Блогът на доц. Атанас Щерев

След решението на лекарите от държавните болници да излязат на протест през септември, премиерът Борисов използва познатата тактика на привикване на интимен разговор на лидера на съсловната организация. Без капка ирония трябва да признаем, че министър-председателят е специалист по „гасене на пожари”, срещата лице-в-лице с неговата харизма често е напълно достатъчна да охлади бунтовните страсти.  Това е майсторско изпълнение -напрежението привидно е овладяно, позициите „сближени”, всички си благодарят от сърце и все пак нито един от проблемите не е решен.

Българската стопанска камара алармира, че в България започва да се наблюдава притеснителен недостиг на квалифицирани инженери и лекари и  че от страната ни изтичат онези инвестирали  дълги години в своето развитие специалисти, които могат да упражняват професията си навсякъде по света, където им предлагат добри условия. Това е резултата  от  дългогодишното отсъствие на стратегическа управленска политика по отношение на два ключови сектора – на образованието и на здравеопазването. Липсата на напредък в реформите, на адекватно отношение и финансово стимулиране спрямо уменията и усилията им демотивират висококвалифицираните професионалисти, гонейки ги от България, а отсъствието на държавническа визия за бъдещето пък възпрепятства подготовка на нужните ни конкурентоспособни кадри занапред.

 Вярвам, че една оптимално работеща държава в условията на пазарна икономика трябва да поддържа ограничен, но квалифициран, компетентен, насочен към нуждите на гражданите и данъкоплатците и не на последно място добре платен административен апарат. В последните 10 години всяко управление идваше със заявка за съкращаване на държавната администрация в началото или по време на мандата си, но неимоверно го завършваше с раздут чиновнически щат. Правителството вчера потвърди реално намерение, че ще започне прочистването на административните авгиеви обори от излишните и дублиращи се структури – да им пожелаем успех, защото досега подобно нещо не се е случвало!

Днес премиерът Борисов за пореден път се намеси и балансира „подхлъзване” на парламентарното мнозинство по промените в Закона за приватизацията. Бързата поправителна реакция от най-високо ниво е положителна практика при сегашното управление. Тя обаче концентрира прекалено много политическа отговорност за Премиера-Слънце, а и показва явно, че в младата организация ГЕРБ все още липсва синхронизация на действията и добра вътрешната комуникация.

В днешно интервю за в. Монитор* Премиерът Борисов заяви, че „коварните” ДПС са основен противник на ГЕРБ, а „опитният” Първанов е предпочитан опонент заради сговорчивостта му по важни национални проблеми. Когато водещата политическа сила продължително време няма срещу себе си алтернатива, тя получава шанса сама да издига в чин ‘противник’ избраните от нея политически играчи. Г-н Борисов умело се възползва от тази възможност, но легитимирането на определени лица може да нанесе непоправими щети за България.

Вчера беше гласувана на второ четене актуализацията на Бюджет 2010 г. Няма да влизам в детайли по нейните параметри - различни експерти, макроикономисти и политици изказаха вече сериозни критики по тяхната адекватност. Това, което ми направи впечатление обаче е един момент, предизвикал ожесточена дискусия в пленарната зала (почти толкова сериозна по сила, колкото и въпроса за отпуснатите средства за борбата с комарите). Става дума за резерва за непредвидени и неотложни разходи на правителството, който се предвижда да нарасне на 1,2 млрд. лв. Тази сума трябва да се разглежда в светлината на узаконения бюджетен дефицит от 4,8 % или 3,26 млрд. лв., за което управляващите понесоха най-много критика.
 
Премиерът Бойко Борисов за пореден път доказа, че е хитър не по-малко от своите бележити учители по „държавническо изкуство” – Тодор Живков и Симеон Сакскобурготски. С прости калкулации може да се стигне до извода, че именно тези 1,2 млрд. лева под чертата правят разликата между свръхдефицит и дефицит в 3%-товата норма, наложена от ЕК. В началото на седмицата Брюксел изиска от България да си балансира държавните финанси и да влезе в допустимите рамки до края на 2011 г. Мнозина анализатори изказаха мнение, че това ще е трудно осъществима задача предвид негативната тенденция при изпълнението на Бюджет 2010 до момента и параметрите на неговата актуализация. Огромната сума „за непредвидени разходи”, поверена на разпореждане на Министерския съвет обаче просто може да бъде „спестена” и чудото ще се случи. Финансовият министър още преди месец и половина намекна, че макар, че се готви залагането на голям дефицит в актуализирания бюджет, реалните резултати в края на годината може да са „изненадващо” по-добри. Явно още от сега управляващите се стягат по този служебен начин „под черта” България да се нареди сред първенците по финансова дисциплина в ЕС и да получат потупвания по рамото от Европа. Ако не изскочи нещо в действителност критично, което да изисква спешно харчене от „скритата кесия” на правителството, г-н Борисов още от сега може да настройва тона на заглушителните хвалебствени вувузели. Ако пък в действителност се появи необходимост от големи извънредни разходи, правителството ще има сериозен ресурс да ги покрие без за това да е нужна санкция на Народното събрание, както е по Конституция. Така и премиерът Борисов, и правителството на ГЕРБ, се застраховат от унижението да искат втора актуализация, каквато щеше да се наложи при прагматичното залагане на по-нисък бюджетен дефицит.
 
В крайна сметка с тази конюнктурна хитрост се създава един опасен прецедент. От тук нататък всяко правителство може да се изхитрява да прави подобни процедурни маневри, за да си гарантира заобикаляне на конституционните постановки. Явно България никога няма да бъде истинска парламентарна република с реален демократичен баланс на трите власти. Поне докато продължава този вождистки маниер на принизяване на законодателната власт в приемаща предложенията на изпълнителната, която пък е подчинена на решенията, взети в партийната централа на управляващата в момента партия (или пък директно от Самодържеца).

След развихрилия се само за няколко дни скандал около действията на д-р Лъчезар Иванов, днес той подаде оставка от заеманите ръководни позиции в Народното събрание. Все още е трудно да се прецени дали този акт е наказание, достойно поемане на политическа отговорност или пък изгаряне на „политически бушон.” Въпреки всичко реакцията беше бърза, имиджът на ГЕРБ бе запазен чист, а обществото получава поредната доза зрелища.

 След днешните съмнения за пробив в системата за гласуване г-жа Цецка Цачева заяви, че работата на народните представители не се ограничава единствено до гласуване в пленарната зала. Сценарият е сходен вече няколко мандата - с натрупване на опит в парламентарната дейност идва и отрезвяването от гръмки обещания за „ред и дисциплина” в началото на мандата. Ясно е, че решението не е просто в популистките заявки на поредните новоизбрани, а в конкретни малки, но изпълними стъпки.

В седмицата, когато се възбуди дебат по еманципирането на България във връзка с общите енергийни проекти с Русия и правителството взе прозападна позиция, президентът Първанов не пропусна да напомни за себе си. Вчера той целенасочено връчи почетния знак на българския държавен глава на бившия руски премиер Евгений Примаков. При това използва случая да заяви, че макар България да е направила своя евроатлантически избор, няма нужда от „завои” при смяната на всяко правителство. Президентът не пропусна да изкаже мнението си, че е време българските политици да разберат, че “съвместните енергийни проекти с Русия са от национален и европейски интерес“, а самият той е оптимист за тяхното реализирано, още повече че има “големият коректив на всички български граждани“. От една страна това за пореден път показва зависимостите на Първанов от определени руски интереси. От друга е явна демонстрация на стратегията му за оставане в българското политическо пространство. Подобна политическа фанфаронщина дори не заслужава внимание и не бих се занимавал с нея, ако ходовете на Първанов и неговите аспирации не криеха голяма опасност пред бъдещето на България.

Сегашният президент много умело се опитва да заеме свободната в момента ниша на опозиция на сегашното правителство. Всеки негов ход досега го противопоставя на правителството на ГЕРБ. Нещо повече, той целенасочено се стреми да поляризира общественото мнение и маскирайки своята национал-популистка реторика като прагматична алтернатива, да втърди около себе си кръг от избиратели, подготвяйки своето политическо бъдеще след края на президентския мандат. Въпреки критиките, които заслужава правителството на ГЕРБ, доверието ми към него се издига моментално след като се замисля до какво може да ни доведе едно евентуално управление на Първанов и хората около/зад него. Сещам се и за предходните правителства на Сакскобурготски и на Станишев, които в никакъв случай не могат да бъдат определени като неуспешни в сравнение, с това, което може да ни се стовари върху главите, ако проекта „Първанов”, независимо от формата, се реализира до край. В крайна сметка управленията от 2001 до 2007 г. трябва да бъдат разгледани като продължители на про-пазарната и про-европейска политика, стартирана в мандата на правителството на Иван Костов. Управлението на ОДС успя да измъкне България от тежката икономическа и политическа криза, да обърне вътрешно- и външнополитическия курс на България и да положи основите на бъдещия европейски път и развитие на страната ни. Правителството на НДСВ продължи тази линия, придържайки се към една либерална икономическа политика, укрепвайки демократичните ценности и плурализма, подобрявайки отношенията ни със западните съюзници, довеждайки до успешен край членството ни в НАТО и полагайки неимоверни усилия за приемането ни в ЕС. Инерцията на тази политика продължи до 2007 г. при управлението на Тройната коалиция. Успехът на този процес, започнал още през 1998, се увенча с успешен финал с пълноправното ни членство в Обединена Европа без предпазна клауза. Сегашното управление на ГЕРБ, въпреки негативите, които трупа с популизма си, с нееднозначните решения, с хаотичните действия, с политиката на отстъпления и нападения, с показния си бабаитизъм, залага на про-европейска и прозападна насоченост.  Нещо, което е изключително важно в настоящия момент. Още повече, че в това правителство все пак има хора, които имат искрено намерение и воля да проведат реформи в поверените им сектори. В действителност желания и намерения за промяна има, без на този етап да има достатъчно резултати. Ако волята за реформа продължи, въпреки многобройните проби и грешки, тези резултати може би ще се появят. В крайна сметка българските граждани слагат на кантара плюсовете и минусите на кабинета на ГЕРБ, оценяват усилията в ситуация на криза и поради това доверието към правителството продължава да се крепи. Липсата на влиятелна политическа алтернатива вече почти година след изборния успех доказва това. И все пак свободна ниша има, а президентът Първанов вече няколко месеца се опитва да се намърда в нея. Настръхвам само като си помисля, какво би станало, ако той успее в това си начинание и чрез своя евентуален проект (нов или БСП) дойде на власт.

Георги Първанов всъщност е човекът, който спаси от пълен разгром БСП след Виденов. Тогава, когато алчността на червените олигарси от бившето БКП и междуособните войни, които водеха помежду си, почти затриха държавата. По-късно като млад лидер на левицата Първанов демонстрираше явно приятелствата си с диктатори като Садам Хюсеин и Слободан Милошевич. Но големият му грях всъщност бе неговото публично противопоставяне пред влизането на България в НАТО (донякъде обяснимо предвид левите му разбирания) и ЕС (необяснимо дори от гледна точка на демократични социалистически принципи).

Припомням това като доказателство, че Георги Първанов е един праволинеен комунист. Неговите комунистически разбирания, макар и понастоящем маскирани в смес от модерно левичарство, псевдо-социална отговорност и плоска патриотарщина, в действителност не са се променили и на йота. Истинската му роля се прояви чрез влиянието, което оказа върху българо-руските отношение веднага след приемането ни в Европейския съюз. Визирам най-вече договорките, които той и близките му кръгове направиха с Владимир Путин и руските енергийни олигарси. В последствие под оказания натиск на Първанов и хората му буквално в последната седмица от мандата на руския президент правителството на Станишев беше принудено да подпише неравновностойни за страната ни договори.

Като президент Георги Първанов маскираше своите пристрастия, но те винаги прозираха от действията му. Нека само се вгледаме в получателите на любимите му ордени. Той винаги с малки изключения награждаваше носителите на социалистическата идея и то най-вече верните приближени нему лица. Това не е поведение на един безпристрастен държавен глава. Що се отнася до неговата подвластност към чужди интереси, то може просто да проследим географията на официалните му визити в последните години. Тя е съсредоточена на изток от България и твърде малко сред настоящите наши западни партньори и съюзници. Това недвусмислено показва къде Първанов е приеман добре и къде гледат на него с недоверие. Можем да сме сигурни, както това се случи при българо-руските енергийни проекти, че за него няма да има никакво колебание, ако българските приоритети трябва да бъдат пренебрегнати заради имперските интереси на бившия „голям брат.” Това вероятно би се случило дори с неговото искрено вътрешно убеждение за правота. Именно тук се крие голяма опасност – в желанието на този политик да отклони България от нейния европейски път и да я върне в лоното на минали зависимостти. В крайна сметка политици като Първанов са бич за България. Такива, които целенасочено се стремят да разделят и поляризират българското общество за своите политически цели и амбиции – така както то е било разделяно по времето на Стамболов, в годините 1923-25-та и 1945-50-та. Хора, на които българския народ позволява да се домогнат до голямата политика и да налагат изводи, решения и политики, които са в ущърб на националните приоритети и интересите на гражданите. Всеки здравомислещ и свободомислещ гражданин трябва да се противопостави на повторното политическо укрепване на Първанов и идването на първановщината на власт.  

“Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата “освободителка” и “покровителка”!
Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място.” “Захарий Стоянов

“Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи![…] Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие.” Тези думи пък принадлежат на Г.С. Раковски и са написани близо две десетилетия преди Освобождението на България.

 И думите на Захари Стоянов, и тези на Георги Раковски показват, че дори в последните години преди и в първите след добиването на независимост на страната ни, българските възрожденци са имали особено мнение към действителните руски интереси на Балканите, и в частност спрямо България. След Освобождението се създава една дълга традиция на русофили и русофоби, продължила поне до 1945 г. когато едната група е рязко ограничена. Цели 45 години русофилството у нас беше пропагандно и манипулативно налагано, за да укрепне любовта на българския народ към „Големия славянски брат.” Това обяснява в наши дни и емоционалната и полу-идеологизирана реакция на мнозина българи при всеки опит на България да се еманципира от руската сфера на влияние. В момента такава се наблюдава по отношение на българските заявки за преоценка на част от общите енергийни проекти с Русия. Разбира се, крайности има и в лагера на т.нар. русофоби.

Пиша това във връзка с интересната статия на доц. Огнян Минчев, публикувана днес в интернет изданието Медиапул (www.mediapool.com). Макар и многословен и леко объркващ като подредба на аргументите, чрез своите основните изводи този текст дава възможност на критичния читател, също като нашите възрожденски деди, да си създаде една по-реална представа за действителните руски интереси тук. А те са били и очевидно продължават да бъдат имперски. Считам, че повече хора трябва да добият представа за тази реална картина и затова препечатвам целия текст на доц. Минчев в рубриката на блога „Граждани за демокрация.” Оригиналният текст може да прочетете от линка към Медиапул на http://mediapool.bg/show/?storyid=166771&srcpos=4

———————————————– 

Руските енергийни проекти
Какво печелим, когато губим, и какво губим, когато печелим?

Доц. Огнян Минчев, политолог

Новината за преразглеждане на българо-руските енергийни проекти – както вероятния отказ от “Буграс – Александруполис”, така и продължаващата неопределеност по отношение на АЕЦ “Белене” – традиционно раздели общественото мнение на две. Докато едната половина въздъхна с облекчение – все пак България се разтоварва от тегоби, които никак не са й по силите, в другата половина започнаха горки ридания за изпуснатите “благоприятни възможности”. Когато едно общество като българското не е в състояние да определи по-ясно и конструктивно своя национален интерес, всяка лобистка група с малко повече пари за PR може да подпъхне своята корпоративна печалба като истина от последна инстанция.

В енергетиката подобни корпоративни интереси – дал Господ. Затова и до ден днешен алчни и безскрупулни олигархични групи събират баснословни печалби от българската енергетика, докато редовите граждани плащат безумни цени за потреблението на електричество, парно отопление и всичко останало, в което енергията е значима съставляваща на стойността.

Стратегията на Москва

Оценката на руските енергийни проекти

(more…)

Премиерът Борисов отвърна на вчерашните критики на комисаря Оли Рен за бюджетния ни дефицит и достоверността на статистическите данни, че очаква бърза проверка на България и се надява такава да последва и за другите членки на ЕС, за да се види колко „сме по-добри.” Тук въпросът обаче не е да играем на „стражари и апаши” с ЕК и на „кой е по-по-най” с останалите държави от Съюза, за да получим просто потупване по рамото. Ако се докаже, че поддържаме добра фискална дисциплина, то ползите от това ще са изцяло за българската макроикономическа стабилност и за откриването на възможности за растеж от тук нататък.

България заяви, че ще поиска задълбочена екологична и експертна оценка за петролопровода Бургас-Александрополис, като заявката за евентуално оттегляне от най-спорния от общите енергийни проекти предизвика сериозна дискусия за отношенията ни с Русия. Спекулациите са големи, очакваният натиск също, ние обаче не бива да забравяме, че сме член ЕС и съюзник и партньор в голямата евроатлантическата общност на демократични държави.  Време е с Русия да започнем да развиваме приятелски, равноправни отношения, базирани на взаимно зачитане и уважението като изхождаме от ясни принципи и националните ни приоритети

Вчера в електронното издание на престижния The Economist бе публикувана статия за България и управлението на Бойко Борисов. Нейната основна теза е, че управленските методи на Борисов и ГЕРБ и мощното концентриране на управленската енергия в борбата с престъпността и корупцията повдигат опасението за зараждане на полицейска държава у нас. Една подобна едностранчива статия е чисто доказателство, че поръчковата журналистика  не е българско изобретение. Да не споменаваме, че и времето, в което този материал се появява, не е случайно – ден след като българския министър-председател в неговия безпардонен стил, размаха пръст срещу злоупотребите на чужди компании у нас. За пореден път западни журналистически фанфарони се опитват по изключително галфонски начин да баламосват критично мислещите хора в България, разкривайки частично истината. Явно успяват предвид факта, че днес почти всички български медии са прецитирали пасажи от статията в The Economist и тя е шумно обсъждана. Не е полезно обаче да приемаме като чиста монета всеки журналистически коментар в западната преса. Същата преса, която дълги години критикуваше България за липсата на решителни мерки срещу корупцията по високите етажи и организираната престъпност. Сега обаче, когато поне номинално се дават заявки за подобна решителност и намерения за промяна, без да се разгледат положителните аспекти от демонстрираната управленска воля за завръщане на санкциониращата злоупотребите държава, тенденциозно се размахва “чучелото” на т.нар. полицейщина.

Проблемът на статията в Econimist не е, че е невярна, а че е тенденциозна.Със сигурност една подобна статия на авторитетна световна медия трябва да ни накара все пак да се замислим и да разсъждаваме над възможните заплахи. Да, посочената опасност действително съществува латентно. Но именно нейното преекспониране може да предизвика управленската реакция, която да материализира тази опасност. Това, което характеризира управлението в България в момента е несъответствието между искреното желание за промени и неумението да се управлява с изцяло сбъркана концепция. В момента има тежко разминаване между заявените от управляващите желания и фрапиращата неспособност и отсъствие на капацитет те да бъдат изпълнени. Това кара властимащите да насочат максимални усилия, не там, където търпят провали поради липсата на реформаторска визия и експертна компетентност, а там, където се чувстват силни – сектора на сигурността. Тяхната управленска концепция обаче е фундаментално сгрешена и няма да доведе до търсения резултат, а именно превръщането на България в страна на ред и върховенство на правото. В една демократична държава с пазарна икономика опитът за налагане на сигурност и справедливост чрез силови методи и полицейски акции в светлините на медийните прожектори може да постигне ефект, който само временно да радва публиката. Истинската демократична сигурност ще се случи у нас само след целенасоченото инвестиране и провеждането на нужните реформи в образование, здравеопазване, наука, които да гарантират в перспектива интелектуалното и физическото здраве на нацията ни. Само по този начин може да се осигури дългосрочна конкурентоспособност, която да позволи икономическо развитие и просперитет на страната ни. Така постепенно ще бъдат възпитавани нови поколения от една стабилна и благоденстваща средна класа, които сами ще търсят и ще спомогнат за налагането на така бленуваното върховенство на правото у нас.

Ако “загрижените” западни медии искат да отправят основателна критика, то те трябва да я насочат именно към липсата на подобно стратегическо мислене у българските управляващи. Явно обаче, че нашето развитие не ги интересува толкова, поради което те предупреждават за мними заплахи, задоволявайки поръчкови интереси. Нека не бъдем “балами” и имаме наум този факт, когато четем следващия подобен материал.

Миналата събота (24.04) се проведе събрание на Съвета на регионите, в което взеха участие представители на БНД от цялата страна. Една от основните точки в заседанието беше анализът на актуалната политическа ситуация с оглед на бъдещите действия на партията. Срещата започна с представяне на анализ на водеща социологическа агенция на основните тенденции в публичните нагласи. Социологическите данни показват няколко генерални извода. Правителството на ГЕРБ се радва на голяма популярност по отношение на политиката на решителни действия срещу престъпността, серията на арести се приемат положително от голямата част от обществото, а демонстрацията на желание за въздаване на справедливост, за битка с корупцията и миналите злоупотребите среща подкрепата на българските граждани. На свой ред обаче доверието към управляващите по отношение на техния капацитет да се справят с негативните процеси в българската икономика и да предложат адекватни анти-кризисни мерки все повече намалява.

