Раширявам рубриката „Граждани за демокрация” с още един материал, този път от личния блог на политолога Владимир Шопов. В него авторът говори за „ремисия” на популизма в страните от бившия соцлагер от Централна Европа. Една от тезите му е, че участието в управлението води до смекчаване на популисткия заряд и радикалната анти-системна и анти-статукво реторика. Анализът на г-н Шопов може да се използва за извличане на косвени насоки за една прогноза за българския политически живот – дали ще последваме примера на централноевропейските държави в посока на постепенна нормализация и рационализиране или пък залитането по популистки послания ще продължи. Второто означава, че периодът на социална трансформация и политически преход у нас не е приключил, защото популизма избуява именно в общества, подложени или на революционно напрежение или в процес на промени и съзряване. Прилагам целия текст на статията на Владимир Шопов, чийто оригинал можете да прочетете от неговия личен блог от следният линк: http://vladimirshopov.wordpress.com/2010/07/29/%d0%bf%d0%be%d0%bf%d1%83%d0%bb%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%b8%d1%8f-%d0%b2-%d1%86%d0%b5%d0%bd%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b2%d1%80/

———————————————————————–

Популистката ремисия в централна Европа

Владимир Шопов

Тежки прогнози увиснаха над централна Европа преди 6-7 години, когато популизмът бе обявен за негова неизбежна историческа съдба. Диагнозите за неговата необратимост накараха либералните среди да предричат крах на мечтите за европейска нормалност, а демократичните постижения заприличаха на глинени играчки от ранно реформаторския наивитет след 1989-та. С известна дистанция можем да кажем, че към тогавашната популистка вълна имаше свръхреакция, защото правеше непредвидими първите години на членство в ЕС, сложи точка на равномерното развитие на „отличниците” и засегна неговия „мотор”, Полша. Властта обаче излекува най-тежките пристъпи на реторически популизъм или просто мобилизира неговите противници. Първото се случи в Словакия с нейния Робърт Фицо, който махна таксите за посещение на лекар, но почти не промени плоския данък, спази стриктните изисквания и вкара страната си в еврозоната и я направи едно от най-предпочитаните места за инвестиции. Второто стана в Полша, където заплахата от изолация амбицира по-светските и либерални кръгове, които на практика поведоха културна контра-революция срещу тогавашната двойка Качински и успяха да ги изместят. Популистката заплаха в средна Европа се оказа пресилена, а накрая свърши и полезната работа на самата система, срещу която възстана: рестартира я като я направи по-работеща.

Това се потвърждава и от състоялите се през последните няколко месеца три парламентарни (Чехия, Словакия и Унгария) и един президентски (Полша) вот. След тях, централно-европейския популизъм твърдо изглежда в ремисия. В Полша бе повторен вотът за либерално-светската посока, макар разликата между Б. Коморовски и Я. Качински да е по-малка от очакваното. Словакия даде най-много гласове на бившата популистка заплаха Р. Фицо, а големите губещи на парламентарните избори са именно партии с утвърдена популистка и националистическа история и уклон. Старите популисти на В. Мечиар за първи път от създаването си през 1991 година не са в Парламента, както и амбициозната, националистическа „Наша Словакия”. Извън Парламента остана етнически-базираната партия на унгарското малцинство за сметка на друга, носеща името „Мост” и обявяваща се за по-близки отношения между словаци и унгарци. Чехия пък продължава да остава почти имунизирана от популистки изкушения. Единственият представител в близки украски е партията „Публични дела”, която е направила анти-корупционната реторика и директната демокрация основни свои позиции. На изборите през май тя получи 11% и участва в новия кабинет. С повече въпросителни е вотът в Унгария. „Фидес” силно засили популистките си позиции през изминалите години, но има управленски опит, от който помни малката полза на тази реторика по време на власт. По-реалната сила там е „Йобик”, която не спира да набира привърженици и отслабената социалистическа партия може допълнително да укрепи. Междувременно, популистите на И. Чурка пък окончателно изчезнаха от политическата карта.

От тези резултати е видимо, че центъра на Европа се успокоява и основната причина се крие в това, че държавите там като цяло вече намират мястото си в пост-преходния глобален свят. Членството в ЕС се използва по предназначение като Полша вече стана нещо като говорител на региона. Чехия и Унгария не се притесняват да кажат „не”, когато видят необходимост. Новото словашко правителство пък се опъна за своята вноска в спасителния план за Гърция. На членството в еврозоната се гледа разумно и с аргументи, а не като на задължителен политически императив. Първоначалното недоволство от западната корпоративна инвазия вече заглъхна и централно-европейците разбраха, че много повече си заслужава да се научиш да я използваш, отколкото просто да се бунтуваш срещу нея. Вместо единствено да оплакват хубавия соц, те успяха да създадат нова, подобрена и несоциалистическа индустриална база и вече имат добра експортна структура, която дава перспектива и устойчивост за цели десетилетия. Почти половината от чуждите инвестиции в района са насочени именно към производствени мощности. Острите малцинствени спречквания между Унгария и Словакия не изчезват, но и не влияят върху цялостния облик на региона. Партийните системи се променят плавно, а избирателите се чувстват достатъчно спокойни и не помитат постоянно управленията.

Независимо от това и през идните години популисткото изкушение няма съвсем да изчезне. Исторически, популистките вълни идват, когато има големи размествания в икономиките и обществата, например при индустриализацията. В момента, много важна причина за тях остава несигурността и отпадането на много хора от преминаването към информационно общество, в което досегашните способности на тези с ръчен труд далеч не им гарантира перспектива и просперитет. Към това разместване се добавя и засилващия се износ на производства, който допълнително утежнява ситуацията и вече засяга дори страните от централна Европа. Кризата пък оставя много от европейските държави в дълбоки дългове, които вещаят години на рестрикции. Трайно основание за популистки импулси идва от все по-голямата невъзможност националните правителства да взимат свободно решения, без да се съобразяват с останалите играчи (ЕС, финансови пазари, рейтингови агенции, различни по-неформални режими на регулации и други). По този начин дистанцията между граждани и елити се удвоява, сега към конспирацията на местен терен се добавя и международната. Хората продължават да изискват от своите политици, а на тях им е все по-трудно да вземат самостоятелно решения.

По тези причини силните популистки гласове в централна Европа ще останат. Вълната „Качински” отмина, но е устойчива, както се видя на президентския вот. Робърт Фицо бе изолиран политически, но остава електоралния победител на изборите от юни. „Фидес” е силно изкушена да управлява популистки, но има достатъчно политически опит, за да знае, че това е в крайна сметка безперспективно. Тя по-скоро ще внимава да прави достатъчно жестове, за да ограничи растежа на национал-популистите от „Йобик”. Популизмът остава постоянна заплаха, която обаче не трябва да бъде нито подценявана, нито надценявана. Но, тя не определя и изчерпва политическия климат в тази част на континента, а по-скоро маскира другата голяма история. Историята на група държави, които успяха да преплуват сравнително успешно трудностите на прехода към пазар, но вече и този към глобализация. Именно в това се и корени тяхната по-висока устойчивост към вечното изкушение на популисткото късогледство.

Текстът е публикуван във вестник „СЕГА“

Напиши коментар