно убеждение за правота. Именно тук се крие голяма опасност – в желанието на този политик да отклони България от нейния европейски път и да я върне в лоното на минали зависимостти. В крайна сметка политици като Първанов са бич за България. Такива, които целенасочено се стремят да разделят и поляризират българското общество за своите политически цели и амбиции – така както то е било разделяно по времето на Стамболов, в годините 1923-25-та и 1945-50-та. Хора, на които българския народ позволява да се домогнат до голямата политика и да налагат изводи, решения и политики, които са в ущърб на националните приоритети и интересите на гражданите. Всеки здравомислещ и свободомислещ гражданин трябва да се противопостави на повторното политическо укрепване на Първанов и идването на първановщината на власт.  

3 Коментара за ““Първанов””

  1. Симо Магията Says:

    Първанката е следващия премиер. Вервайте ми!

  2. Потенциален емигрант Says:

    Гоцето, ако стане министър-председател аз ще съм първия дето ще си събере куфарите. То тва ще е последната капка в чашата дето ще ми покаже че тоя народ и тая държава няма да стане нормална никога.

  3. Първан Георгиев Says:

    Жорката Първанов ако не се подхлъзне нещо го чакат дълги години у политиката. Така се подредиха нещата, че ще трябва да редувам пожарникар със агент-говедар и обратно, така до незнайно кога

Напиши коментар