Данните за нагласите показват, че поведението на министър-председателя, залагащ на образа на супер-управника с “твърдата ръка”, стремящ се да “огрее” навсякъде и да защитава интересите на “обикновения човек” срещу корумпирания бивш/настоящ елит подържат високия му рейтинг. Тази демонстрация на решителност, непоколебимост и неуморност е похвална и очевидно импонира на масовото съзнание. За съжаление с този тип политика може да запазва рейтинга на премиера, но не се решават действителните проблеми в страната. Пътят на всяко популистко управление е постлан с рози, поне за известно време. Той обаче неминуемо води към ада. “Адът” може да е под формата на продължителен застой в развитието на България или пък да се изразява във възраждане на политическите репресии, за да се тушира недоволство или критика. Управленските неуспехи в реалните реформи, както и по отношение на стабилизирането на българската икономика, независимо от популярността на водача на правителството, водят до известен отлив на подкрепа към кабинета на ГЕРБ като цяло. Този отлив се балансира най-вече от демонстрацията на решителност в сектора на сигурността. За съжаление в останалите важни сектори като здравеопазване, образование, пенсионна система, държавна администрация, публични финанси, се наблюдава сериозно изоставане или директен отказ от реформи.

Въз основа на тези данни нашето заключение е, че и занапред премиерът все повече ще разчита на своя популистки подход. Евентуалните провали на правителството в различните сфери на държавното управление пък биха били смекчавани чрез решителни действия там, където засега властта показа силата си – арестите и създаването на усещане за налагане на дълго чаканата справедливост. Другата линия на неутрализиране на възможното социално напрежение естествено е предприемане на краткосрочни популярни мерки в полза на определени социални групи. С други думи чрез смес от популизъм и показни действия рейтингът на премиера и донякъде на правителството ще се подържа висок за неопределен период. Естественият въпрос е докъде може да достигне ГЕРБ в този подход. Колкото повече не може да се справя една власт с истинските проблеми, толкова повече ще нараства броя на “виновните”. За да има ефект от тяхната виновност, тези хора трябва да бъдат изложени на показ, за да понесат недоволството на народа. Историческите примери за залитания по тази линия са многобройни, а опасността от изтъпления е реална. Трябва да споменем, че ние от БНД, нито пък който и да е друг от демократичния политически спектър, наред с българските граждани, не се надяваме на провал на управлението на ГЕРБ. Не сме срещу добрите намерения, които имат сегашните управляващи. Категорично обаче смятаме, че подходът за постигането им е неприемлив както от рационална управленска гледна точка, така и от демократична. В момента се неглижират проблемите на хората, които могат да извадят България от кризата и да я поведат напред. Дребният и средният бизнес е поставен в затруднено положение. Професионалистите в различни сфери страдат от липсата на реформи. Активните граждани постепенно биват натикани в ъгъла.

Това е основното противоречие на сегашното управление. Въпреки добрите намерения за промяна, интересите на онези групи, които могат да спомогнат за развитието на България са оставени на заден план. Голям брой български граждани, които чрез своите предприемачески усилия и всекидневен труд изграждат гръбнака на българската икономика, продължават да очакват рационални дясноцентристки решения и реформи. Те не могат да бъдат залъгани просто с поредната порция показни публични действия, защото оценяват доброто управление по своето благосъстояние и по просперитета на своите семейства. Именно поради тази причина ние от БНД в своите бъдещи действия, търсейки непрекъснат контакт с представителите на малкия и средния бизнес, със съсловните организации и с активните граждани по места, ще се стремим да бъдем изразители на техните интереси.

“Ако имаме една ръка и с нея трябва да гласуваме, не можем да гласуваме и за свободата, и за сигурността. Аз ще гласувам за сигурността. Много често в живота така се прави – избира се едно, не могат да се вземат и двете неща.” Това каза вчера Иван Костов, гласувайки против президентското вето върху промените в НПК. Един уж символен за българската демократична десница политик подкрепи законодателни промени, които могат поставят под въпрос постигнатия досега демократичен напредък в защитата на правата и свободите в България. Вероятно обаче този негов ход се дължи не толкова на следването на определени принципни разбирания, а на желанието просто да гласува срещу вето, наложено от Георги Първанов.

Българския обществено-политически живот страда от един много сериозен дефицит. Едно действие или изказване се преценява не по това до какво води или какви тези съдържа, а по това кой го извършва или прави. Ако той е от “нашите”, то става добро и се подкрепя, ако е от “другите”, то нещата са наобратно. Даден политик или политическа сила може да представят напълно рационални предложения и решения по определени проблеми, но за масовото съзнание по важна е не тяхната достоверност или евентуални положителни последствия, а това какво са били направили съответните политици в миналото. Подход, от който не може да произтече нищо добро. При него принципите и ценностите, на които винаги се крепи последователната политика, нямат никакво значение. Поради тази причина в България политическата позиция по абсолютно един и същ въпрос може да се изменя на 180 градуса в зависимост от това дали си на власт или си в опозиция (респективно дали си с управляващите или срещу тях в съответния момент). Това може да се определи като умела конюнктурна игра, но не и като последователно политическо поведение. А този който я прилага може да е добър “играч” и успешен “брокер”, но не и истински политик.  

Миналият уикенд пътувах до Северното черноморие. Пътят до там беше истинско изпитание – осеян с дупки, някои с големината на лунни кратери. Особено тежко беше положението след като се качих на т.нар. магистрала при Шумен. В един продължителен участък траповете по пътното платно бяха толкова начесто и толкова големи, че не просто изискваха слаломистки способности, но и попадането в тях при нормалната скорост за една магистрала, би било фатално. Замислих се какво ще се случи на многобройните чужди туристи, които това лято ще се запътят към българското черноморие и ще разчитат на пътните знаци, за да стигнат до там. Най-малкият негативен ефект ще са повредени автомобили. Средна по тежест беля ще бъде накърненият завинаги имидж на България като туристическа дестинация сред тези посетители и техните приятелски кръгове. Най-тежкото, което може да се случи, са истински трагедии на пътя. Разбира се, има още месец и нещо до началото на активния сезон, но никъде по пътя не видях и най-малкия индикатор, че скоро започват ремонтни дейности. Нямаше дори и знаци за нередности на пътя или поне предупреждения, че е нужна съобразена скорост. Имаше само знак за начало на магистрала, а след него този, който се излъже да му повярва, се изправя на път, подхождащ за държава в разгара на тежък военен конфликт, а не на страна-членка на ЕС.

Това вероятно е резултат от широко прокламираното орязване на публичните разходи, свиване на харченията и по-строга фискална политика. Чудно е обаче как така само в първите два месеца на годината по данни за изпълнение на бюджета имаме увеличаване на разходите с 22 % в сравнение със същите месеци миналата година, сред което тези за заплати за администрацията растат с 13%, за текуща издръжка с 7,4%, а за социални плащания с близо 29 %. Очевидно т.нар. “стягането на коланите” е със сгрешени приоритети. Но какво да очакваме от правителство, което изключително много държи на подържането на рейтинга си сред различни социални групи за сметка на дългосрочните (и за жалост болезнени) реформи. Има една дума за подобен управленски подход и тя е популизъм. Трябва да признаем обаче, че популизмът в политиката вирее най-добре в гражданска среда, която го насърчава и дори очаква. От публикуваните в днешните медии социологическо проучване за одобрението/неодобрението на българите към най-важните реформи и мерки*, се вижда, че самите граждани подкрепят само онези стъпки, които им гарантират временния социален комфорт и не са готови да изтърпят краткосрочните несгоди, които реформите с дългосрочни ползи за цялото общество предлагат.Нито правителството, нито гражданите се замислят за простата библейска истина, че каквото посееш, това и ще поникне!  Получава се парадоксът, че онези, които най-много предпочитат популизма пред рационалните предложения, са тези, които най-много зависят от правителствените мерки и същевременно най-много страдат при липсата на прагматична политика.Тези граждани, които най-яростно подържат популистки и вредни по същество за развитието на обществото решения, винаги най-много страдат от последиците на тези погрешни действия. Те са и тези, които най-силно крещят в началото “осанна”, но най-лесно променят своя възглас на “разпни го”. Именно поради тази причина едно отговорно управление би заложило текущото си спокойствието за сметка на онези мерки, които ще спомогнат за развитието на страната ни в годините напред и за по-добрия живот на нас и нашите деца след време. В крайна сметка реформистките правителства остават в историята, а популистките приключват своята история с края на мандата си.

Прочетох във в. Сега новината, че стартирането на програмата за студентско кредитиране се отлага за пореден път. В кризисната ситуация забавянето на тази мярка, изискваща държавно финансиране и гаранции, вероятно ще спести публични ресурси. Замислих се обаче дали именно кризата не изисква нейното по-бързо въвеждане. Всяко заделяне на държавни пари за образование не е просто харчене, то е инвестиция в дългосрочните ползи за цялото общество и икономиката на страната ни. Въвеждането на реално студентско кредитиране би позволило на сегашни и бъдещи студенти да получат търсеното от тях образование без допълнителни пречки и затруднения. Излишно е да казвам, че това създава национален ресурс и повишава конкурентоспособността на икономиката ни.

За да обясня какво мисля, ще направя леко отклонение от темата. Миналата събота участвах в среща на представителите на частните болници с представители на управляващите. На нея управляващите представиха какви са намеренията им за т.нар. преструктуриране на болници и въобще предвижданите стъпки в здравната реформа. Представителите на частните лечебни заведения пък направихме обща декларация и представихме своите виждания за промени в сектора. Ясно е, че управляващите ще отстъпят от позицията за закриване на неефективните, малки болници под натиска на общините и поради липсата на организация за това. Казвам всичко това, за да направя паралел между сферите на здравеопазването и образованието и тяхното състояние понастоящем.

Политически активните и гласуващи граждани в момента са преобладаващо от групата на по-възрастните хора в България. В голямата си част това са онези, които биха пострадали най-много при закриването на болниците в малките градове и които най-тежко ще понесат, ако реформата не бъде извършена по правилен начин. В крайна сметка тези граждани най-много разчитат на социалните функции, които изпълняват тези неефективни лечебни заведения. Ясно е, че управляващите трябва да мислят сериозно над този проблем. От друга страна обаче най-лошият вариант е да се отстъпи от вече започната реформа единствено с цел да се спре нарастващото недоволство срещу правителството. Такова управленско поведение ни обрича на постоянен застой и нерешени проблеми, защото е ясно, че тежките реформи дават своите положителни резултати в дългосрочен план.

Това важи както здравеопазването, така и за образованието. В момента примерно се изразходват далече повече средства за социални помощи при безработица, отколкото за малки насърчителни мерки в подкрепа на придобиването на добро образование, каквото е студентското кредитиране например. Дали е случайно, че правителствените мерки са насочени преобладаващо към онази част от населението, която е по-малко икономически активна, но далеч по-политически мобилизирана. Младите хора по традиция са обществено индиферентни и преобладаващо не се възползват от правото си на глас. Те не се интересуват много от политика и смятат, че реализацията им не зависи толкова от управленските решения. Казано по-ясно, те не са след “целевия електорат” на нито едни управляващи, независимо кои са те. Сегашното правителство също не прави изключение. За да гарантира стабилността си, то се движи по линията на най-малкото съпротивление. А именно, удовлетворява исканията на онези слоеве на населението, които са най-социално чувствителни, най-мобилизирани за изборно участие, но за жалост и най-малко допринасят за движението на България напред. В крайна сметка и при изготвянето на държавния бюджет за 2010 за социални плащания бяха отделени най-много пари. Днес се вижда обаче, че за финансиране и гаранции за преференциално студентско кредитиране все още не може да се намери ресурс. Засилената социалната роля на държавата е изключително нужна, за да се смекчат настоящите негативни ефекти от кризата. Само инвестициите в образование обаче ще осигурят нужната национална конкурентоспособност, за да се възстановим от тази криза в перспектива. Ако сегашната политика продължи, то може да се окаже, че в бъдеще няма да има подготвени хора, които да спомогнат на България да се отласне от дъното и да се върне по пътя към просперитет.

Както неведнъж съм казвал, образованието наравно със здравеопазването са двете системи, където в най-голяма степен могат да се осъществят превантивни мерки за подобряване на качеството на човешкия потенциал на страната ни – за доброто физическо и интелектуално развитие на българските граждани. Защото след кризата икономиката ни ще се нуждае не просто от здрави, но и от образовани и квалифицирани кадри, които да измъкнат държавата от неминуемите икономически последици. Поради тази причина влагането на средства в образование и здравеопазване всъщност са най-доброто вложение, което може да направи всяко едно управление. Разбира се, понякога тези вложения изискват болезнени мерки, които няма как да се извършат, ако управляващите се грижат единствено за имиджа си на момента.

От седмица насам се засилва дискусията за разполагане у нас на елементи от системата за противоракетна отбрана (ПРО). Дебатът тръгна от едно изречение “между редовете” по време на публична реч на новия американски посланик Джеймс Уорлик миналия петък. След него последваха въпроси към министър-председателя Борисов. И двамата наблегнаха на думата “разговори”, г-н Уорлик дори ги нарече “неформални”  и то не “преговори.” Това обаче не попречи на Русия да реагира мигновено и само ден по-късно чрез външния си министър Сергей Лавров да поиска обяснение от България. Стигна се дори до там т.нар. Приднестровска република да обяви, че е готова да приеме руски ракетни комплекси в отговор на западния ракетен щит. Ясно е, че светкавичната руска реакция и сериозно раздвижване само в рамките на седмица едва ли може да бъде предизвикано от няколко случайно изпуснати фрази. Какво в действителност се случва обаче е трудно за разгадаване. Това се дължи най-вече на факта, че при междудържавните отношения на нашата страна с Русия обществото и гражданите не знаят много подробности. От там и всяка интерпретация може да е погрешна. Не може да се приемат като напълно чиста монета дори и чисто експертните становища поради факта, че става дума за изключително важни геостратегически интереси и самите експерти са също политически ориентирани и пристрастни.

България е член на ЕС и партньор в Североатлантическия пакт. Няма да се уморя да

(more…)

Цяла седмица казусът “Румяна Желева” предизвиква разпалена дискусия у нас и в Европа. Днес или най-късно утре очакваме развръзката и това ме провокира да коментирам темата. Вече няма значение дали политическите сделки между десните, либералите и социалистите в Европейския парламент (ЕП) ще позволят или ще отрежат г-жа Желева от поста на еврокомисар. Нейното слабо представяне е факт, както са факт и цялата поредица от негативни коментари от европейските политици и западните медии след него. Не бива да забравяме, че кандидат-комисарите представят не само себе си, но и правителствата, които са ги номинирали, както и собствените си държави. С други думи, вредата срещу и без това разклатения имидж на България пред европейските институции и най-вече пред европейските граждани е налице. Вътрешните договорки в ЕП може да спасят кандидатурата на г-жа Желева, но няма да подобрят образа на страната ни, която е изпратила неподготвен кандидат при това със съмнения за недеклариран конфликт на интереси.

Първата ми реакция при началната информация за хода на изслушването и коментарите непосредствено след него беше неодобрение срещу компроматната атака срещу г-жа Желева,  инициирана от български представители. Станахме свидетели на  познатия до болка роден прийом на компроматните борби. За жалост този път под формата на опит за пренасяне на “махленски” политически скандали на европейско ниво. Точно неодобрението ми срещу подобен стил ме накара да се поинтересувам за хода на цялото изслушване и да го изгледам в пълнота. Когато се проследи цялото представяне на Румяна Желева се вижда, че негативното идва в повече. Вярно е, че атаката срещу нея е добре организирана и успява да постигне целта си – да я извади  от равновесие. Но също така е вярно, че по време на изслушването  се разбира ясно неподготвеността на българския кандидат за еврокомисар по двете основни теми, с които бяха свързани питанията на евродепутаите.

От една страна неподготвеност да даде смислен отговор, който по категоричен начин да разсее съмнения за евентуалния конфликт на интереси и собствеността върху фирмата Global Consult. Въпросите наистина бяха до голяма степен злонамерени, но те не бяха неочаквани. Г-жа Желева очевидно не само не беше подготвила дори за себе си план за отбиване на обвиненията. Поради липсата на опит тя собственоръчно направи няколко недопустими от политическа гледна точка гафове, които допълнително влошиха представянето й (като споменаването на разпространяваните документи от Антония Първанова, даващо повод  на последната да вземе думата, прескачането от английски на български в ключови моменти, неубедителните отговори относно собствеността на цитираната фирма и т.н).

От друга, което е и по- неприятно,  се разкри експертната  неподготвеност на българския кандидат еврокомисар да даде компетентни отговори по въпросите, свързани с нейния ресор. На недостатъчно гъвкав английски език г-жа Желева даваше общи отговори на съвсем конкретни въпроси. По отношение на експертната компетентност нейното представяне беше на средностатистически гражданин с по-широка обща култура. Подобно ниво може и да мине в родния политически живот, но е повече от недостатъчно за европейската политическа сцена. Не бива да забравяме, че г-жа Желева не е единствено българската кандидатура за европейски комисар, тя е външният министър на страната ни. Поради това нейната недостатъчна подготовка за изслушването й миналия вторник буди още по-голямо недоумение. Ресорът, който се поверява на България бе ясен от месеци, външно министерство разполага с огромен човешки и експертен потенциал за анализи и PR, времето за подготовка беше достатъчно и при всичко това Румяна Желева се представи изключително неубедително. Нещо повече силното й представяне в експертната част на изслушването й, щеше до голяма степен да неутрализира нападките по отношение на темата за конфликта на интереси. Това обаче не се случи и отрицателните последствия са налице. Излишно е също така да се споменава, че ако Борисов и ГЕРБ бяха заложили на кооперация с останалата част от десницата можеше да се излъчи далеч по-подходяща, по-подготвена и по-добре приета кандидатура за поста.

Българската кандидатура се оказа слабото звено в новата Европейска комисия, което либералите, социалистите и зелените в ЕП умело атакуваха. Политическата цел очевидно беше да се постави в неудобно положение президента Хосе Мануел Барозу и ЕНП като цяло. Реалните негативни последици обаче ще са за сметка на българското правителство, за българската десница като цяло и както вече споменах за имиджа на България. Казусът “Желева” е първият сериозен външнополитически гаф на премиера Бойко Борисов и първият европейски шамар за управлението на ГЕРБ. Фактът, че вече навсякъде се говори именно за казуса или случая “Желева” показва, че забавянето на българската позиция в изчакване сред политическото боричкане в ЕП кандидатурата все пак да се промъкне, не е най-далновидното решение. Не с хитруване и упорство, а с бързи отговорни и прагматични действия ефектът от този гаф може да бъде смекчен и той да се превърне във важен урок занапред в оставащата част от мандата на ГЕРБ. Надявам се, че през тази седмица на разгорещени дебати и критики на управляващите да е станало ясно, че не може да се експериментира с неподготвеност и некомпетентност, когато България се представя на европейската сцена. Още повече се надявам те да са разбрали, че това е валидно и за воденето на държавното управление като цяло.

Ще завърша, свързвайки случващото се с Румяна Желева с цялостното управленско поведение на правителството, водено от Бойко Борисов. Основното очакване към ГЕРБ е демонстрирането на воля за промяна и предлагане на компетентни решения по секторни политики. Вече стана ясно, че основната слабост на сегашното управление е именно липсата на експертна подготвеност и компетентност. В хода на предизборната кампания и при първите стъпки на правителството на ГЕРБ стана ясно, че има реална амбиция за реформи и прекъсване на порочната политика, водена при предходното управление. Желанието за промяна е видно в отделните сектори на държавното управление като образование, здравеопазване, сигурност, усвояване на европейските средства и т.н. Във всяка от тези области  обаче освен разобличаване на злоупотребите в миналото и демонстрация на желание за справяне с тях, са необходими и реални действия, за да бъдат изпълнени дадени заявки. Именно тук проличава дефицитът на опит, умения и експертиза на това правителство. От тук нататък може да се продължи по пътя на конфронтацията и на показния ПР, но може да се тръгне и по пътя на рационалните действия и прагматичното партньорство. Общественото напрежение вече чука на вратата, търпението на Европа отново се изчерпва, така че няма нужда да се споменава кой подход би бил по-полезен не само за България, но и за дългосрочната перспектива на управляващата в момента партия.

 Мнозина не са доволни от прехода, който България извърши през изминалите 20 години и от резултатите на извършената промяна. Вероятно българският преход все още не е приключил и имаме да изминем още много път преди да се наречем истинска либерална демокрация с работеща пазарна икономика. Винаги обаче, когато се изправяме пред едно оплетено кълбо с конци, разплитането му трябва да започне все от някъде. Трябва да признаем при един анализ и равносметка, че за тези две десетилетия България направи доста и напредна немалко, особено, ако оценим откъде тръгнахме. Нека си припомним, че в началото на 1989 г. дори не подозирахме, че нещо може да се промени и смятахме системата за вечна. Тогава нямаше дори и наченки на гражданско общество, а единственият законов акт, насърчаващ някаква частна инициатива, бе неприсъщият за социализма Указ 56. При бързината на промените, които не зависеха, разбира се, от обикновените граждани, се пръкна нова Конституция за по-малко от две години след смяната на строя. “Пръкване” е може би най-правилната дума, за този висш закон, който беше приет при пълната доминация на бившите комунисти в тогавашното Велико народно събрание. Още тогава много активни граждани, сред които и аз, се обявихме и продължаваме и до днес да сме против тази Конституция, която съдържаше изключително много дефекти на социалистическия начин на мислене. Сега почти 20 години след нейното приемане, можем отговорно да твърдим, че тя отдавна е изиграла ролята си и понастоящем вече е вредна за страната. Връщайки се отново назад трябва да се запитаме каква промяна можеше да очакваме при една калпава конституция, при наличието на кадри, почти 100% от тях работили и израснали по време на социалистическия режим, и при изключително силно съветско и руско влияние в страната. Отговорът е бавна и мъчителна промяна – такава каквато в действителност я преживяхме и продължаваме да изживяваме в момента.

Често обвиняват съдебната система, че стои в основата на бавните реформи в България. В условията на повсеместна корупция, лошо заложени от Конституцията небалансирани отношения между трите вида власти, недосегаемост на съдебната система и прикрепена прокуратура към нея, то всеки магистрат се чувства уютно при това статукво. Когато липсва ясна конституционна норма и когато политическите процеси се водят не толкова от леви или десни парламентарни мнозинства и управления, а от сменящи се такива с проруска или проевропейска ориентация, не са изненада изключителните колебания както в законодателството, така и в напредването на България по пътя на реформите. Резултатите много често са неефективни закони, получени с дефекти къде от незнание, къде от бързане, а много често и с умисъл. Такива закони естествено са манна небесна за корумпирания съдия.

От някъде трябва да се започне нашето завръщане на европейския ни път и да се върви последователно по него. Наред с всички критики, които отправяме към сегашното мнозинство и към управлението на ГЕРБ, една от най-похвалните техни стъпки е инициирането на обществено обсъждане и в последствие евентуално приемане на постоянно действащ изборен кодекс. Много пъти е повтаряно, включително и в документите на Българска нова демокрация, че това е една от основните законодателни норми, от които трябва да започне борбата с политическата корупция. Разбира се, най-съществената крачка в тази посока включва последващо свикване на Велико народно събрание за приемане на нова конституция на България.

За финал бих искал да кажа, че е много важно за успешното европейско развитие на страната ни за един значителен период обществото ни да заложи на дясноцентристки политически сили с прозападна ориентация. Единствено те могат да продължат реформата на обществените, икономическите и политическите процеси, да завършат европейската ни интеграция, да се борят успешно с бедността, корупцията и престъпността и да ни отдалечат окончателно от пагубното влияние на тоталитарна Русия. Само по този начин България може да бъде приобщена трайно и завинаги към ценностите, принципите и стандартите на Обединена Европа и да развива пълноценни равноправни отношения с Русия, съседите си и останалия свят.

Вероятно сте видели какво се случи вчера в парламентарните кулоари между Яне Янев и Волен Сидеров. Няма да навлизам в детайлите на тяхната циркова полемика, просто ще я използвам като основание за моя коментар. Заяждането на лична основа в българския политически живот се наблюдава още от Освобождението до средата на миналия век. Ако направим преглед на пресата през онова време, ще видим, че отношенията между тогавашните политици са били същите, може би в малко по-мек вариант. По време на социализма критиката уж беше само „другарска” и принципна, но в основата си конюнктурна и обагрена във влияние от висшестоящите. Разбира се, тогава при тоталитаризма обидните публични нападки ставаха известни от ухо на ухо, но не бяха допускани в пресата. Сега още от началото на демократичните промени обаче се наложи един просташки и арогантен стил при споровете между политическите противници, а нерядко и между партньорите, предаван дословно в медиите. Този неприемлив стил според мен е израз на няколко неща:

На първо място, естествено, на ниска култура и липса на общо домашно, предучилищно възпитание у използващите го. Нападките тип “улична кавга” между политици винаги са създавали зрелище, но едва ли публичната сцена е най-подходящото място за тях. Осигуряването на зрелища трябва да се остави на шоубизнеса, от политиката се очакват зрели решения в полза на обществото.

На второ място свеждането на политическата полемика до ниво на персонални вулгарни нападки свидетелства за трайна неспособност за водене на конструктивен диалог. Това поведение на изпускане на нервите и лично озлобление спрямо опонента, независимо кой е той, показва, че важните аргументи не са на преден план. Нещо повече по този начин се маскира тоталната липса на валидни и прагматични тези, подходящи за една смислена политическа дискусия. Поначало всички политически спорове, използващи термини като “мръсен комунист”, “долен седесар”, “побъркан атакист” и призиви като “БСП в Сибир”, “ДПС под ножа” и т.н. предполагат липса на конструктивизъм. Те показват отсъствие на общо виждане поне по някои теми, които представляват общонационални приоритети. Обществото ни е тотално разделено и гражданите лесно биват манипулирани да се групират и да застават яростно един срещу друг на база на елементарни линии на противопоставяне. Поредният пример за подобно противопоставяне, този път дори на етнически принцип, по привидно незначителна и далеч от реалния дневен ред тема е евентуалния референдум за новините на турски език.

И третото, заради което политическата простащина продължава да се развива устойчиво у нас, е бягството от решаване на действителните проблеми на обществото. Бягство, което в най-честия случай се дължи на тотална идейна импотентност и липса на рационални политически предложения по тях. Отсъствието на работещи визии за това как трябва да се подобри и развива състоянието на сфери като образованието, науката, здравеопазването, как да се укрепи и стимулира растежа на икономиката,  как да се реформира социалната политика и т.н., поражда именно прояви като вчерашната. Те ще продължат и вероятно ще зачестяват занапред поради факта, че единствените сили, които могат да предложат следването на едно принципно политическо поведение, претворено в конкретни политики в различните сектори на държавното управление, са напълно маргинализирани. Тук визирам партии като Съюза на демократичните сили, Демократи за силна България, Българска нова демокрация, макар и с по-кратка история, и т.н. Обществото ни обаче засега явно предпочита повече зрелища и циркове, отколкото смислена политика за решаване на проблемите му.

Вчера попаднах на една новина в пресата, която доста ме смути. Става въпрос за опипване на почвата за отмяна на правото на вот зад граница. Повече за публично лансираната вчера идея можете да прочете от интернет страниците на в. 24 часа и в. Сега.В БНД вече излязохме с кратка позиция по темата, с която можете да се запознаете от тук. В следващите редове бих желал да изкажа и моето лично становище по прилагането на една подобна мярка.

По отношение на дейността на българските мисии и консулски отдели зад граница държавата ни е голям длъжник към гражданите на България зад граница. Вместо да се тръгне към поправяне на това порочно поведение сега се предлага идея, целяща пълно игнориране на правото на политическо представителство на сънародниците ни, живеещи в чужбина.  Подобна стъпка ще доведе единствено до пълно отчуждаване на българските емигранти от политическите процеси у нас и окончателно заличаване на гражданската им връзка с родината. Сякаш се цели постигането на сталинския прийом – няма български граждани, които да гласуват в чужбина, няма проблем. Това е изключително лош подход към всички онези общности от българи, пръснати по света. Излиза, че емигрантите ни са прави като казват, че България е мащеха за тях. Мога да дам един прост пример. Държавата не се отказва от това на българите в чужбина да се налага да плащат солидарно заедно с гражданите в страната здравни вноски, макар те да се осигуряват в страните, в които живеят. Все още законово не е уредена тази недомислица. За сметка на това обаче сега се предлага твърде радикалното решение на проблема с изборните нарушения в секциите зад граница с възможно най-рестриктивната мярка – пълна отмяна на правото на глас.

Ако трябва да се върнем пак на въпроса за дипломатическите мисии на България, трябва да признаем, че там продължават да се ширят партийни назначения, изпълняващи партизански поръчки – особено по време на избори. Чудя се защо масово се назначават социалисти като дипломати в САЩ, Франция, Германия и т.н. Не е ли по-смислено те да се пращат в Северна Корея, Либия, Куба, Венецуела. Там в свои води и сред своите другари ще лобират за България. Така би било по-логично. Но не, най-убедените социалисти се натискат да получат назначение в “капиталистическите” държави. Извън кръга на шегата трябва да констатираме, че посолствата ни останаха с порядки от социалистическо време, когато само номенклатурните велможи се посрещаха и обслужваха подобаващо там. За всеки български гражданин, живеещ в чужбина, не личи, че посолството ни е един вид дом и част от родината в съответната страна. За последните 20 години нищо не се е променило в порядките на редица дипломатически представителства на България. Това не са притегателни центрове за българите зад граница. Те не изпълняват функцията на адвокати, на защитници на съгражданите ни, живеещи в други държави. Те не са отворен дом за тях с информация за всичко, което се случва в родината.

Премахването на гласуването на българите в чужбина може да бъде разчетено само като един знак. Той казва – ние не се интересуваме от вас и вие не се интересувайте какво става в България. Ако ГЕРБ продължат да настояват за тази идея, това би била една изключително голяма черна точка за тях. Подобна мярка не само противоречи на конституционните и демократични принципи, гарантиращи правото на политическо представителство. Тя е напълно несъобразена с реалностите на глобализиращия и отворен към движение на хора свят през XXI в. Тя би довела до пълно откъсване от страната ни на един немалък брой мислещи, предприемчиви и активни български граждани, живеещи зад граница, които могат да бъдат от полза за развитието на България в годините напред.

Няколко материала в вчерашната преса ме мотивираха да напиша този коментар. На първо място впечатление ми направи информацията за проучванията, сочещи за широката  популярност на ГЕРБ в първите месеци след поемането на властта. Това показва, че общественото доверие към тази партия продължава да е високо. Не по-слаби обаче са и очакванията към новото управление, на които ще обърна внимание малко по-долу. От вчерашните вестници става ясно и че през октомври се планират цели 6 партийни конгреса – на СДС, ДСБ, БСП, ДПС, НДСВ и ВМРО. Както се отбелязва на тези конгреси изброените партии, по-голяма част, от които са емблеми на българския преход, ще ближат раните си. Разочарованието на избирателите от тези емблематични политически сили е толкова голямо, че те решиха отново след 2001 г. да прехвърлят надеждите си на една нова и млада политическа формация – в случая ГЕРБ.

В друга вчерашна публикация много ясно се демонстрира този процес на прехвърляне на очакванията на гражданите. В нея се казва, как в местните срещи на избирателите с депутатите на ГЕРБ основните искания са свързани с по-високи пенсии, по-добър достъп до здравеопазване, по-качествена инфраструктура, но най-вече с желанието да им се намери работа. Както се изразява един от пловдивските депутати на партията “Възприемат офисите ни като бюра по труда. Обикновено логиката им е: “Аз гласувах за вас, така че сега ми намерете работа.” Нищо ново. Участвайки в срещи с избиратели и преди 4, и преди 8, и преди 15 години, мога да кажа, че исканията им към управляващите винаги са били същите. Тепърва на новите управляващи от ГЕРБ им предстои да разберат, че трудно могат да удовлетворят голяма част от желанията на своите гласоподаватели. Това е периодът на отрезвяване, който неминуемо настъпва няколко месеца след вота. В крайна сметка нещата изглеждат далеч по-лесни преди избори, когато се представят политическите намерения, но трудността идва, когато те трябва да бъдат изпълнени де факто. Засега ГЕРБ успяват да запазят високо ниво на популярност, но рано или късно ще дойде негативизмът и разочарованието на част от избирателите, без това със сигурност да означава, че управлението се проваля.

Три месеца след поемането на властта от ГЕРБ могат да се откроят и положителни и отрицателни моменти. На първо място новите управляващи в съзвучие с предизборните си обещания полагат усилия да внесат позитивен елемент в управлението на страната чрез нов политически подход. Прави ми много силно впечатление фактът, че ГЕРБ държи някои изключително ключови парламентарни комисии да бъдат съставени на паритетен принцип или да бъдат председателствани от опозицията. За подобна нормална демократична практика ние от Българска нова демокрация настоявахме още през мандата на 40-то НС. Само по този начин контролът върху изпълнителната власт може да бъде ефективен. Не може например комисии като тази срещу корупцията, тази за ДАНС или етичната комисия да бъдат доминирани от мнозинството. Това е все едно управляващите да контролират сами себе си.

На второ място впечатление ми прави силният натиск за намаляване на държавната администрация. Ясно е, че ако в България продължава да има ширеща се корупция и злоупотреби, това се дължи на политизираната, раздута и неефективна администрация. “Стягането на юздите” е едно от най-похвалните стъпки на ГЕРБ засега. Вероятно могат да бъдат изведени и още позитивни моменти от предприетия нов политически курс след изборите.

Впечатление обаче ми прави управленското “стъписване” в някои области като например здравеопазването, където липсва идея и план за реализирането на наистина болезнени мерки, които трябва да бъдат предприети. Оправданията и отлагането във времето няма да доведе от само себе си до подобряване на състоянието на сектора. Ако не се задействат жизненоважните реформи, най-скоро ще лъсне истината, че всичко си е останало по старому и българското здравеопазване продължава “да боледува.”

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на загатването в вчерашната преса, че ГЕРБ може да предприеме данъчни повишения. Опасявам се, че притиснато от дефицита в бюджета и от обещанията за намаляване на осигурителната тежест, управлението на ГЕРБ ще тръгне към увеличаването на някои налози в Бюджет 2010.  Дано това не се случи. Трябва да признаем обаче, че задачата на управляващите в ситуация на криза е изключително трудна. Ако новото правителство продължи своя реформаторски стремеж, то най-малкото трябва да се опитаме да разбираме и да подкрепяме това, което се прави като позитивни усилия.

За финал, нека отново да се върнем на темата за исканията на избирателите в приемните на депутатите на ГЕРБ. Време да се разбере, че по-високите пенсии, по-добрият достъп до качествено здравеопазване, и по-високата заетост не бива да се свързват пряко с избраните политици, а с реализирани програми. С други думи, не е въпросът някой, гласувал за победилата на вота политическа сила, да отиде в местния й клуб и да поиска в отплата на своята подкрепа намиране на работа.  По-важно е реализирането на програмата за заетост и мерките за нейното насърчаване да създават благоприятни възможности за тези хора да си намерят сами работа. Не е въпросът някой да отиде в приемната на депутата и да поиска по-висока пенсия. По-важно е реформата в пенсионната система да позволи на възможно най-голям брой хора да получават достойни доходи на старини. Не е въпросът някой да отиде в партийния офис и да поиска да му уредят достъп до определено лечебно заведение. По-важно системата да бъде реформирана така, че да му позволява качествено здравеопазване.

Примерите могат да бъдат безброй, но каква е разликата? В единия случай просто се решава краткосрочно даден частен проблем. Във втория става дума за провеждане на целенасочена политика с дългосрочни позитиви. Когато един демократично мислещ човек гласува за определена политическа сила, той може би си мисли именно за това как ще бъдат разрешени неговите частни въпроси, но очаква това да стане единствено чрез реализирането на определени политики. Политики, които ще са в негова полза, но и в полза на цялото общество. Именно това е рационалният вот, който трябва да води след себе си и рационални очаквания. Всичко останало е просто разновидност на шуробаджанащината в партийна форма.

Чета интервюто на Бойко Борисов в последния брой на вестник „24 часа” и ми се иска да бъда критичен. Затова си припомням различни събития, а и максимата, че за всяко нещо трябва да дойде точното време.

До 1997 г. живеехме в демокрация, но и в разруха, във време на „ революционни  „промени, завършили пагубно (пример – земеделският сектор). През същата година на власт дойде правителството на СДС, което и до днес се свързва с корупционни скандали, но и с поемането по пътя на европейските правила. При синьото правителство България се оттласна от дъното. Царското управление възроди надеждите на българите. Хората се обединиха не около омразата, а около каузата – не толкова НАТО-вската, но категорично европейската. Безспорно при управлението на НДСВ условията за бизнеса станаха по-добри. През 2005 г. хората оцениха НДСВ обективно и решиха България да се управлява от коалиция, определяна от мнозина като невъзможна. Това трудно съставено мнозинство успя да постигне най-важната си задача – приемането на България в ЕС без предпазна клауза. Никой не бива да омаловажава този успех! На 1 януари 2007 г. обаче започнаха опиянението, договорките, поделянето на ресурси. Държавният апарат спря да работи и се отдаде на разпределение и лапане на държавната баница. Пред прага на световната икономическа криза управлението на тройната коалиция забави развитието на България с две години – две години на нищоправене, на компромиси и далавери. Не знам дали някой целенасочено се е стремял към настоящото статукво. Не съм сигурен и къде управлението на тройната коалиция донесе най-големи загуби. Но според мен то се провали най-много в диалога с хората, с тяхната вяра, че държавата може да ги защити, че това е тяхната държаваq за която те работят и в която живеят. Това е най-тъжното в настоящата ситуация.

Връщам се отново към интервюто с Бойко Борисов. Колкото и да бъда критичен, не мога да отрека най-важното – той успява там, където предшествениците му се провалиха, а именно да води диалог с хората. Да, понякога използва авторитарни, дори обидни реплики, но дори и тогава те успяват да достигнат до умовете и сърцата на хората в много по-голяма степен, отколкото „интелигентните” „засукани” фрази на предшествениците му на министър-председателския пост. Вече е очевидно, че цялото ново управление ще се върти около Бойко Борисов. Началото, на което всички ставаме свидетели, е повече от добро, всъщност се сбъдва всичко, което съм искал. Чувствам се щастлив, сякаш самият аз участвам в това управление. Но опитът ми на възрастен човек ме предупреждава да не бъда нетърпелив и преди да си правя изводи, да изчакам доказателствата. Защото въпросите пред новото управление са много: Ще успее ли то в заявените си намерения? Ще привлече ли хората към каузите и целите си? Ще издържи ли Б.Б. на ласкателствата и изкушенията на властта? Ще могат ли всички българи да почувстват една промяна, че с тях говорят и постъпват като с граждани? Искрено искам отговорът на тези, а и на много други въпроси от този характер, да е „да”. Но признавам, че още дълго време ще бъда неутрален между най-често срещаните за Б.Б. „Осанна !” и „Разпни го !” – толкова време, колкото е необходимо да получа сигурните доказателства, за да избера.

Днес хората се нуждаят от много неща, които да осигурят и гарантират психическото, физическото, дори емоционалното им оцеляване. Но преди всичко, поне според мен, се нуждаят от истинско правосъдие, каквото в България не е имало от десетилетия, всъщност от втората половина на ХХ век. Тази констатация надали би изненадала който и да е българин.

Резултатът от последните парламентарни избори предопредели провеждането на частичен кметски вот в редица български градове, сред които и София. Този конкретен избор е знаков, защото представлява важен тест за дясната част от българското политическо пространство. Различните интерпретации на предстоящия вот и възможните му сценарий вече започнаха да се забелязват в медиите. Чуват се предположения за самостоятелна кметска кандидатура на Синята коалиция, а дори и за използването на тази кандидатура за разрешаването на вътрешнопартийни конфликти в СДС. Разисква се и напълно противоположният вариант – кандидат-кмет на ГЕРБ, подкрепен от СДС и ДСБ. Каквато и да се окаже истината наесен, не бива предстоящите избори да се използват за нанасянето на политически удари, независимо дали по ГЕРБ или по Синята коалиция. И едната, и другата формация имат да решава много сериозни проблеми – първата на държавно ниво, втората на партийно. Но и в двата случая крайният резултат рефлектира върху най-важния фактор в политическото уравнение, а именно дясномислещите граждани, които отдадоха политическото си доверие на последния парламентарен вот. Те могат да бъдат представлявани спокойно от ГЕРБ и Синята коалиция, стига двете формации да изберат пътя на взаимното допълване и разумните компромиси.

Но да се върнем на предстоящите избори. След като правителството е изцяло сформирано и ръководено от ГЕРБ, логичен би бил стремежът към силна дясна кандидатура за кмет на София. Все пак такъв синхрон в политическата окраска на двете власти не е имало от почти десет години. Питам се обаче това няма ли да се изтълкува от част от десните избиратели, че за Синята коалиция се определя само ролята на една подгряваща група. Също толкова логично обаче е тази кандидатура да е издигната от Синята коалиция, но зад нея да застане цялото дясно политическо пространство. Така, от една страна, наесен София ще има десен кмет, който ще разполага с подкрепата на поне 42-мата общински съветници от ГЕРБ, СДС и ДСБ. От друга страна, на десния столичен гласоподавател ще му бъде спестена тежката дилема да избира пред две сходни в политически план кандидатури. Такъв сценарий би осигурил създаването на по-здрава сплав между ГЕРБ и Синята коалиция, а това безспорно е от полза както за парламентарното мнозинство, така и за всички дясномислещи граждани.

Ако обаче есента бъде белязана от (поне) две десни кандидатури в София, вероятността ГЕРБ да продължи победния си изборен поход никак не е малка, но това няма ли да бъде пирова победа. Защото десните избиратели в столицата отново ще бъдат разединени от лидерите си, които би трябвало да са катализатор на точно обратния процес. А стъпката между електоралното разединение и политическо отвращение е една и е много малка.

Почти половината от гласувалите българи вече дадоха доверието си на ГЕРБ, но на партията й предстои да предприеме редица непопулярни управленски стъпки. Именно поради това в бъдеще тя ще се нуждае дори от още по-сериозна подкрепа – както от страна на партньорите си в дясната част на политическия спектър, така и от десните избиратели, но обединени.

Вчера следобед Европейската комисия представи поредния мониторинг доклад за напредъка на България в областта на правосъдието и вътрешния ред. Същият ден в. Дневник публикува интервю с г-жа Дана Денис-Смит, съавтор на доклада “Опазване на правовото управление в разширения ЕС - България и Румъния”, което ми направи особено впечатление. В следващите редове ще направя коментар на основните заключения в мониторинговия доклад в светлината на някои от тезите, изказани от нея.

На първо място трябва да обърнем внимание на факта, че

(more…)

Днес в медиите бе лансирана информацията, че председателят на Българския лекарски съюз (БЛС), д-р Божидар Нанев, ще бъде номиниран за министър на здравеопазването. Една новина, която крие както своята добра, така и условно своята лоша страна.

Това, че д-р Нанев ще поеме здравното министерство е само по-себе си изключително положителен факт. За месеците, в които той е председател на БЛС, сме свидетели на една почтена, задълбочена и целенасочена дейност в интерес на медицинската професия и на съсловието. С други думи, номинацията му за поста на министър е несъмнено добра.

Каква е отрицателната страна на новината? След избора му за председател д-р Нанев формира свой екип в БЛС. Сега той като негов лидер, ще се прехвърли в държавното управление. Аз неведнъж съм имал възможност да кажа, че БЛС не трябва да участва в изпълнителната власт. Това само би накърнило независимостта на съсловната организация – близостта с властта би ограничило свободата й. Това вече веднъж се случи в историята на страната и резултатът не беше положителен. Според мен БЛС трябва да има свое присъствие в парламента например и то във всички парламентарни групи - и сред опозицията, и сред управляващите. Интересите обаче на БЛС и на Министерство на здравеопазването като част от изпълнителната власт, не могат да бъдат едни и същи. За да защитава в максимална степен интересите на лекарското съсловие Лекарският съюз по никакъв начин не бива да се превръща в казионна организация. От такава организация лекарите в България нямат полза. Опасност това да се случи има, ако неговият сегашен председател стане здравен министър. За да се преодолее тази заплаха, то би трябвало да има събор с пълна промяна на ръководството на БЛС. За жалост това ще се случи само няколко месеца след избора на настоящото ръководство и новият вот предвещава поредното “разбунване на кошера” на съсловието.

Румен Овчаров вчера (21 юли): http://www.youtube.com/watch?v=l3BK-0WqZks

Коментар на този блог от преди три месеца и половина (09 април): http://www.atanas-shterev.com/?p=485

Вече почти няма съмнение, че спечелилата изборите партия ГЕРБ ще се насочи към създаване на правителство на малцинството. След последните изявления от определена политическа сила  дали правителството на ГЕРБ ще бъде правителство на малцинството или с гарантирано мнозинство е отделен въпрос. Заслужава си да приемем, че новото правителство ще бъде обаче именно правителство на малцинството и да поразсъждаваме върху това, доколкото този ход ще бъде сполучлив и ще гарантира стабилно управление.

На пръв поглед решението за съставяне на еднопартиен кабинет при сегашната парламентарна конфигурация изглежда нелогично решение. Лично аз обаче смятам, че много хора подценяват Бойко Борисов. Той е доказано харизматична и популярна личност, а от друга страна е пресметлив и комбинативен политик, който умее да се възползва от благоприятните обществено-политически възможности. До сега се е доказал като добър тактик, но тепърва предстои да разберем дали в допълнение към това притежава и дългосрочно стратегическо мислене.

В сегашната ситуация на шест-партиен парламент само на Ахмед Доган и ДПС към днешна дата им е безразлично дали мандатът на 41 НС ще бъде завършен или прекратен предсрочно. Всички останали парламентарни сили са в по-голяма или по-малка степен недоволни от изборните резултати: Бойко Борисов и ГЕРБ, затова че не успяха да реализират пълно мнозинство; Костов и Синята коалиция заради незадоволителното представяне и съответно произтичащата от него невъзможност за преодоляването на раздорите  в и със СДС; Волен Сидеров и АТАКА, които желаят да увеличават влиянието си; БСП, които в момента са в тежък нокаут. Но при настоящото положение никой не може да предизвика в действителност предсрочни избори. БСП ближе раните си, Сидеров и Янев са натикани в ъгъла, Костов, макар и желаещ власт, не може да постигне засега контрол над Синята коалиция и в частност СДС. С други думи, в краткосрочен план няма голяма опасност да бъде бламирано едно правителство на малцинството на ГЕРБ. Засега основните политически играчи имат изгода да го подкрепят, докато изчистят вътрешните си проблеми и подредят по-добре позициите си.

За да управлява ефективно обаче Бойко Борисов се нуждае от повече власт и най-вероятно е разбрал, че само изпълнителната такава не му е достатъчна. Съвсем скоро той ще установи, че ще има проблеми в прокарването на законодателни актове, към което ще се добави и невъзможността за въздействие върху съдебната власт, което е практика на всички досегашни мнозинства.

Нека поразсъждаваме кое би било най-добро за страната и за това Бойко Борисов да разшири своите властови позиции. Една от най-важните задачи пред България в момента е смекчаване на негативните ефекти и преодоляване на кризата и възползване в пълна степен на ползите от пълноправното ни членство в ЕС. На второ място е нужно провеждане на необходимите реформи, които от една страна да възвърнат напълно доверието на европейските ни партньори, от друга да гарантират икономическия растеж занапред. На трето място на страната е необходимо свикване на ВНС и промяна на конституцията за префасониране на плачевно неефективната съдебна система, а оттам и ширеща се корупция и престъпност, разширяване на правомощията за президентската институция и увеличаване на възможностите на местното самоуправление. Точно тук се проявяват и интересите на Бойко Борисов, който може да разшири влиянието си над повече видове власт. Ако той успее да запази контрола и респекта над собствените си хора, които сега ще влезнат в управлението и чрез реални реформи и мерки успее да задържи гласуваното му доверие от Запада, чрез промяна на Конституцията той ще може да си гарантира едно продължително присъствие на върха на държавата. Българската народопсихология неведнъж е показвала, че толерира един по-авторитарен тип властови подход. Ако изиграе успешно своите ходове, Бойко Борисов ще има възможност да наложи вид „мека диктатура” в България, която до известна степен може и да е полезна за страната. За една демократична държава обаче, член на НАТО и ЕС, единствената допустима форма на управление с по-голяма еднолична концентрация на властта би била президентската република. Може би трябва да разглеждаме решението на Борисов за съставяне на еднолично правителство от ГЕРБ  сега именно в светлината на тази перспектива.

Към днешна дата изглежда, че едно управление на малцинството би издържало до края на 2009 г. със сигурност Проблематично е дали ще успее да се задържи до средата на 2010 г. И е почти невъзможно да се запази на власт до 2011 г. Тогава ще се проведат президентските и местните избори, а все по-явни стават амбициите на Бойко Борисов да участва в надпреварата за държавен глава. Каквото и да се случи с рейтинга му през следващите две години, едва ли срещу него ще може да се изправи сериозна и конкурентоспособна кандидатура.

Изпълнението на тази стратегия минава именно през съставяне на еднопартиен кабинет за известен период. Бойко Борисов и ГЕРБ се насочват към практика, която няма традиции по нашите географски ширини. Правителства на малцинствата обикновено се съставят в държави с дълга демократична история и развита консенсусна политическа култура. Такива управления успяват да се задържат цял мандат и дори да го повторят в случаите, когато водещата политическа сила се намира във възходящ тренд на своята обществена подкрепа. Когато тази партия набира все повече привърженици и все повече избиратели гласуват за нея, без обаче тя да може да постигне пълно мнозинство. И без мнозинство обаче сигналът на гласоподавателите е достатъчно еднозначен и останалите партии са принудени да се съобразяват с тази воля. От тази гледна точка формиране на едно самостоятелно правителство в момента е изключително подходящ ход за ГЕРБ и Бойко Борисов.  Сигурно чак след година, през 2010-та, новият премиер ще бъде принуден да сформира парламентарно мнозинство и да прекрои правителството си в партньорство с едно от двете крила на вероятно вече разцепилата се Синя коалиция (ЕНП вероятно ще създаде пречки за коалиция с РЗС и още повече с АТАКА). Тук е подходяща една вметка - положението на старата десница в момента е изключително неблагоприятно. Очертава се в 41 НС Синята коалиция, единна или разцепена, да бъде боксова круша и за управляващи и за опозиция. Подобно развитие щеше да бъде избегнато, ако Иван Костов беше послушал призивите на БНД за широко дясно обединение преди повече от година.  Сега обединената десница можеше да има едно стабилно представителство от 40-50 депутати без тези на ГЕРБ, което да й гарантира едно равнопоставено положение спрямо Бойко Борисов, а не настоящата поддържаща роля и то когато ситуацията го изиска.

В крайна сметка политическото разположение на силите в момента предвещава евентуални предсрочни избори през 2011 г. Ако Бойко Борисов покаже, че освен добър тактик е и прозорлив стратег, то може да се окаже, че тези избори няма да са за обикновено народно събрание, а за ВНС. Предстои да видим дали  и тази прогноза ще се сбъдне.

Замислял ли се е някой защо първите между равни в Народното събрание – председателят и заместниците му, не са винаги в пленарна зала, когато има заседание. Отговорът е много прост. Защото имат и други задължения, свързани с работата им на народни представители, извън залата по същото време. Същото се отнася и за огромното мнозинство от депутатите. Това означава, че наред с търсенето на отговорност трябва да се създадат условия за работа. И все пак въпросът за отсъствията от пленарна зала и нелегитимното гласуване с чужди карти остава открит.

Могат ли да се преодолеят тези проблеми и как? Разбира се, че е възможно. Тъй като от ГЕРБ държат и с право изключително много на решаването им, аз искам да им дам няколко съвета, съобразени с опита който съм натрупал като народен представител.

 На първо място – преместете в най-скоро време в нова сграда, например  в бившия партиен дом, пленарната зала в близост до кабинетите на депутатите. Проектът е готов, но намеренията за преместване са от преди осем години.  Така те ще имат възможност за работа, а не за шляене по коридорите и разговори с журналисти в промеждутъците до разглеждането в зала на законите от тяхна компетентност. Второ – определете конкретни дни и точни часове за гласуване на законопроекти. Трето – направете биометрично разпознаваем пулта за гласуване. Четвърто – направете точно законово определение и в последствие съблюдавайте нормата за представителност (кворум) за приемането на закон или друг акт на народното събрание. Пето – налагайте солени парични глоби след определен брой отсъствия от заседание (това няма да стресне единствено г-н Доган, но за него са нужни други мерки). При изпълнение на горните пет мерки всичко ще бъде ясно и точно.

Ако ГЕРБ в действително искат да се справят с проблемите на отсъствия от заседания и  с гласуването с чужди карти, то те могат да реализират горните предложения. Ако пък ли не - може да приемат, както се предложи, да се гласува за 1 секунда, за да няма време депутата да натиска копчетата с чужда карта. Може да маркират депутатите с баркод, да обещаят на избирателите да го завържат за пулта за гласуване, може да го фотографират, критикуват, разобличават, да правят изследвания колко процента от законите са приети без кворум, въобще могат да предлагат всевъзможни допълнителни  щуротии, както скоро ще се наложи, до следващото 42-ро Народно събрание.

В днешния брой на в. 24 часа (13 юли 2009 г.) е публикуван един добър материал на г-жа Светла Костадинова, изпълнителния директор на Института за пазарна икономика (ИПИ). Материала е озаглавен “Със 70 мерки ГЕРБ трябва да оправи България.” Основната теза в него е, че новото правителство бързо трябва да се насочи към реформи в ключовите държавни сектори, за да се гарантира бъдещото развитие на страната ни и просперитета на нейните граждани. Предложените от ИПИ 70 реформаторски мерки са съобразени с добрите практики и политики, приложени в световен мащаб. В статията на г-жа Костадинова са изведени десет от най-важните стъпки, които трябва да бъдат предприети от новото управление. Позволил съм си да ги изброя тук с малък допълнителен мой коментар за всяка една от тях, приложен в курсив и болд:

1. Необходими са условия за реална конкуренция в редица сектори, в които държавата е създала толкова ненужни и изкривяващи правила, че на практика не позволява на предприемачите да предложат най-добрите условия на потребителите. + В  това число за здравеопазването.

2.  Високата прозрачност на бюджета чрез публикуването на редовна и изчерпателна информация, както и прозрачността на работата на администрацията и на процеса на вземане на решения ще позволи да се осъществява контрол, а, от друга страна, ще възпре администрацията от безумни решения. Демокрацията всъщност е един непрекъснат, равнопоставен диалог между управляващи и граждани.

3. Либерализацията на цените ще стимулира конкуренцията…+Включително за цените на лекарствата, като се премахне за част от тях държавната регулация. 

4. Ускоряването на приватизацията при ясни и прозрачни процедури… + Включително за лечебните заведения с различни инструменти като дългосрочни наеми и още по- добре  концесиониране.

5. Оптимизиране на администрацията чрез намаляване на чиновниците, въвеждане на работещо електронно правителство и намаление на режимите… + въвеждане на принципа на  мълчаливото съгласие и равнопоставена отговорност от чиновниците и гражданите при нарушение на нормативните правила.

6. Ограничаването на корупцията чрез ефективна съдебна система… + подготовка за ВНС и приемане на  нова конституция.
 
7. Намалението на осигуровките с поне 10 процентни пункта и увеличаване на частта, която отива в лична пенсионна сметка… + насочване към цялостна реформа в посока към въвеждане на капиталонатрупваща пенсионна система.

8. Строгият контрол на публичните системи, които се финансират от бюджета - здравеопазване, образование, армия… + премахване на различните форми на държавен монополизъм в области като здравеопазване, образование, наука и стратегическо програмно финансиране в тях.

9. Премахването на субсидиите от държавния бюджет… и използване изключително на програмно финансиране.

10. Изключително важно е да се започне веднага с провеждането на реформи…: Управляващите имат на разположение приблизително до 1 г. и 6 мес. да подготвят законовата база на реформата и да започнат прилагането й, за да може до края на мандата да се получи поне за част от реформите положителната оценка на обществото.

Светла Костадинова завършва своята статия с твърдението, че “Бавните реформи са по-лесни за блокиране и отхвърляне, ефектите от тях се виждат години по-късно, подкрепата на обществото спада и е все по-трудно да бъдат продължени. Най-доброто, което могат да направят следващите управляващи, е да следват посочените препоръки, да действат решително и да се наслаждават на способностите на българските граждани и предприемачи да вземат свободно решения за собствения си живот и бизнес. Доказано е, че при висока икономическа свобода предприемчивостта води до високи доходи и стандарт на живот.” Към това аз бих добавил, че българските граждани се убедиха, че провеждането на политика на социализъм не означава провеждане на социална политика, а още по-малко на успешна социална политика.

Между другото подобна беше посоката на статията за победата на ГЕРБ в The Economist. В нея беше изведена тезата, че Бойко Борисов и водената от него партия е спечелила тази висока подкрепа именно в резултат на негативната гражданска оценка срещу досегашното управленско статукво и надеждата на българите за промяна на политическия курс и реформа в почти всички сфери на държавното управление. Предстои да видим дали новите управляващи ще имат смелостта да се насочат към очакваните и необходими реформаторски стъпки, които да гарантират преодоляване на рецесията  и дългосрочна стабилност и благоденствие в България.

Изминаха осем години след завръщането на Симеон Сакскобурготски в България и основаването на НДСВ. Вчера, ден след парламентарните избори, царят пожела да напусне създадената от него партия, подавайки оставка. Преди близо две години, на 28 ноември 2007 г., аз лично поисках неговото оттегляне от лидерския пост в НДСВ, но той благоволи да даде оставката си едва сега.

Още преди идването си в България през 2001 г. Симеон Сакскобурготски се заигра с ДПС и други маргинални на тогавашната партия СДС сили, което беше една от грешките му. Аз зная, кои са силите, които докараха царя в България с идеята да стане президент на парламентарната ни република. Тази идеи не изключваше сценарий за повтаряне на мандата му, но вече като държавен глава на една президентска република, а после Бог знае какво… Нещата за добро или лошо обаче се развиха по друг начин.

При идването си през 2001 г. изненадата, огорчението, неприязънта към Симеон от страна на изгубилата доверието на избирателите СДС беше огромна. На свой ред негативна роля изигра и династическата нагласа на царя за едновременно покровителстване на управляващи и опозиционни партии – с други думи размиване на отговорностите в политическата система. В крайна сметка беше изгубена възможността за сближаване със СДС. Така естествен съюзник на новосъздадената НДСВ остана ДПС, поради тяхната про-европейска и про-атлантическа ориентация. От друга страна обаче ДПС, като една по същество лявоцентристка партия със зависими лидери, през целия период 2001-2005 г. беше спирачка за осъществяване на пълноценни реформи.

Всички трябва да признаят, че Симеон Сакскобургготски успя да събере в началото екип, съставен в голямата си част от компетентни и можещи хора. Той спомогна за приобщаването на България в НАТО и ЕС, за намаляване на двуполюсното противопоставяне. Освен това партийните назначения бяха далеч по-малко в сравнение с предишни и последващи правителства. В следствия на прагматичната дясно-либерална политика икономическата свобода и кредитния рейтинг на страната бяха повишени през периода на управление на НДСВ. Царят обаче по различни причини, според мен и от алчност, беше вкаран в пистата на противопоставяне с българското общество по отношение на неговите имоти. Разбира се, в една правова държава това би трябвало да бъде  съдебен казус, както всеки подобен случай, касаещ една частна собственост. От политическа гледна точка обаче още през 2005 г. Симеон Сакскобургготски загуби битката с обществото. Можеше да постъпи и другояче.  Зависимостта му и липсата на далновидност си проличаха в поведението му и по отношение на двата президентски избора, приватизацията, отказа за реформи в сфери като образование, здравеопазване, наука и т.н., исканията му за назначаване на неподходящи или послушни кандидати за съветници, министри, висши чиновници и  пр.

Последва изтрезняващата оценка на избирателите на парламентарните избори през 2005 г. Тогава НДСВ се срина на 53 мандата от 120, спечелени четири години по-рано. И тогава обаче все още каузата НДСВ не беше загубена. Дали трябваше партията да влезе в Тройната коалиция аз все още не мога да преценя със сигурност към днешна дата. Приемането на България в ЕС след година и шест месеца тогава беше под въпрос и то вероятно с предпазна клауза. Това не биваше да се допуска и голямата обществена цел и политическата отговорност изискваха извънредни решения от НДСВ. Вероятно обаче бе възможна опцията да се подкрепи правителство на малцинството между БСП и ДПС до 1 януари 2007 г., без да се участва в него. Ако не беше влязло в управлението на Тройната коалиция, НДСВ щеше да се запази за много бъдещи управления.

Така или иначе участието в правителството на Сергей Станишев стана факт. Това определено не беше добър атестат за НДСВ, но беше приемлива стъпка от гледна точка на бъдещата ориентация и развитие на страната ни. Последва пълноправното ни приемане в ЕС на 1 януари 2007 и фанфарите от този успех. От тук нататък започнаха фаталните грешки. За да ги избегне още на 2 януари, НДСВ трябваше да излезе от управляващата коалиция и да се тръгне към подготовка за предсрочни избори. Нерешителността и зависимостта на Симеон Сакскобургготски обаче започнаха да се проявяват все по-силно. До този момент той постъпваше в повечето от случаите като демократ и държавник. Постепенно, за разлика от балансиращата си роля дотогава, той започна да налага чисто лични решения. Падението, компромисите, търговията с влияние и попадането на посредствени хора в обкръжението му довършиха останалото. Стана възможно секретарки, лични сътрудници, прислужници и т.н. да определят управленски политики. По този начин крахът беше предизвестен.

След редица неуспешни опити за въздействие все повече хора от парламентарната група на НДСВ, около 44 души от 52 депутати, решихме, че положението става нетърпимо и започнахме да се консолидираме за промяна. Промяна както във вътрешнопартиен план, така и по отношение на политическия курс на партията. Трябва да кажа, че в НДСВ цареше атмосфера на доброжелателност, учтивост и спокойно поднасяне на аргументите с някои изключения. За това не мога да кажа, че беше разбрано и обичайно посрещнато моето предложение за оставката на царя от лидерското място в НДСВ, макар че беше ясно на всички, че проблемите произтичат от него.

Естествено, след такава “дързост” бях “помолен” да напусна НДСВ, поради това, че “не се чувствам комфортно” в партията. Аз напуснах, разбира се, тутакси, като коментирах пред журналисти, че и двамата със Симеон Сакскобурготски не се чувстваме комфортно в НДСВ. Последва изключване от партията на четирима от водещите й лица. За съжаление едва 12 от общо 44 недоволни имаха доблестта след тези изключвания доброволно да напуснат НДСВ.

Първото заключение на напусналите беше, че проектът НДСВ е приключил. Дали някой е посъветвал Симеон, затова да закрие партията, дали тогава той вече е смятал, че подобен политически инструмент вече не му е нужен, аз не зная. Фактът обаче още тогава беше налице. Всичко друго след това до провала на 5 юли тази година беше една тъжна агония.

България има около 2% от избирателите, които като 700-те хиляди социалистически симпатизанти гласуват за своя избор, без да мислят и въпреки всичко – като монархисти. Не искам сега да коментирам случилото се на евровота преди месец и избирането на 2-ма европейски депутати от листата на НДСВ. Ако го сторя, трябва да навляза в сложните междукоалиционни и финансови схеми, които са видни за всички като “новите дрехи на царя” в Андерсеновата приказка.

В крайна сметка, от родната политика си отиде една партия, НДСВ, и една в миналото харизматична за българите личност – Симеон Сакскобурготски. Да оставим на историците да анализират стореното и пропуснатото и се заемем с политиките на днешния ден и трудните решения за бъдещето на България.

Днес се състояха едни от най-важните парламентарни избори в новата ни история.

Първото нещо, което искам да кажа е, честито на победителите във вота! За мен те са ГЕРБ и Синята коалиция. Свободната смяна на властта е най-ясният признак за демократичността на една държава и аз съм изключително радостен, че в момента наблюдаваме именно това в България. Всеки демократично мислещ човек у нас трябва да се гордее най-малкото от факта, че показахме на света своята гражданска зрялост. Въпреки всичките манипулации в последните месеци, България успя да демонстрира, че у нас се спазват демократичните правила и процедури. Към това трябва да се прибави и фактът, че самите български граждани показаха, че са готови да накажат чрез своя глас опитът демокрацията да бъде погазена.

Няколко извода могат да бъдат направени от резултатите от днешния вот:

На първо място се видя ясното желание за промяна от страна на българските граждани. Управляващите и най-вече БСП постигнаха унизителни резултати. Станахме свидетели на един мощен наказателен вот срещу политиката, водена от БСП и лявоцентристкото правителство на Тройната коалиция.

На второ място се забеляза категоричното доверие в ГЕРБ. Доверие, сходно на това към НДСВ през 2001 г. Като имам предвид, че ГЕРБ е дясноцентристка формация, която членува в ЕНП, силно се надявам, че днешната победа няма да бъде застигната от същото разочарование, което последва за НДСВ. Дано хората от ГЕРБ да се поучат от грешките, допуснати от жълтата партия. Г-н Борисов за определен период беше част от управленския екип, направил тези грешки, и дано този опит му бъде от полза при избягването на сходни погрешни решения в бъдеще.

На трето място е налице явна консолидация на етническия вот зад ДПС. Няма как целенасочената анти-дпс реторика, която в по-радикалната си форма се превърна дори в чисто анти-турско говорене, по време на цялата предизборна кампания да не доведе до този негативен феномен. Тепърва ще видим какви ще са по-дългосрочните ефекти от това.

На четвърто място се забеляза за пореден път разпиляване на вота между десните формации, извън ГЕРБ. Явяването на няколко десни партии на вота и постоянните вътрешни конфликти между СДС и ДСБ възпрепятстваха десницата от постигане на далеч по-убедителен резултат.

В крайна сметка изборите приключиха, но трудностите тепърва престоят. Първата, разбира се, е съставянето на правителство. Тази крачка макар и сложна обаче няма да е толкова тежка, колкото стъпките, които трябва да последват в посока на отстраняване на допуснатите слабости от Тройната коалиция в почти всички сфери на държавното управление.

Една от най-отговорните задачи ще бъде възстановяване на доверието на нашите европейски партньори във времето до следващия мониторингов доклад през септември. Голямата цел пред новото правителство е със своите спешни действия да предотврати реалната в момента заплаха от налагането на предпазна клауза на България. Българските граждани вече гласуваха против статуквото и наказаха досегашните управляващи, които компрометираха сериозно страната ни пред Брюксел. Новото управление без минута колебание трябва  да поеме тази отговорност и да задейства нужните мерки, които да убедят европейските експерти и институции, че в действителност страната ни поема нов курс на промяна и справяне с досегашните недостатъци.

Най-важното и трудното, което предстои пред бъдещото правителство обаче е преодоляване на негативните последици от кризата за българските граждани. Това може да стане само с търсене на оптимални политически решения в непрекъснат равнопоставен диалог между управляващи и представители на гражданското общество и експертните среди.

Ще успее ли? Ще видим! Но нека поне да сме оптимисти.

С наближаването на изборния ден все по-странни стават посланията на политическите партии. Нищо чудно, че избирателите вече не се опитват да вникнат в тях. Слушам изявленията на г-н Станишев и на други представители на БСП и не мога да повярвам на ушите си. Чудя се дали те говорят за същия период, за който си мисля. Твърденията им са толкова разминаващи се с действителността, че ми се струва направо, че съм живял някъде другаде през същото време, за което те говорят. На практика ние всички виждаме и знаем, че се съкращават работни места, увеличава се безработицата, затяга се кредитирането, има застой в строителството и индустрията, закриват се и фалират предприятия, намаляват се заплатите и още куп други неприятни ефекти от кризата. Вместо тези проблеми обаче навсякъде управляващите говорят за успехи. Чрез своите предизборни речи те сякаш си създават паралелна реалност, напълно противоположна на сегашната действителност. В нея предизборно неуспехите се превръщат в успехи, корупционните практики стават преодолени трудности, намалената покупателна способност на населението става увеличени доходи на гражданите. Парадоксите са навсякъде в кампанията на социалистическата партия. Още по-трагична е ситуацията, ако погледнем предложенията за справяне с бушуващата криза. Решенията, които се предлагат са наивни и като за малки деца. За жалост тук не става дума само за предложенията на БСП, но и на почти всички политически сили, участващи в надпреварата. Явно всички разчитат на “индулгенцията” световна икономическа криза, зад която да прикрият безидейността и невъзможността да представят работещи мерки. България според мен вече се нуждае не само от смяна на водените досега политики с избор на нови управляващи и нов курс. Страната ни има крещяща нужда от смяна на политическата реторика като цяло – промяна от кухия популизъм към прагматичния реализъм. Неизбежно е, че сегашното говорене  е едно упоително пиянство и  това ще доведе до тежко, с голямо главоболие, изтрезняване. Вероятно трябва да отминат изборите, да утихнат страстите, да бъдат забравени гръмките лозунги, показните митинги, хепънинги, седянки и прочее. След това, седнали в къщи, трябва да преброим внимателно останалите в джобовете ни левове и стотинки. Тогава с прословутата прагматичност на българи да помислим за верният път за излизане от кризата без да викаме неволята.

Вчера (24 юни) участвах в пресконференция в предизборния щаб на Синята коалиция в Стара Загора, заедно с водача на мажоритарната и пропорционалната листа в 27 МИР доц. Иван Иванов, и г-н Петър Стоянович от партия Гергьовден. Като представител на БНД отправих призив към всички демократично мислещите избиратели от 27-ми Старозагорски многомандатен избирателен район да гласуват на предстоящите парламентарни избори с бюлетина №19. В обръщението си към представителите на медиите в Стара Загора припомних своята последователна политическа позиция от настъпването на демократичните промени у нас до днес. Винаги съм заявявал публична подкрепа за дясномислещите политици и политически сили в страната и старозагорския регион. Като се започне от Елка Константинова през 1990 г., Петър Стоянов и Неделчо Беронов, кандидати за президенти на десницата, и се стигне до десните кандидат-кметовете на Стара Загора проф. Цанко Яблански и проф.Светлин Танчев. Нямам никакви съмнение, че сегашните управляващи от Тройната коалиция и левицата по-конкретно не са способни  да предложат необходимите реформи на България и да решат проблемите на страната в условията на световна финансова криза. Това може да направи само едно дясноцентристко правителство и затова призовавах старозагорци да подкрепят Синята коалиция, за да върнем България в нейния европейски път на развитие и благоденствие.

Подобен призив отправи и г-н Петър Стоянович, председател на Гергьовден, който подчерта, че Синята коалиция е единствената предвидима политическа сила. Доц. Иван Иванов, на свой ред изказа благодарност към мен и г-н Стоянович и изрази увереност, че подкрепата на Българска нова демокрация и на Гергьовден ще допринесат за по-силно представяне на водената от него листа на изборите на 5 юли. По-късно през деня на среща в Казанлък с представители на лекарското съсловие отново приканих да се гласува за Синята коалиция, заради искрената ми увереност, че промените, които очакват медицинските специалисти, могат да се случат само при едно реформаторско дясноцентристко управление на България в следващите 4 години.

Предстоящият вот ще изправи българските граждани пред поредния важен избор. Много хора все още не са решили коя партия или коалиция да подкрепят, а мнозина не са взели решение въобще дали да гласуват. И в двата случая изборът не е лесен. Първият въпрос, който мисля всеки гражданин трябва да си постави е “защо да гласувам и какво променя моят избор?” Отговорът може би се крие в истината, че за да се постигне една цел трябва да се направят хиляди малки усилия. Продължавайки с метафората, за да се изкачиш на върха на една планина, е нужно да направиш хиляди стъпки. И както океанът се състои от милиарди капки, така и резултатите от вота се определят от волята на милионите избиратели. Ако “капките дъжд” потекат в нужната посока, те ще напълнят язовирите, речните русла, напоителните системи и ще се радваме на живот и плодородие. Ако пък посоката не е правилна, то ще има наводнение, хаос и смърт. Точно това е причината да се гласува – когато нашият вот се събере с този на стотиците хиляди хора, споделящи нашите предпочитания, ще се определи разликата между пътя към развитие и просперитет и този към упадък и криза. Всеки един глас в изборите, така както всяка една капчица в реката, участва в предопределянето на тази посока. Безотговорно е при едни избори да следваме принципа “това не се отнася до мен”, а по-късно да се оплакваме от съдбата или да викаме неволята да ни свърши работата.

Що се отнася за тези, които окончателно са решили да не гласуват - това би било гражданска позиция, ако от този акт можеше да произтече някакъв положителен резултат. Истината обаче е, че избирателните

(more…)

Българска нова демокрация (БНД) сключи споразумение на 12 юни 2009 г. със Синята коалиция за съвместни усилия на предстоящите парламентарни избори за избор на народни представители. БНД първа от всички политически партии публикува своята програма, както в електронен вариант, така и на хартия. Нашите програмни намерения почти не се различават от тези декларирани от ДСБ и СДС. Тази идейна и програмна близост прави логично сегашното споразумение.

 Някои от хората, с които създадохме през май 2008 г. БНД ни напуснаха по различни причини. Ние не смятаме да ги съдим за това. Обединени сме не в група от личности, а около програмни намерения и търсим съмишленици за реализацията на тези ценности и идеи. Наясно сме, че това е един продължителен процес, изпълнен с противоречиви събития и поврати, но това, че нашата програма е съвместима с тези на други десни партии у нас и в Европа ни прави оптимисти. Ние не сме лидерска партия, в която всичко и всички се въртят години наред около една и съща личност, а се обединяваме около ценности, които искаме да превърнем в управленски решения.

Нашето слабо представяне на европейските избори трябва да ни подскаже, че не е достатъчно само да имаш добри идеи, а трябва да си подготвен да ги предложиш в достатъчно привлекателен и убедителен вид както на гражданите, които са решили да гласуват, така и на тези, които в момента се отказват от правото си на глас. Избирателите не са длъжни да гласуват за нас, а трябва да са убедени за това. Много партийни централи обявават хората, които не са гласували за тях за глупави, нечестни, кариеристи, дори за престъпници и бандити. Други партии поставят такива условия на гражданите за принадлежност към тях, които ограничават и отклоняват избирателите да припознаят техните идеи. Ние от БНД не робуваме на такива предразсъдъци и имаме ясно изразена позиция по отношение на ограничителните условия.

 Ние в БНД отклоняваме от членство в партията и не желаем каквато и да е поддръжка от лица или групи, които са нарушили законите на страната и са с влязла в сила присъда от български или европейски съд.

 Ние от БНД проверяваме за принадлежност към бившата ДС всяко лице, което предлагаме за изборна партийна и държавна или общинска длъжност. Убедени сме, че макар и разформирована, структурите на бившата ДС продължават да са активни в нашето общество в днешно време и непрекъснато се опитват, а много пъти и успяват чрез зависими от тях лица да влияят зловредно на развитието на страната ни по нейния Европейски път.

  Ние от БНД подкрепяме принципите и тезите, заложени в Пражката декларация “Европейската съвест и комунизмът”, представена от Демократи за силна България и Българска нова демокрация на 2 юли 2008 г в българския парламент.

 Ние от БНД, обаче имайки предвид горепосочените условия, не робуваме на доктринерското мислене кой каква политическа позиция е защитавал в миналото, а смятаме за постижение да отклоним и убедим хора и симпатизанти, гласували преди за наши политически опоненти, сега да гласуват за нас и нашите коалиционни партньори.

 Изборите са съревнование на идеи и в политическата надпревара изградената Синя коалиция трябва да покаже политическа конкурентоспособност и капацитет. Демократично мислещите гражданите не трябва да гласуват по задължение за Синята коалиция, те трябва да бъдат убедени за това. Заклеймяването на определена група граждани, които в миналото са гласували или поддържали друга партия или коалиция, обслужва само статуквото. Невъзможно е избирателите да гласуват за теб и да ще се бориш в свободна изборна надпревара за техните гласове като им обявяваш, че досега те са били лоши и са мислили глупаво. Това е лоша практика и ние от БНД призоваваме: Погледнете програмата на БНД и на партиите от Синята коалиция и гласувайте на предстоящите парламентарни избори с бюлетина №19, за да върнем България на нейния Европейски път.

 Ние от БНД призоваваме всички онези, които огорчени от провежданата досега политика, не гласуват, призоваваме бившите членове на БКП и БСП, бившите членове на НДСВ, призоваваме всички онези българи, които в 1990 г. припознаха в СДС новото бъдеще на България, да подкрепят на предстоящите парламентарни избори с бюлетина № 19 свободното и демократично бъдеще на страната ни. Нека да забравим огорченията, да простим и в името на бъдещето на нашите деца и внуци да се обединим около дясноцентристките ценности на Синята коалиция и на 5 юли да гласуваме с бюлетина № 19!

В неделя България за втори път гласува за свои представители в Европейския парламент. Тук няма да коментирам представянето на БНД.  Нашата обща позиция може да прочетете на сайта на партията. Бих желал да коментирам общите тенденции, които демонстрираха тези европейски избори.

Първото нещо е, че резултатите не дадоха много поводи за оптимизъм за десните сили. В крайна сметка от сбора на гласовете за партиите от Тройната коалиция се вижда, че статуквото се закрепва. Това се случва в края на един мандат, който ни даде безбройни примери за некомпетентността и дори вредата за България от това управление. Кои могат да бъдат причините за подобен нелогичен вот. Още в началото на третата българска държава нашите литературни класици извеждат метафоричния съвкупен образ на родния Бай Ганьо. Това в никакъв случай не означава, че всички българи носят в себе си характеристиките на байганьовщината, но за жалост масовото мислене е обременено от тези черти. В България по една или друга причина хората, които биха спомогнали за определяне на благородния облик на нашата нация, най-често са били в малцинство. Ясно е, че просперитет и развитие има там, където самото обществото извежда напред хора с благородни и патриотични подбуди, готови да работят в обществена полза. Излизането на преден план на лица с байганьовски стремежи и начин на мислене, води единствено до упадък и страдание за цялата общност.

Трябва да си признаем, че

(more…)

България е изправена пред съдбовни времена. Към неблагоприятните последици от разрастващата се икономическа криза у нас с наближаването на парламентарния вот се прибавя и още един фактор на нестабилност. Той е свързан с политическата неяснота относно това каква ще бъде конфигурацията на следващите управляващи, колко кохерентно ще е бъдещото управленско мнозинство и какъв ще бъде новият политическият курс. Това са изключително важни въпроси, защото без съмнение в следващите месеци и години, както при всяко кризисно положение, политиката и управленските решения ще повишат значението си като основен фактор за гарантиране на доброто функциониране на икономиката и просперитета на гражданите. С други думи, очакват ни избори по време на буря. От техния резултат и най-вече от това дали след вота ще може да се сформира стабилно реформаторско правителство с прагматична програма и приоритети, ще зависи дали страната ни ще противодейства ефективно на бушуващите в момента кризи или ще затъне още по-сериозно в тях. В тази ситуация необходимостта от обединение на десните формации вече не е въпрос просто на прескачане в следващия парламент, а най-вече на национално отговорно поведение. Нещо повече, общите действия трябва да бъдат факт възможно най-скоро още преди парламентарния вот. В противен случай ще сме свидетели на незадоволително представяне на десницата или влизането й в насипно състояние в следващото народно събрание. Изгода от това ще имат левицата и ДПС, но не и България и българските граждани. Аргументи в полза на това твърдение могат да бъдат изведени от възможните управленски варианти след парламентарния вот:

При победа на ГЕРБ и добро

(more…)

Следя отблизо случващото се в родната десница и започвам да изпитвам чувството, че ситуацията там все повече добива чертите на политически фарс с неясен завършек. Атаката срещу всички автентични десни формации е невероятна. Като се започне със създаването на маскирани десни партии като РЗС и всякакви подобни политически “пощенски кутии” и “патерици” на властимащите. Минава  се през опита за пълна изолация на БНД и блокирането като цяло на всички възможности за създаването на голям десен алианс. Трябва да се обърне внимание и на напълно антидемократичните промени в изборното законодателство и намеренията на ЦИК за прехвърляне на мандати от едни избирателни райони, където десните традиционно се представят успешно към малки МИР-ове с преобладаващ БСП и ДПС електорат. И  да се завърши  с машинациите със съдебната регистрация на новото ръководство на СДС и всички последващи действия на представители на старото. Всичко изброено допълнително се овъргалва в смес от постоянни медийни компромати и един непрестанен поток от вътрешни нападки и оправдавания.

Все по-ясно става, че сценария на БСП и ДПС засега изпълнява успешно целта си да блокира десницата. Няма съмнение обаче, че атаката срещу дясната опозиция в момента все повече се превръща в атака срещу демокрацията у нас. Това може и трябва да мобилизира всички свободомислещи избиратели в страната, за да се даде истински отпор на опасните недемократични тенденции. Отпорът срещу безобразията на властимащите, заплашващи политическия плурализъм и гражданската свобода в България, обаче може да е едната линия, по която да се търси мотивацията на десния избирател. Двадесет години след първите демократични дни на България, в които полуреволюционния плам преобладаваше, при дясномислещия гражданин емоционалните призиви могат да сработят до определено ниво. Освен тях той търси да види и конкретните политически предложения. Нека имаме предвид, че това не е електоратът на БСП, който с няколко прокънтявания на партийната тръба и припомняне на меланхолични спомени е винаги готов да пусне правилната бюлетина. В последните месеци обаче рядко излиза нещо позитивно, нещо рационално и нещо смислено от дясното пространство. Предизборната кампания вече стартира, а общественото внимание е насочено най-вече към скандалите в десницата, а не към реалната управленска алтернатива, която тя може да предложи. Винаги съм смятал, че силата на дясното у нас, а и навсякъде по света, е да предлага конкретни прагматични политики и мерки по належащите проблеми във всички сектори на държавното управление. Политики, разчитащи на индивидуалната активност, свободната инициатива и ограничената намеса на държавата. Тази сила е изключително необходима на страната ни в момента, когато тя все повече затъва в кризи от всякакъв характер. Тя обаче не може да се прояви при тоталната липса на експертен дебат и излагане на цялостни управленски програми и визии за развитието на страната ни. Става все по-явно, че стилът на бруталната предизборна кампания се налага  от  левицата предизвикателно и предумишлено.

И обърнете внимание каква е първата крачка, която поема в интернет Синята коалиция в отговор на безпрецедентния антидемократичен натиск, който осъществяват управляващите. Сайтът www.vremee.org e достатъчно красноречив. Негативната кампания винаги е била част от предизборната надпревара. Тя обаче е най-ефективна, когато е интелигентна и критикува от принципна позиция. Първите материали, които виждаме тук за жалост предлагат основно злобен негативизъм на ниско ниво. Не мисля например за удачно хора с демократично мислене да експлоатират темата за алтернативната сексуалност (карикатурите с премиера, който при прекия свободен удар е сложил ръцете си отзад, вместо отпред). Все пак уважението към различността е един от стожерите на това демократично мислене. Не приемам еднозначно също така едно от основните послания да е “Време е да ги накажем”. Как, с какви средства, по какъв начин? Веднага на ума на един разумен човек започва да му намирисва на непродуктивен реваншизъм. Този призив може да се приеме за намек, че евентуалното следващо дясноцентристко правителство възнамерява да “накаже” сегашните управляващи чрез съдебни дела за техните злоупотреби. Това обаче може да означава само едно – намерение да се запази сегашното състояние на съдебната ни система – зависима от конюнктурни интереси и поставена под непрекъснат политически натиск. Защото за демократично мислещия гражданин наказанието идва от съда, а не от които и да са управляващи. Задачата  на следващите управляващи не е да наказват виновните, а да създадат законовите основи на една работеща, ефикасна, справедлива и независима съдебна власт , която безкомпромисно ще наказва всички престъпили закона, независимо дали са сегашните управляващи , предишни или които и да са те в бъдеще. Защото когато се готвиш след като поемеш управлението с политически средства и властовия ресурс на изпълнителната и законодателната власт да натискаш съдебната власт за определени действия, независимо дали са справедливи или не, то значи че си готов да действаш срещу демократичните порядки и да подрониш устоите на демокрацията. Никой не може да възрази срещу нуждата от наказание за всички онези, които са престъпили закона. Това наказание обаче трябва да бъде наложено от един независим съд, а не след оказване на политически натиск върху съдебната система. Обратното означава просто да се прави постоянно един своеобразен римейк на т.нар. Народен съд.  По този начин ние просто не можем да излезем от порочния кръг на политическия реваншизъм, който ще се завърта след всеки управленски мандат. Това не може да бъде практика в една европейска държава, претендираща да е завършила своя демократичен преход. Западните ни партньори непрекъснато ни критикуват за липсата на осъдителни присъди за корупция и злоупотреби с власт. Тяхното желание обаче не е тези присъди да са в следствие на политически натиск, а в резултат на една работеща по демократичните правила независима съдебна система. Казано с две думи България се нуждае от налагане на принципите на върховенството на правото. Това обаче не може да стане по пътя на политическия реваншизъм и агресията. Представителите на десницата у нас трябва най-добре да го разбират, но за жалост това не става ясно от първите стъпки в кампанията на СДС и ДСБ. Казвам това не като защита на сегашните управляващи,които са най-корумпираните от всички правителства от началото на прехода  или като  критика към Синята коалиция, а като израз на желанието ми да се инициира един диалог между представителите  на дясното с цел избягване на възможните грешки. Защото няма съмнение, че България и нейните граждани имат нужда от последователни десни мерки и политики, но те могат да бъдат предложени само от една интелигентна десница, готова да погледне напред.

Ситуацията в дясно продължава да става все по-комплицирана и това най-вече се дължи на действията на подставени лица вътре в самата десница, целящи единствено да всеят допълнителен смут и объркване. Преди две седмици на специална пресконференция Яне Янев шумно обяви, че неговата РЗС нямало да участва в коалицията между СДС и ДСБ. Проследявайки поведението на г-н Янев през последните месеци това не е никакъв учудващ ход – неговите действия сякаш са насочени не към обединение, а към максимално разединение в десницата. Дори да е имало желание от страна на другите десни формации за взаимодействие, умишленото поставяне на нереалистични условия от РЗС води до постоянно блокиране на тези общи действия. Забележете, че всеки път, когато публично бъде подадена ръка на Яне Янев от някой от десните лидери той намира достатъчно шумен повод да я отхвърли. Стратегията тук явно не следва стремежът за защита на дясноцентристките ценности, а изпълнение на определени поръчения. Време е обществото да се запита как така лидерът на РЗС изведнъж започна да разполага с достъп до секретна информация по най-различни скандални случаи и да представя публично детайли по тях, характеризиращи се с ДАНС-аджийска прецизност и точност. В случая или става дума за изтичане на информация от службите за сигурност, или за целенасочено снабдяване на г-н Янев с такава. И при двете положения, имайки предвид кой контролира тези служби отговорът няма да  е особено приятен за десния избирател. Не по-малко подозрителен е и мощният скок в рейтинга на лидера на РЗС в последните месеци според някои социологически агенции. Казвам някои, защото не всички проучвания го отчитат по еднакъв начин. Със сигурност шумните действия на г-н Янев привличат вниманието на гражданите, но поставянето му по популярност в тройката на най-популярните политици в България, прилича на дирижирано помпане на рейтинг. Чии интереси обслужва подобно изкуствено надуване на мускули вероятно ще стане ясно чрез изборните резултати още през лятото. Да си припомним как през 2003 г. тогавашната партия на Яне Янев издигна за кандидат-кмет на София Волен Сидеров, още преди той да влезе в своя “АТАКА” период. Кампанията им тогава беше много остра и негативна спрямо кмета Софиянски. През 2006 г. РЗС си издигнаха собствен кандидат за президент и то в лицето на Георги Марков, който е доказано бивш агент на ДС. Не че тогава общият десен претендент беше с големи шансове, но по този начин от неговата подкрепа се откъснаха допълнителни 75 хиляди гласа. Внимание заслужават и издигането на минали местни избори на личности като Веселин Марешки във Варна, заснет от телевизиите да раздава пари на избиратели по време на кампанията си, и на Фидел Беев във Велиград, за когото няма нужда от допълнителни разяснения. Добре е да си припомним и факта, че на проведените през 2008 г. частични местни избори в по-големи общини като Сандански, Казанлък и Петрич РЗС реализира изненадваща подкрепа за общинските си листи, но и на трите места имаше сериозни съмнения и обвинения за нерегламентирано мотивиране на вота. Тези съмнения все още не са съдебно доказани, но е подозрително как на почти всички места, където партията се представя успешно, възникват скандали за купуване на гласове. Не на последно място трябва да се обърне внимание и на информацията, че РЗС се включи в новосформиращия се Съюз на европейските консерватори. Предполагам, че западните партии, които ще се включат в тази нова политическа формация имат своите принципни и ценностни основания, следващи дългогодишните им партийни традиции. Не знам за каква традиция обаче може да става дума при РЗС, които дори не са демонстрирали ясно все още своите програмни принципи и приоритети.  Интересно е как бившият земеделец Яне Янев от защитник на селските стопанства и пропагандатор на увеличаване на субсидиите за тях се превърна в десен консерватор и сега трябва да действа решително против отпускането на подобни субсидии, каквото е принципното отношение на консервативните политици в Европа. Могат да бъдат посочени още много подобни противоречия и тук не става въпрос просто за прескачане от една партия в друга, а за почти обръщане на 180 градуса на защитаваните принципи и изповядваната политическа философия. Това само показва каква е стойността на политическите принципи и ценности за г-н Янев.

Най-странният ход на Яне Янев напоследък беше вкарването на предложението за поставяне на бариера от 8% за всяка коалиция от две партии и допълнително 1% за всяка следваща. Съвсем очаквано представителите на БСП и ДПС във временната комисия приеха това предложение, което напълно обслужва интересите им. Подобна промяна обаче може да е насочена единствено срещу десницата. Това предложение дори е в ущърб на интересите на РЗС, която също се стреми поне на думи да формира някакво обединение около себе си, което показва, че основната цел на тази формация ще бъде единствено допълнително да “разкъсва” дясното пространство. Ясно е, че целта на определени кръгове е да се държи българската десница в насипно състояние докато общественото й влияние не бъде сринато напълно. По-жалко е обаче, че автентичните десни формации чрез извеждане на преден план на битовото противопоставяне на ниво личности, а не на диалога по отношение на общи принципи и ценности, не противодействат адекватно на този разрушителен сценарий.

(more…)

Когато се говори за ляво и дясно в България много хора с демократично мислене объркват нормалния подход към управлението на една страна с дясната политика. Десният и левият подход предлагат алтернативни виждания за развитието на политическите, икономическите и обществените процеси и политики, но в рамките на установените демократични правила и процедури. Определението по презумпция, че дясното е демократичното, а лявото тоталитарното и комунистическото, носи полъхa от първите години на прехода и вече не може да бъде продуктивно. Ако искаме да правим адекватно сравнение между леви и десни политики, то би трябвало да ги разглеждаме от гледна точка на демократичния политически процес. Това е нужно просто, защото истинска политика, позволяваща различни подходи за постигането на една и съща цел, нека я наречем доброто управление, е възможно само при демокрацията. При комунистическия режим няма политика, защото по дефиниция политическата дейност се основава на публичност и обществената санкция. Когато те липсват или са само фасадни, вече не можем да говорим за политика, а за диктатура. От тази гледна точка част от политиката на БСП не е вредна, основно заради това, че е лява, а най-вече, защото се ръководи от дълбоко антидемократични подбуди, отдалечаващи страната ни от нейния европейски демократичен  път.

 Да не се злоупотребява с власт и служебно положение за лична изгода, да има свобода на словото, плурализъм на мненията, работеща съдебна система и прозрачност в действията на управляващите са задължителен

(more…)

Вчера вечерта станахме свидетели на първия предизборен дебат между БСП и ГЕРБ. Изводите от двучасовия диспут между премиера г-н Станишев и г-н Бойко Борисов и техните екипи са многобройни. Аз ще обърна накратко внимание само на няколко аспекта, които на мен ми направиха по-силно впечатление.

Зад лидера на ГЕРБ в дебата застана екип от симпатични млади експерти, носещи всички позитиви на младостта и всички негативи на неопитността и липсата на достатъчна подготвеност. При дискусия с обиграни в политическо отношение лица с четиригодишен управленски опит, това няма как да не доведе до пасиви. Премиерът пък заложи на един безспорен експерт в лицето на г-н Орешарски и двама души като г-жа Йотова и г-н Куюмджиев, които изказваха единствено политически тези. Интересно е, че в дебата за икономическата и финансовата стабилност на България в условията на криза, министър-председателят изкара на преден план именно този представител на правителството си, който по най-ясен и категоричен начин следва дясна политика Срещу тази политика трудно може да има атака, защото представителите на десницата са съгласни с голямата част от нея. Това може да бъде определено като хитруване на дребно от страна на премиера. Чрез успешния си министър на финансите, прилагащ десни мерки, г-н Станишев се опитва да замаскира неуспехите на левите политики на управляващите в други сфери. Ясно е обаче, че тази относително адекватна финансова политика не изчерпва всички сектори на държавното управление, където именно са провалите на сегашното лявоцентристко правителство – икономика, енергетика, държавна администрация, външна политика, съдебна система, пенсионна система, здравноосигурителна система ,и целия сектор на здравеопазването и т.н. Можем само да си представим колко по-стабилна би била България в ситуацията на сегашната криза, ако дясната финансова политика на правителството беше подкрепена от прагматичните десни мерки за реформа в изброените сектори. Това щеше да открие пътя към още по-голямо снижаване на осигурителната тежест, намаляване на преразпределителната роля на бюджета, свиване на неефективните публични разходи. Вместо това сега сме свидетели как ползите от повишените данъчни приходи и събираемост, които станаха възможни в следствие на редица типично десни решения, отиват на вятъра, заради мнимото подържане на любимия на БСП “социален вектор” и изливане на милиони левове в нереформирани сектори и то чрез корумпирана държавна администрация. Това купува краткосрочно спокойствие на властта, но не решава дългосрочно проблемите, пред които е изправена България и нейните граждани. Какво да говорим за любимата тема на социалистите – пенсионерите и това, че пенсионната система от години плаче за реформиране от разходопокриваща да стане капиталонатрупваща. Но това е нещо, което нито г-н Станишев спомена, нито г-н Борисов засегнаха. Ето ролята на държавата в сегашната кризисна ситуация. Типично по социалистически г-н премиера обаче заяви, че няма нищо лошо от нейната експанзия и повсеместно влияние. Ние от дясно обаче бихме казали, че България не се нуждае от разширяване на държавната роля в икономическите процеси. Нещо повече тази повишена активност на държавата би донесла тежки последици за българската икономика за години напред. Нужно е тя просто да си върши добре и ефективно работата в рамките на малката държава, на което в момента не сме свидетели.

 Г-н Бойко Борисов и неговият екип обаче по една или друга причина не успяха да изтъкне тези различия и да атакуват представителите на управляващите там, където са слаби. В снощния дебат особено силно пролича колко полезни биха били експертният капацитет и опита на онези представители на десницата, участвали в държавното управление и провеждали целенасочена дясна политика. Представям си как би изглеждал г-н Станишев с екипа си срещу г-жа Шулева и г-н Костов например. Тяхната подготвеност би била несъмнено от полза, както в диспутите срещу представителите на сегашното правителство на БСП, така и при формирането на приоритетите на следващото дясноцентристко управление.

Миналата седмица стана факт съюза на СДС и ДСБ. За голяма част от представителите на дясното пространство това се прие като едва първата крачка на реалното обединение на десницата. Седмица по-късно обаче последваща стъпка все още не е направена, а представителите на двете партии са заети най-вече да си отправят взаимни обвинения и да отговарят на спекулации за вътрешни интриги. Напрежението в десницата става все по-голямо в следствие на тези постоянни серии от нападки и оправдания. Пламен Юруков казва, че между Мартин Димитров и Костов имало тайни споразумения. Заедно с Юруков Пламен Радонов припява постоянно как СДС щяло да се разцепва заради съюза с ДСБ. Хора като Иван Сотиров сеят пепел и жупел и срещу Костов и цялото ДСБ, и срещу Шулева и Свинаров и цялото БНД. Въобще цялата софийска организация на синята партия сякаш е заела кръгова отбрана срещу всеки десен извън тяхната групичка.  В тази вакханалия се добавят и неясните гласове на Яне Янев и движение “НАПРЕД”, които допълнително се включват в “дясното меле.” По нещо негативно има да се каже за всяко познато лице от различните десни формации. И ако човек следи медиите може да остане с впечатлението, че няма нито един лидер в дясно, който да не е “маскара”. От всякъде се сипят хвърчащи аргументи от типа на “ама как в алианс с Иван Костов, той е крал толкова много”, “ама как заедно с Шулева и Свинаров, те са били корумпирани”, “ама как с тези от Новото време, те са брокери и кариеристи” и т.н. до безкрай. С всеки изминал ден това прехвърчане на искри постига само едно – пълно делегитимиране и омаскаряване на евентуалната обща дясна коалиция. Подмолните кръгове, манипулирали общественото мнение в изминалите години на прехода, отново работят с пълна сила. Работят, за да не се случи истинско дясно обединение или ако то стане все пак факт, да е дотолкова изтощено от безсмислени боричкания, че да не може да бъде конкурентоспособно. В тази тяхна работа очевидно за пореден път те са намерили съюзници вътре в самото дясно.

Слушайки основните акценти в изказванията и на г-н Иван Костов, и на г-н Мартин Димитров, и на колегите ми от БНД, след

(more…)

Преди няколко дни  ми направиха впечатление маскираните политическите действия на две формации, търсещи единствено ПР ефект.

По време на честванията на 3-ти март на връх Шипка станахме свидетели на поредната публична акция на ВМРО. Всяка година около честването на националния празник т.нар. воеводи си търсят повод да изпъчат патриотарски гърди пред обществото и сега не изневериха на традицията. Този път причина за тяхната демонстрация по време на тържественото честване на връх Шипка беше информацията, че областният управител на Стара Загора иска да превърне Ески джамия в действащ мюсюлмански храм. В случая отново един непотвърден и дори бих казал несъстоятелен слух беше използван умело за лъскане на патриотичен имидж. Казвам несъстоятелен, защото поради няколко причини никак не ми звучи логична идеята джамията в центъра на Стара Загора да стане действаща. Основният факт е, че археологическите разкопки са разкрили, че на същото място в миналото е имало тракийско светилище, по-късно средновековна православна църква, а след XIV в. джамия. От тази гледна точка има еднакви основания това, което в момента е архитектурен паметник на културата, да се възстанови като езически, православен или мюсюлмански храм. Най-вероятното решение е след завършване на изследователската работа Ески джамия да се обяви като културен паметник от различните епохи и е едва ли някой има сериозни намерения тя да бъде превърната в действащ храм.За пореден път обаче ВМРО решиха изкуствено да раздухат слуховете, за да може да се нагнети някакво напрежение и те да излязат на преден план, представяйки се като родолюбци. С други думи те сами си създават вятърните мелници, срещу които да се борят. За сметка на това искрите, които могат да прехвърчат от този театър може да се окажат напълно реални.

Подобно маскирано поведение виждаме и в българския парламент. Използвайки рационалната кауза за избори 2 в 1, НДСВ се опитва да гради опозиционен имидж.  Тези, които можеха много лесно да изпълнят уж сериозното си намерение за провеждане на европейския и парламентарния вот в един ден просто като гласуват за вота на недоверие, днес се опитват да ни убедят, че това трябва да стане чрез почти невъзможната промяна на Конституцията. Невъзможно на първо място, защото на всички е ясно, че партньорите от БСП и ДПС, няма да я подкрепят. На второ, защото наред с разумното предложение за вот 2 в 1, НДСВ се опитват да прокарат и два дълбоко недемократични текста, които естествено не са представени на широката публика. След като от партията обърнаха гръб на искането на опозицията за вот на недоверие, сега се опитват уж да обединят опозиционните сили зад тяхното искане. Тактиката обаче е явно публично отново да се разпространи новината, че НДСВ е еманципирано. Ясно е обаче, че тази привидна демонстрация на еманципираност никога не води до някакви реални резултати.

И двата случая са доказателство на това как в България много често политическата неискреност взима връх. Докато при НДСВ това просто е продиктувано от желание за преследване на вътрешнопартийни интереси, то при ВМРО и другите сходни движения се наблюдава един по-опасен процес. Историята е показала, че когато патриотизмът, национализмът, православието и т.н. се използват не като възможности за индивидуална културна идентификация, а като опит за организирано насаждане на изкуствено напрежение с цел създаване на благоприятна среда за определени политически настроения, това рядко води до ползотворен резултат. Полза имат само онези непублични кръгове, чиято основна цел е чрез мобилизирането на полу-ксенофобско въодушевление у определени групи да препречват пътя към нормалния европейски цивилизационен път на България и да задържат страната ни в лоното на “братски” държави, известни със своята фасадна демокрация. В тази ситуация алтернативата са истинските проевропейски формации от обединената десница, чийто стремеж е да върнат България обратно в Европа. 

     Гражданин: Срещам непознати хора, които ми казват, ако политиците вдясно се обединят ще гласувам за едно дясно обединение, ако не – ще гласувам за Бойко Борисов и десните останат ли разединени никой няма шанс да влезе в парламента, нямат шанс да прекрачат 4-ри процентовата бариера, а дори и някои да преминат, те ще бъдат никои в следващия парламент с 10 депутати. Такова е мнението на тези, които ще пускат “сини” бюлетини през тази избирателна кампания.

    А.Щ.:  Е, как могат да се съберат Софиянски с Петър Стоянов и Костов?

    Гражданин: Много лесно могат да се съберат, защото политиката е изкуството на възможното, а не на желаното. Да се потърси и ако има една допирна точка, тази допирна точка да бъде база да се съберем в общ десен блок. Да забравим различията. Не е необходимо да се целуват, достатъчно е да се прегърнат за пред електората. Това е достатъчно за електората, за да каже – ето за тези ще пуснем бюлетината. В името на обща програма. Това е нашата програма, това са хората, за които ние ще гласуваме, защото те ще изпълнят програмата, която е и наша програма, това е, което искаме ние избирателите, тази част поне вдясно.

        А.Щ.: Какво искат десните избиратели?

        Гражданин: Десните избиратели искат представителство в Парламента, законодателство, което да облекчава бизнеса, така, щото бизнеса да може да диша с пълни гърди, да може да заработва повече, за да стане богата Държавата и оттам да се провежда по-добра социална политика. Социалната политика ще бъде силна само тогава, когато бизнесът е силен. А това може да стане само ако България се управлява от десни сили! Няма ли силна средна класа, няма силна политика. С преразпределение, с насилствено вдигане на данъците няма да може да се събере достатъчно, така, че да има силна социална политика. Бизнесът трябва да има за себе си, да има и за Държавата, но да го дава така, че да бъде поносимо. Държавата да определя правилата и да следи за спазването им без да се намесва за тотално преразпределение , както прави сегашното правителство,защото това ражда само корупция.Евроатлантическата ориентация на България също се нуждае от защита днес и това могат да направят само десните партии и избиратели!
       
        А.Щ.: Само  ДСБ и СДС, ако се обединят не е ли достатъчно?

        Гражданин: Абсолютно нищо няма да постигнат, защото резултатите, които ще постигнат ще бъдат в рамките на не повече от 20 депутати и пак няма да бъдат никакъв фактор в управлението на страната. Защото само Костов и СДС не са дясното и те трябва да разберат това. Не сме в 90-те години ,а в 21-ви век  и сега те не са монополист на дясното. Има и други партии в дясно, които имат своите последователи и ако се съберат всички заедно няма да се разпилеят гласовете. Тогава десните ще могат да управляват с Бойко Борисов и да се коригира неговото поведение, защото Бойко Борисов няма достатъчно капацитет. Той е с ореол на политик, но няма капацитет да управлява, няма подготвени хора около себе си, а капацитета на специалистите е точно в дясното и са тези, които му трябват на Бойко Борисов.

Днес гледах участието на министъра на финансите Пламен Орешарски в сутрешния блок на бТВ. Г-н министърът защити своите подчинени в митниците и НАП и то по напълно искрен и убедителен начин. Независимо от основателните обвинения, които слушаме в последните дни, за жалост все още не са намерени и представени публично доказателства за огромните злоупотреби. В тази ситуация аз си задавам нормалния въпрос, когато няма уличаващи доказателства за повдигане на обвинение на определени лица, тогава кой в действителност краде. Ясно е, че кражби има, но парадоксално няма отделни крадящи индивиди. Ако пък се появи някой, то той просто играе ролята на “бушон”, предпазваш от “изгаряне” цялата верига нагоре. Може би отговорът е, че не става въпрос за корупция на индивидуално ниво, а ако мога да се изразя така – за корпоративни кражби. Значи се краде организирано - от името на цялото управление или пък от името на отделните партии в него. Изградени са мрежи, включващи различни звена, бушони и йерархични вериги, над които се простира огромен защитен политически чадър. От тази гледна точка г-н Орешарски напълно спокойно наистина може да твърди, че на персонално ниво никой от подчинените му не се е провинил, дотолкова, че да поеме обвиненията. В днешното му интервю обаче водещият Бареков напълно услужливо пропусна един важен въпрос – щом всичко в министерството на финансите е толкова цветущо, защо Европейската комисия отне акредитацията на подопечната му агенция. Явно европейските институции имат ясни констатации, че има корупция и злоупотреби. Предполагам, че и българските органи разполагат с такава информация. Разликата е обаче, че у нас няма воля и интерес за реални действия срещу тези злоупотреби. Дори напротив има политически интерес за бездействие. Тук вече не говорим за кражбите на един или друг чиновник, а за системно организираната злоупотреба с парите на българските данъкоплатци. Корупцията у нас просто се е превърнала в една истинска система на функциониране на обществено-политическия модел.  Всяка политическа сила, която попадне в управлението на страната започва да играе по правилата на тази система и просто заменя определени звена във веригата със “свои хора”. А понякога дори и хората не се сменят, защото имат достатъчно опит, натрупан ресурс и връзки зад гърба си, които да им гарантират безпроблемно запазване на позициите. Както вчера е казала г-жа Елизабет Шпербер от ОЛАФ, в българския фонд “Земеделие” има една мрежа от “стари момчета” на ръководни позиции, която пречи на младите да проведат реформи и иска нещата да стават по същия начин. В случая изразът “стари момчета” не е дори възрастова характеристика, а окачествяване на един порочен корупционен начин на мислене, който е против всяка промяна, можеща да прекъсне “далаверата.” Излизането от порочния кръг явно не може да стане единствено с воля от вътре и провеждането на разследвания. Веднъж опорочената система не може да разследва самата себе си. В този случай до безкрай ще се прилага сценария с “бушоните” в публичното пространство, докато непублично корупционните схеми на близките до властта кръгове ще продължават да функционират. Необходимо са цялостни законодателни промяни, за да може да се атакува тази система в нейните основи. 

 Неведнъж съм споменавал какво според мен е нужно да включват тези промени, но отново ще ги изредя: 1. Закон за финансиране на политическите партии; 2. Постоянно действащ изборен кодекс със защита от конюнктурни промени; 3. Закон за лобизма; 4. Реален закон срещу конфликта на интереси; 5. Законово отстояване на независимата журналистика в България; 6. Законово регламентиране на правото на свободата на мненията в интернет пространството; 7.Равнопоставеност в диалога между изпълнителната власт и представителите на гражданското общество; 8. Регламентиране на ръководни позиции за опозицията върху контролните комисии в Парламента. Разбира се, към всичко това трябва да се прибави и приемането на нова Конституция, която да наложи демократичен баланс, равнопоставеност и взаимоконтрол между институциите на законодателната, съдебната и изпълнителната власти. Новият основен закон трябва да даде и институционалните гаранции за осигуряване на независимостта на българската съдебна система, осигуряващ върховенството на закона в България. Без да бъдат променени тези основни принципи на функционирането на обществено-политическия модел у нас, ние ще продължим да страдаме от недъзите на една система, останала ни в наследство от прехода, която дава широко поле на политически протектираната корупция и облагодетелстване. Най-пагубният ефект от тази система е  изграждането на една фасадна демокрация, в която връзките между гражданското общество и властта са напълно разкъсани. Само промяната е пътят към запазването на истинската демокрация.

Миналата седмица НДСВ реши да се посъбуди и да поеме нов курс. Той явно ще включва поведение тип “опозиция на власт”. Ако до този момент в управленския формат партията беше изпълнявала последователно ролята на рационален дясно-либерален коректив на левичарските предложения на БСП, подобна заявка би била основателна и не би звучала шизофенно. Факт е обаче, че НДСВ отдавна реши да изостави онези прагматични дясноцентристки приоритети и принципни в името на оставането на власт на всяка цена. В реалната политика има няколко основни положения по отношение на политическото поведение на една партия в управлението.

Принципното поведение изисква политическите предложения и инициативи да отговарят на програмните документи и предизборните заявки партията. Обратното просто означава или следване на конюнктурни интереси, или откровено предаване на гласуваното от избирателите доверие. Това често се случва при БСП. Съществува и вариантът една политическа сила да има прекрасни програмни приоритети и проекто-инициативи, но да няма политическа воля да ги изпълни. Това винаги е била основната слабост на НДСВ. Този факт е особено осезаем след януари 2007 г., когато след изпълнението на голямата цел, оправдаваща съществуването на Тройната коалиция, на преден план излезнаха големите противоречия в нея. Тогава просто стана напълно ясно, че НДСВ няма капацитет и желание да се преборва за своите предложения. Вероятно поради тази причина това, което прави партията от доста време насам е единствено публично да лансира определени намерения, които обаче остават само на номинално ниво. Целта явно е спекулативно изграждане на определен имидж, който не е подплатен със съответните политически действия. В тази посока е и сегашната имитация на вътрешна опозиционност, макар в действителност НДСВ да продължава постоянното примиряване с исканията на БСП и ДПС.

Защо НДСВ не може да изпълни ролята си на равностоен партньор в Тройната коалиция. Моето обяснение е просто. Когато НДСВ прави компромиси те се основават не на база на отказ от реализиране на мерки в една сфера за сметка на договаряне с партньорите за приемане на предложенията в друга. Тези компромиси в голямата си част са на база на частни интереси, на желания за определени назначения, на стремеж за защита на имоти и т.н. От там в последствие те нямат силата да настояват за своите програмни приоритети и за реализирането на политики. Компромисите, които те биха могли да изискват насреща от управленските партньори за конкретни политики, вече са били изтъргувани за посочените по-горе неща. Когато в политиката едновременно се опитваш да задоволиш и персоналните си интереси, и програмните си намерения, нещата често се объркват. Иначе на думи НДСВ може да имат прекрасни идеи, както си имат дори и цар. Това, което им липсва обаче е кураж и политическа воля за реализиране на тези идеи и провеждане на една принципна дясноцентристка политика, па макар и във водено от БСП правителство. Поради това, че нямат кураж те сигурно ще си останат в сегашното управление до края, независимо от големите приказки за напускане в момента. Ако пък решат да излязат от коалицията, то ще е само ако партньорите им гарантират скрита подкрепа, която ще ги вкара в следващия парламент. България обаче няма нужда от подобна дирижирана опозиция.

Днес сутринта бях попитан от журналист към старозагорски вестник какво трябва да направят управляващите в настоящата ситуация на газова криза. През последната седмица се говори изключително много по темата, но моето мнение е просто и ясно: трябва да поемат отговорност. Политиците и особено управляващите преди всичко трябва да носят отговорност за своите действия и бездействия. Когато решенията им са правилни те ще биват преизбирани, независимо от временните негативни обществени реакции, които са предизвикали. Когато обаче не са си свършили работата трябва да имат доблестта да признаят грешката, че не са предвидили определено развитие на нещата или не са сторили едно или друго необходимо действие. Най-малкото в диалога с гражданите трябва да се потърси разрешаване на съществуващия проблем съобразно с това, което те смятат за правилно или целесъобразно. Ако пък преобладаващото гражданско мнение е неправилно, то управляващите трябва да положат усилия аргументирано да го променят, но отново под формата на диалог с обществеността. Диалог, при чиято липса, както съм писал нееднократно, сме свидетели на разрушаване на демократичния процес. Висша форма пък на поемане на политическа отговорност от управляващите е, те да си подадат оставка, когато техните действия или бездействия са довели до криза в национален мащаб. В момента виждаме пълна неподготвеност на правителството за водене на страната в кризисна ситуация от какъвто и да е тип. За капак наблюдаваме единствено отказ от поемането на каквато и да е отговорност и прехвърляне на вината във външни фактори – за непочистените пътища е виновна тежката зима и природата, финансовата криза е предизвикана извън България, енергийната криза е следствие на газовата война между Украйна и Русия. Първопричините може и да са външни, но реалната кризисна ситуация в страната се развива единствено поради факта, че правителството и отговорните институции нямат план за отговор на нито една от изброените предизвикателства. Подобно поведение не може да бъде оприличено по друг начин освен като безотговорно. Нормално е в едно демократично общество тази безотговорност да бъде наказана от гражданите с протест, какъвто се готви в сряда. Неясно остава само защо този протест се подготвя пред Народното събрание, а не пред Министерския съвет или пред централите на партиите от Тройната коалиции, където реално е концентрирано управлението и властта в държавата.

Свързан с темата за отговорността е  и въпросът за компенсациите. Демократичните правила изискват обезщетение за виновно причинените вреди от грешките на правителството. Защото в сегашната ситуация можем да говорим именно за такива вреди по смисъла на Закона за управление при кризи, за които пострадалите трябва да получат компенсации. Понастоящем управляващите не обявяват кризисно положение, от една страна, защото просто не искат да признаят, че тяхната неподготвеност коства много на страната и нанася щети, от които страдат българските граждани, родният бизнес и функционирането на икономиката ни като цяло. От друга, за да може да се спести държавен финансов ресурс, който обаче вероятно ще бъде използван за разнообразни дейности по печелене на одобрението на избирателите с наближаване на изборите. В момента е наложително обявяване на кризисно положение и приемане на система за обезщетяване на българските граждани и фирми, пострадали от спрените доставки на газ. Това е единственият начин в краткосрочен план за облекчаване на негативните ефекти от предизвиканата от неадекватността на българското правителство енергийна криза у нас. В по-дългосрочен план всичко трябва отново да завърши с търсене на политическа отговорност от страна на българските данъкоплатци и избиратели на вота през лятото, защото необходимите сега компенсации, ще бъдат платени от събраните от тях данъци. В крайна сметка некомпетентността на управляващите винаги удря по джоба на гражданите и това не трябва да остане без последствия.

Съвременната демокрация очевидно вече е неразделно свързана с различни прояви на популизъм. Това предполагам е нормално, най-малкото, защото плурализмът на идеи и виждания и възможността за тяхното свободно изразяване е жизненоважна част от нейното функциониране. Факт е, че демокрацията вероятно е единствената политическа система, която позволява в нея да се развиват публични кампании, които фактически атакуват устоите й. Привлекателността на популистките послания, особено тези с негативна насоченост, се дължат най-вече на факта, че те предлагат прости и разбираеми формули за отприщване на груповото недоволство. Не само отприщване, но и насочването му в точно определена посока. И макар формулите да са ясни и прости, интересите и целите, които стоят зад тях почти винаги са скрити, добре премислени и различаващи се от истинските интереси на повлечените от популистките послания. Единствената защита срещу популизма е рационалността, която е характерна за свободното и активно гражданско общество. Рационалност,  за жалост често липсаща у нас. Случващото се напоследък в българското обществено пространство и най-вече течащите кампании, целенасочено атакуващи определени институции, ме провокираха да разсъждавам отново по темата за демокрацията в България.

Независимо от всичките си недостатъци, българската политическа система все още продължава да бъде демократична и като такава при нея действат всички аксиоми на демокрацията. За съжаление, българското общество все още явно не е достатъчно зряло, за да бъдат част от неговото самосъзнание тези аксиоми като самоподразбиращи се и общоприети схващания. Този дефицит често ни лишава от възможността за прагматична политическа преценка и все още поставя под опасност демократичното развитие на страната ни.

Чисто схематично могат да бъдат изложени няколко основни принципа на демокрацията. Първо,

(more…)

Всяка година стартира с надежди за по-добро. През 2009 г. всеки от нас по различен начин ще полага усилия за постигането на тази промяна и от изборите, които ще направим зависи доколко ще успеем. Освен всички други избори през тази година пред нас стои и изключително важния за бъдещото развитие на България парламентарен вот. Ходът на политическите процеси у нас през последните години и състоянието на българската десница накараха голяма част от активните граждани с дясно мислене да изпаднат в апатия и отказ да гласуват. От възвръщането на тяхното доверие и мотивирането им към участие на предстоящите избори зависи до голяма степен пътят, който страната ни ще поеме от тук нататък.

На България е необходимо дясноцентристко управление с

(more…)

Вчера бях на посещение в Стара Загора, където дадох последната за 2008 г. пресконференция пред старозагорските журналисти. Символично този финален за годината брифинг се състоя за пръв път в новооткрития клуб на Българска нова демокрация  в града на липите.

В навечерието на 2009 г. основният въпрос, който вълнуваше местните представители на медиите беше дали ще има ли обединение в дясното политическо пространство още в рамките на този парламент. Отговорът ми на този въпрос е, че е нужно обединение около общи идеи и ценности, а не около една или друга личност, за да се изгради обща програма за развитие на страната, която да бъде припозната от избирателите с дясно политическо мислене. Нашата нагласа в БНД е в посока на нуждата от осъществяване на една принципна дясна управленска програма, а за постигането на тази цел на страната ни е необходимо дясноцентристко правителство след парламентарните избори през 2009 г. Само парламент, доминиран от депутати от единен десен алианс, е в състояние да

(more…)

Тази събота (15 ноември) в. Труд публикува интервю с Ноам Чомски, което ми направи сериозно впечатление. Първото нещо, на което обърнах внимание освен неслучайно изведеното от редакцията на вестника заглавие, беше твърде оскъдната биографична информация за Чомски. Вероятно това е обусловено от факта, че той е световноизвестен учен-лингвист и напоследък политически философ, който няма нужда от специално представяне. Все пак пропускането на някои детайли от неговата биографична история и особено факта, че в последните години е един от най-влиятелните интелектуални говорители и дори идеолози на лявото либертарианство и анархо-социализма, до голяма степен са накарали по-незапознатите читатели да приемат по-безкритично представените тези. Например, ако сме наясно с радикално левите и анархистични разбирания на Чомски, би била по-обяснима позицията му, че макар за света да е по-добре, че Америка е избрала Обама, далеч по-важна била победата на Ево Моралес в Боливия през 2006.  За тези, които са запознати с трудовете на Чомски, не е тайна, че в своите становища той тръгва от разбирането, че американското управление е лошо и всеки, който сътрудничи с това управление споделя същите негативни черти. Респективно всички, които са против американското правителство като Моралес, Чавес, Кастро и още цяла плеяда от лидери със съмнителни методи на управление по целия свят, се радват на симпатиите на именития учен.

 Това, което обаче ми направи най-силно впечатление в интервюто, бе тезата, че България е направила голяма грешка с присъединяването си към НАТО. Според Чомски страната ни е можела да постъпи като Австрия и да остане вън от Североатлантическия алианс. Подобно мнение на един признат учен с оригинални идеи и подход за обяснение на социалните взаимодействия и на международните отношения показва, че когато човек не е запознат с историческия път на даден регион и държава може да направи доста грешни заключения. Новата история на Балканите започва с политическата битка между Великите сили за наследството на Османската империя. В тази битка в края на XIX в. Русия, използвайки своята военна мощ и моралното оправдание за водене на освободителна мисия, успява в най-голяма степен да разпростре влиянието си в този регион. Разбира се, западните Велики сили не изоставят своите интереси тук. Вече 130 години съдбата на балканските народи се определя от противоборството на интересите на западните държави и Русия. На свой ред обаче България исторически принадлежи към Европа – нашите земи са част от люлката на европейската цивилизация. В допълнение трябва да имаме самочувствие, че ранната българска държава е дала и на Русия писменост, православие и държавност. От тази гледна точка след 50 години съюз със агресивни западни държави и 50 години съюз със Съветска Русия българския народ има не само правото, но и способността да направи обективен избор за това в какъв съвременен алианс на държави да се включи. Най-малкото в исторически план ние имаме опита от сътрудничество и с двете страни на тази алтернатива. Трябва да се отбележи обаче нещо изключително важно и то е , че за първи път от своето освобождение насам България е във военнополитически съюз с демократични държави. Това участие, според мен, е гаранция за обединена безопасност, но по-важното, е гаранция за демократичното развитие на страната ни занапред. Сега, когато страната ни е изправена на кръстопът между развитието на реална или на фасадна демокрация тази гаранция е от изключителна важност. Ние не се нуждаем от експериментите, подобни на Движение за социализъм на Ево Моралес. Можем да му пожелаем добър път, но това за нас е изминат път и то с неособено положителни последици. И ако засега Моралес буди интерес със своята лична и политическа ексцентричност, то след някоя година светът може да насочи погледите си към Боливия заради налагане на авторитаризъм и погазване на демократични права на гражданите. Неща, от които България е далеч по-защитена най-вече, заради своето членство в НАТО и ЕС.

Събитията в дясното пространство напоследък карат българското общество и медии да насочват внимание към очаквано обединение. В последно време станахме свидетели как определени кръговете около БСП и ДПС си организират по свой традиционен почин собствена маскирана „дясна коалиция”. Доскоро те вършеха това на местно ниво, залагайки на различни екзотични формации за обхващане на цялата власт в различните региони, сега този модел явно ще се прехвърли и на национално ниво. Може би е време автентичната дясна опозиция да се противопостави на подобни фасадни ходове като се насочи към по-активно взаимодействие. В противен случай остава опасността

(more…)

Развитието на глобалната финансова криза, възникналия дебат по приемането на правителствения план в САЩ и активизирането на европейските правителства, ме накара да се замисля по темата за либерализма и границите на държавната намеса. С оглед на тежката заплаха пред стабилността не само на американска, но и на световната икономика, вероятно мнозина са се запитали какво би било най-удачното поведение на управляващите там. Мненията са многобройни и съзнателно или не те най-вероятно следват различните философско-политически и икономически традиции. Именно от подобна позиция изхождам и аз, смятайки, че по отношение на намесата на държавата в ситуация на наблюдаваната вътрешна криза най-доброто поведение би било намирането на “златната среда”. Ще илюстрирам какво имам предвид, припомняйки една известна древногръцка легенда. Преди хиляди години Дедал, давайки на сина си Икар изобретените от него крила, го посъветвал да лети еднакво далеч от морските вълни и от слънчевите лъчи. Знаем, че синът не се вслушал в съвета на баща си и е избрал да бъде по-близо до една от двете крайности. Известно е, че краят е бил фатален, както по-късно често се случва и в световната история. Това е един от първите опити философски да се конструира тезата за “златната среда”, която заема централно място в ученията на класиците от древногръцката философска традиция и се използва в последствие от редица западни и източни мислители. Според Аристотеловата доктрина например всяка добродетел е средно положение между две крайности, които са порок. Макар това да се отнася за етиката и морала, този принцип е адекватен също за държавното управление и политическото поведение като цяло.

Ако изходим от тезата за “златната среда” по отношение на държавната намеса в обществения и икономическия живот можем да приемем, че

(more…)

Това, което ме предизвика да напиша следващите редове са коментарите, които посетителите на блога са оставили по няколко свързани публикации тук. Става дума за статиите “Какво още трябва да се случи”, “Парламент на светло” и “Българска нова демокрация и коалициите”. Написах първите две непосредствено след публикуването на негативния мониторингов доклад на ЕК за България и след гласуването на 6-тия вот на недоверие към кабинета на Тройната коалиция. В тях изразих своето виждане, че е необходимо взаимодействие на дясната опозиция не просто за свалянето на сегашното вредно за България правителство, а за представяне пред българските граждани на ясна управленска алтернатива на Тройната коалиция. Именно това би различавало десния интелигентен политически подход от обикновеното популистко бунтарство. Протестният популизъм може да бъде насочен срещу всяко едно правителство, основавайки се единствено на недоволството срещу управляващите по презумпция. Прагматичното политическо поведение обаче изисква, когато се критикува определен тип политика, да бъдат ясно посочени нейните неуспехи и да бъде представен алтернативен план за справяне с тези слабости. Няма как това да стане по друг начин освен чрез разписани програмни приоритети по различните сектори на държавното управление. Изхождайки от това виждане основната идея, която представих в последната от изброените по-горе статии бе, че изборната подкрепа на гражданите е в резултат на един вид договор между тях и дадена политическа сила, който се скрепява чрез предварително предложената от нея управленска програма. Без нейното наличие е равносилно да се иска от гражданите сключване на “сляпо”на споменатия договор, без информиран избор относно ангажиментите, които се поемат - само заради “хубавите очи” на някой политик, заради миналата популярност на дадена “политическата марка” или още по-лошо, единствено заради неодобрението срещу сега управляващите.

В крайна сметка, освен всичко друго,

(more…)

Опозицията в България изглежда разпокъсана не само структурно, но и идеологически. Всяка партия вижда различен път за осъществяването на едно стабилно дясно управление. ГЕРБ очевидно се предоверява на социологическите проучвания и разчита, че изборите през 2009-а ще й донесат абсолютно мнозинство в 41-то Народно събрание. Алтернатива на това вижда в прекарване на следващия мандат в опозиция. Всички анализи сочат обаче, че следващото управление ще е най-вероятно коалиционно.

Искам да припомня, че Иван Костов преди време заяви, че е готов да стои с ДСБ 20 г. в опозиция, но не и да встъпи в коалиция. Но не за това са гласували гражданите. Българските граждани са в опозиция и в момента. Техните интереси силно се разминават с тези на управляващата социалистическа върхушка. Никоя политическа сила не трябва да си мисли, че ще се ползва с доверието на гражданите вечно, ако остане в опозиция. Напротив! Актът на гласуване задължава представителите да търсят не самоизолация, а обединение с цел осъществяване на конкретни програми, цели и политики, които са били декларирани по-рано в кампанията. Това е прост „търговски договор”. Избирателят със своята бюлетина „купува” конкретна политическа програма за следващите 4 години. Политическата сила, спечелвайки този вот, се ангажира да подсигури с всички средства осъществяването на тази програма, дори това да означава коалиция с неудобен партньор. В тези отношения няма място за вечна опозиция.

Както стана ясно, ключовият елемент в тези отношения е „Програмата”.

Изготвянето на обща програма е първостепенна задача за опозиционните сили, които искат заедно да управляват през следващия мандат.

(more…)

Вчерашният доклад на ЕК за България бе поредното доказателство, че сегашното правителство, чието съставяне бе оправдано с реализирането на членството на България в ЕС, в момента вече се явява спирачка за по-нататъшната европейска интеграция на страната ни. Липсата на управленски капацитет и провалите на Тройната коалиция не ни позволяват да прекрачим реално прага на Европейския съюз и да се възползваме от всички права и възможности, които еврочленството ни предлага. При това положение единственият изход е оставка на правителството. След като управляващите нямат доблестта да поемат политическа отговорност сами да подадат тази оставка след ясния вот на недоверие от страна на ЕС, то дясната опозиция е задължена да поиска парламентарен вот на недоверие като израз на настроенията и неодобрението на цялото българско общество.

В последната седмица се лансираха различни идеи, какво трябва да е поведението на опозиционните сили, за да бъде свален Кабинета. Вотът на недоверие и последващите действия на опозицията обаче би трябвало да бъдат разгледани от гледна точка на това кой ще управлява след едни избори и с каква програма ще го прави.

(more…)

В края на миналата седмица се проведоха частичните местни избори в община Казанлък. Резултатите от тях показаха една тревожна тенденция за дясното пространство. Използването на нерегламентирани методи за мотивация, ниската избирателна активност, сериозната политическа апатия сред гласоподавателите и фрагментацията на десните сили лишават от представителство българските граждани с дясно мислене. На практика на вота в Казанлък станахме свидетели на факта как БСП заедно с подържани от нея сателитни формации взима почти половината от гласовете на избирателите. Ако към тях се прибавят и процентите за ДПС и НДСВ, то за спектъра център-ляво е подаден почти 60% от вота. От друга страна, единствено ГЕРБ и СДС са представителите на десницата, които успяват да спечелят места в местния парламент, като сборният им резултат е под 15% от вота. Ясно е, че десните избиратели или са останали по домовете си, или просто са разпръснали своите гласове за фрагментираните сили под бариерата, или в най-лошия случай са подали своя глас за политическите формации, манипулативно маскиращи се зад дясна фразеология. Пример за такива партии са ВМРО и ЗНС, които по време на сегашния мандат неведнъж са обслужвали интересите на Тройната коалиция и са се явявали т.нар. резерв на БСП в 40-то Народно събрание. Към тях трябва да се прибави новоучредената ЛИДЕР, за която има основателни подозрения, че е поредната резервна партия на столетница. Чрез мимикрията на БСП в политически организации като Патриотичен съюз “Защита”, коалиция Напред, “Експерти за Казанлък”, ФАГО и други подобни се цели неформално обхващане на цялата местна власт от левицата и следване в региона на линията, зададена от нея. С такава стратегия в община Казанлък БСП успява да дезинформира гражданството за направеното за развитието на града от различните политически сили и да присвои всички позитиви за себе си и близките й организации. Подобна е ситуацията в много други общини на страната и поради разделение, недобра кадрова, обществена и политическа дейност по места, десните сили не могат адекватно да противодействат на тази тенденция. Защита срещу опасността резултати, подобни на тези в община Казанлък, да се репродуцират на национално ниво на парламентарния вот през 2009 г., аз виждам в засилено взаимодействие на десните сили в предстоящите месеци до него. Тук имам предвид най-вече идейно и принципно взаимодействие и коопериране на експертен потенциал, което да предложи дясноцентристката визия за развитието на България. По този начин ще бъде показано на българските граждани, че десните сили са жизнени и конкурентоспособни. Ясно е, че десните избиратели, които традиционно залагат на рационален избор, не могат да се задоволят с механично обединение, а очакват прагматични политически предложения и програмни намерения за бъдещо дясноцентристко намерение. Само ако десницата, независимо дали ще се яви обединена или не на самия вот, демонстрира готовността си за обща работа, както в парламента, така и извън него, ще бъде създадено усещането, че Тройната коалиция и сегашното политическо статукво имат своята алтернатива. Алтернатива, която при това е печеливша и си заслужава да бъде избрана.

Няколкомесечните или дори няколкогодишните усилия на президента Първанов да наложи имиджа на дистанциран и безпристрастен радетел за политическа реформа кулминираха вчера последователно в телевизионно интервю и представяне на списък с предложения за промени. За пореден път държавния глава показа, че рядко извършва публичен ход, който да няма характера, използвайки неговата реториката, на популярно “намигване” към електората. Конкретните президентските идеи обаче отново не прескачат нивото на “намигване.”

Препоръките, амбициозно обявени като “предложения за реформа на политическия модел” на практика не предлагат нещо повече от

(more…)

Вчера в публичното пространство излезе интересната новина, представена на пресконференция от председателя на Националния предизборен център на левицата Евгений Узунов, че до края на месец юни ще бъдат готови проектотезисите за новата Програма на БСП и те ще бъдат внесени за обсъждане на заседание на Висшия съвет на партията. Нямаше да обърна такова внимание на тази тема, ако анонсът за съдържанието на т.нар. проектотезиси, не беше издържан в реторика, напомняща за пленумите на БКП от годините преди 1989 г. В тях например се набляга на това, че “неотменната цел на БСП е демократичният социализъм.” Най-интересният момент обаче е, че реализирането на поставените в програмата цели ще обхваща три последователни етапа - за периода 2009-2013 година трябва да се постигне ускорен растеж чрез социално партньорство; за периода 2013-2019/2020 година трябва да се достигне социална сигурност в стабилна държава и за периода 2020-2025/2030 г. да се постигне достоен живот в социална държава. Подобни общи формулировки за планирано по петилетки постигане на светлото бъдеще, могат да бъдат направени само от социалисти, наследници на една източна комунистическа традиция, но не и от нормални европейски социалдемократи. За жалост родната левица явно все още няма капацитет да предложи една нормална социалдемократическа програма и поради тази причина се задоволява основно с марксистко-ленински по звучене лозунги, подходящи за деветосептемврийска манифестация, но не и за управлението на страната.

След местния вот миналата есен изборите в Сандански в неделя отново показаха, че 19 години след началото на демократичния преход в България продължава да има почва за вредни практики, които препращат към отминали епохи и други географски ширини. Излишно е да се коментира колко абсурдно е при демократичен вот в една държава-членка на ЕС, купуването на гласове да е реален и увеличаващ мащаба си феномен. Резултатите и хода на изборите в Сандански за пореден път демонстрират неотложната необходимост от сериозна промяна на изборното законодателство и въвеждането на закон за финансиране на политическите сили, в който да се регламентира не само начина на набирането и разходването на средства за техните дейности, но и да се обърне специално и детайлно внимание на финансирането на предизборни кампании.

Допълнително внимание заслужава и фактът, че резултатите на вота в Сандански са показателни за това как на местно ниво БСП мимикрира в различни формации, явно с цел да запази вечно властта в ръцете на близките до нея икономически и политически кръгове. Независимо, че социалистите официално взимат едва 1 мандат в местния парламент, от изборните резултати става ясно, че тяхната линия ще продължи да бъде следвана през следващия мандат. Местната политика в Сандански, а и почти в цялата страна, ще продължава да се съобразява с БСП, независимо че формално нейните представители не влизат в общинската власт. Ако човек хвърли поглед на незнайните формации и цветните коалиции, които взимат мандати в Общинския съвет на Сандански ще се убеди в този факт. Типичен пример е доброто представяне на партия ЛИДЕР, за която няма съмнение, че е креатура на левицата при това с топли връзки с другата управляваща сила ДПС (независимо от публичните “финтове”, които ЛИДЕР правят с настоящите си партньорите от ВМРО, за да отклонят общественото внимание от подобни подозрения).

Преглеждайки пресата вчера ми направиха впечатление няколко тези, изказани от г-н Пламен Юруков в днешно негово интервю за в. 24 часа. По-специално внимание обърнах на мнението му, че високият праг “почти насила” ще обедини десницата и на нападката му към БНД, че не е подкрепила искането за импийчмънт на Г. Първанов, защото представители й “не могат да разберат дали са опозиция или са управляващи.”

Що се отнася до последните съмнения, мисля, че с действията си през последните месеци БНД ясно показа, че е част от опозицията. През ноември 2007 г. ние излязохме от мнозинството и направихме ход, който е бил извършван от малко български политици – в средата на мандата се отказахме от участие в управлението, водени от принципни съображения. По отношение на изборния праг - на практика лявата политическа класа естествено разбира опасността, че евентуално вдигане на избирателната бариера би могло да доведе до обединение в дясно, и това ще възпре управляващите да го направят. От друга страна в десните партии продължава да битува разбирането, че обединението трябва и може да стане след изборите. Този начин на мислене обаче води до нападки и противоречие между отделните десни формации. Очевидно, докато дясното е в “насипно” състояние всяка нападка към друга дясна партия ще цели отделяне на електорат от нея и привличането му към собствената политическа сила. Подобно поведение обаче е пагубно за дясното пространство като цяло. Проявление на този неплодотворен начин на мислене се наблюдава напоследък в изявленията на г-н Юруков.

Връщайки се на темата за импийчмънта бих отговорил на г-н Юруков, че

(more…)

В събота (17 май) бе проведен традиционния възпоменателен митинг-събор в местността Демир баба теке край Исперих, който отбелязва годишнина от протестите в Лудогорието през май 1989 срещу т.нар. Възродителен процес. По традиция събитието се организира от местните структури на ДПС и всяка година висши представители на Движението отправят речи към присъстващите, съдържащи по някое ключово послание. Тази година беше направена заявката, че е време “ДПС да увеличи своето присъствие във властта.” Посланието беше изказвано от заместник-председателя на парламентарната група Ремзи Осман, който заяви също така, че при следващия президентски мандат не вижда пречки вицепрезидентът на страната да е от ДПС. Лютви Местан пък на свой ред заяви, че Движението е не само “незаобиколим партньор”, с който всеки иска да управлява днес, но и една от водещите партии, чиито успехи след всеки парламентарен избор стават все по-големи. Неговата прогноза беше, че „догодина ДПС ще има не 34, а 47 депутати.” 

Как е направено изчислението за точно 47 депутатски места и на базата на какъв анализ се крепи тази прогноза не е ясно. По-важно е, че от трите управляващи партии ДПС демонстрира най-голямо самочувствие по отношение на участието си на предстоящите вотове. Такова поведение не бива да се приема за

(more…)

Във вчерашния брой (19 май) на в. Труд проф. Михаил Константинов прави интересна прогноза за състава на следващия парламент и анализ на възможностите за съставяне на правителство. На базата на последните данни на НЦИОМ за електоралните нагласи той преизчислява, че парламентарната конфигурация в 41 Народно събрание би била следната: ГЕРБ – 105, БСП – 62, ДПС – 34, „Атака” – 27, СДС – 12. От тези цифри стават ясни две неща – на първо място, че ГЕРБ не може да състави самостоятелно правителство, на второ, дори в следизборна коалиция със СДС, при положение, че партията прескочи прага, не се събира мнозинство за дясноцентристко управление. Заключението съвпада с мнението, което неведнъж сме изказвали с моите колеги от Българска нова демокрация, а именно, че ако Бойко Борисов в действителност няма намерение да се коалира с БСП и ДПС, той има нужда от стабилни дясноцентристки партньори в следващия парламент. Ясно е, че на този етап това партньорство не може да се осигури самостоятелно от нито една от десните партии. С други думи, следващото дясноцентристко управление на България би било възможно само при коопериране на усилията в дясното пространство извън ГЕРБ и формирането на предизборно обединение, което да мотивира подкрепата на избирателите в тази част на спектъра. Разбира се, преди да дойде време за изграждането на подобен алианс всяка от влиятелните дясноцентристки партии трябва да положи усилия чрез своите рационални политически предложения и идеи за развитие на страната да възвърне доверието и да спечели одобрението на дясномислещите хора в България, като по този начин повиши желанието им за участие на предстоящия вот. В тази връзка за мен е положително, че според изследването на Алфа Рисърч, публикувано във вчерашния брой на в. Дневник, БНД стартира своя живот като самостоятелна политическа сила с 0.9% електорален потенциал и 7% положително отношение от страна на избирателите. При това голяма част от българските граждани тепърва се запознават с характера, защитаваните принципи и програмата на новата ни формация, което значи, че предстои БНД да увеличава този потенциал.

На 10 и 11 май се проведе разширено заседание на политическия съвет на управляващата тройна коалиция в комплекса “Катарино.” Целта беше поредното “актуализиране” на програмата на правителството. Провеждането на коалиционна среща за промяна на политическия курс и иницииране на реформа в най-наболелите сектори една година преди края на мандата е твърде закъсняла и навежда на мисълта, че намеренията за промяна ще останат главно на пожелателно ниво. Да си припомним, че преди 2 месеца на идентична среща в Хисаря правителството направи заявка за нови политики и прие решения, които обаче останаха в сферата на пожеланията и не се пристъпи към тяхното реализиране. Част от тези решения като демонополизация на НЗОК, включване на държавата като страна осигурител, заедно с работници и работодатели и други, отново бяха приети и в Катарино.

Поради тази причина срещата през уикенда сякаш прилича повече на кризисна ПР акция на управляващите, особено на БСП, които година преди изборите се активизират и отправят определени послания с цел да консолидират поразколебания ляв електорат и да възвърнат доверието му. Отново се залага на краткосрочни мерки, вместо на

(more…)

Днес Народното събрание ще гласува промените в Кабинета “Станишев”. Без да коментирам персонално новите министри ще кажа само, че идеята на едни правителствени промени е да доведат до нова политика, а не просто да заменят едни лица с други. Именно поради тази причина с колегите ми от Българска нова демокрация заявихме, че обещания и очакван ремонт е просто козметичен. Българските граждани очакваха не просто персонални рокади, а решения, даващи отговори на основните проблеми от обществения дневен ред – засилващи се отрицателни икономически тенденции, сред които и повишаваща се инфлация, реална опасност от негативен мониторингов доклад на ЕК през юни и налагане на предпазна клауза, корупция по високите етажи на властта и излязло на показ срастване между държава и организирана престъпност. Вместо това на обществото се предложиха промени, които не се обсъдиха публично под светлините на прожекторите, а се случиха “на тъмно” чрез договорки на между лидерите на трите управляващи партии. Декоративното разместване в рамките на Министерския съвет цели единствено краткосрочно сваляне на общественото напрежение след тежките скандали от последните седмици. То преследва единствено вътрешнопартийни и вътрешнокоалиционни цели, но не предлага дългосрочни решения в полза на цялото общество. Да не говорим, че от една страна, някои от министерските промени са обосновани главно от интересите на отделни коалиционни партньори, а от друга, очевидно недобре работещи министри с ниско ниво на обществено одобрение и доверие запазиха постовете си. Ясно е едно, че сегашният “ремонт” на Кабинета демонстрира, че чрез механизма на поредните компромиси е постигната консолидация на тристранния формат, който, базирайки се на стабилното си парламентарно мнозинство, може би ще добута мандата си докрай. България и българските граждани обаче не могат да понесат още една година на безвремие и отдалечаване от стандартите на ЕС. Именно поради тази причина с колегите ми от ПГ на Българска нова демокрация поискахме от правителството в десетдневен срок да представи анти-кризисна програма, която превантивно да отговори не само на опасността от негативната оценка на ЕК, но и да предложи мерки срещу надигащите се негативни икономически тенденции. Срокът изтече на 21 април без реакция от страна на управляващите. В отговор, изхождайки от интереса на обществото и желанието си да бъдем градивна опозиция, ние предложихме своите 25 конкретни антикризисни стъпки. С тяхното съдържание можете да се запознаете от тук.

В неделя (13 април) министър Румен Петков подаде оставка, а министър-председателя Станишев с охота я прие. Няма да коментирам въпроса защо след като управляващите от БСП толкова упорито през миналите седмици застанаха зад него и настояваха, че той е гарант за продължаване на реформите и “оздравяването” в МВР, сега с такава лека ръка приеха сдаването на поста от Петков. Това е най-малкото демонстрация на политическа непоследователност и неискреност спрямо българските граждани. Да припомня, че само преди няколко дни в петък в своята реч от парламентарната трибуна Премиерът определи като защитници на статуквото тези, които поискаха промяна чрез вота на недоверие и преди това чрез оставката на министъра на вътрешните работи.

В настоящия момент единичните промени в състава на Кабинета очевидно целят да снижат публичното напрежение и

(more…)

Две тези от днешното изказване на министър-председателя Сергей Станишев след вота на недоверие ми направиха по-сериозно впечатление. Това, което ме накара да им обърна внимание, е неадекватността и лицемерието, което се крие зад тях.

Като лайтмотив на цялото си изказване г-н Станишев използва тезата, че вотът бил политизиран и използван за политически цели. Недоумявам какво точно има предвид Премиера с подобно твърдение след като по презумпция един вот на недоверие носи своя политически характер. В настоящата ситуация той бе в отговор на липсата на политическо решение и забавянето в поемането на политическа отговорност по скандалите в МВР, които бяха кулминацията на една развиваща се криза, заплашваща устоите на държавността у нас и спокойното функциониране на обществото ни. Срастването на властта с организираната престъпност у нас е огромен обществено-политически проблем. Обвинение в политизиране на даден обществен проблем, още повече, когато той е толкова сериозен, не може да бъде адекватно, доколкото политиката е най-висшата публична дейност, а обществената сфера е нейната естествена среда.

(more…)

Предлагам на вниманието на читателите на блога днешното ми парламентарно изказване по вота на недоверие:

Петият вот на недоверие срещу сегашното правителство се предхождаше от масирано публично лансиране на тезата, че той е безсмислен, защото няма шансове да мине. Нейната манипулативна цел бе да убеди обществото в несъстоятелността на вота поради факта, че той няма да може да свали правителството и ще доведе най-вече до консолидация на управляващите.

(more…)

Признаването на независимостта на Косово от България в края на миналата седмица предизвика много обществени спорове по въпроса дали българската дипломация е направила крачка в правилната посока. България взе това стратегическо решение заедно с още две страни от региона - Хърватия и Унгария, което само по себе си вече е сигнал, че две членки на ЕС и една кандидат осъзнават отговорностите си за стабилността на Балканите. Така страната ни на практика препотвърди своята евроатлантическа лоялност, макар че не само в Сърбия и в Москва, но и мнозина в София силно се надяваха стремежът за запазване на добросъседските отношения и православната нишка да се окаже по-здрава от коректността към партньорите ни. Извън тази коректност обаче основание за признаването на Косово може да се търси и в стремежа за следване на дългосрочните стратегически интереси на страната ни. Факт е, че позицията, заявена официално от България в четвъртък беше противоположна на тази, категорично изразена от други две балкански страни, Румъния и Гърция, преди месец. Това даде основание на някои анализатори да лансират тезата, че сме свидетели на формирането на две нови коалиции на Балканите с разминаващи се интереси. От едната страна застават България, Унгария и Хърватска, а от другата Гърция, Румъния и Сърбия. Дали тук става дума по-скоро за ad hoc обединения на база на съвпадение на интереси или за дълготрайно преразпределяне на партньорствата на Балканите ще стане ясно при бъдещите решения на държавите от двете “коалиции” по ключови въпроси, свързани с разширяването на НАТО на Балканите, с приемането на Турция в ЕС, с въпроса за обединението на Кипър, с продължаване на процеса на европейска интеграция на Сърбия (след като той бъде възобновен), с решаването на спора за официалното наименование на Македония и т.н.

Ясно е, че по темата за независимостта на Косово в действителност на Балканите, а и в цяла Европа, поради липсата на позиция на ЕС, се обособиха две групи от държави.

(more…)

Миналата седмица завърши със скандал в най-голямата неправителствена организация, която е институционализирана със закон и представлява и защитаваща интересите на местната власт у нас – Национално сдружение на общините в Република България (НСОРБ). Повод за разразилата се полемика беше изборът на ново ръководство и поемането на председателския пост от г-жа Дора Янкова, кмет на Смолян и член на Изпълнителното бюро на Висшия съвет (ВС) на БСП, което според представителите от ГЕРБ на събранието е било извършено по манипулативен начин.

 Как се стигна до скандала?

(more…)

През изминалата седмица в медиите излезе новината, че е арестуван директорът на центъра по съдебна медицина към Александровска болница доц. Станислав Христов. Обвинението е в незаконна търговия с органи и тъкани на починали пациенти. Според него доц. Христов е извършвал нарушение на установените правила за експлантация и предоставяне на човешки органи и тъкани за трансплантиране. Допълнителен аспект по скандала внася твърдението, че България е сред най-големите износители на органи в Европа. Страната ни е сочена като една от държавите е ЕС, в която се провеждат най-много нелегално извършени експлантации. Според Изпълнителна агенция по трансплантациите тези твърдения са неверни.

(more…)

През изминалата седмица българското общество беше свидетел на поредния скандал в Министерство на вътрешните работи. Става дума за ареста на заместник-директора на ГДБОП Иван Иванов по обвинения за връзки с представители на организираната престъпност или както формално беше посочено в медиите за “разгласяване на държавна тайна и злоупотреба със служебно положение”. Вчера пък бяха задържани още двама висши служители от системата на МВР - Георги Радков, началник на “Икономическа полиция” към Национална служба “Полиция”, и Любомир Иванов, началник на Криминална полиция към Второ РПУ. Обвиненията към тях са за изнасяне на класифицирана информация, отново в посока към лица от организираната престъпност. И двамата в последствие бяха пуснати под гаранция. Очевидно е обаче, че по върховете на МВР има корумпирани хора и то не един и двама. Най-абсурдното в сегашната ситуация е, че фрапиращите случаи на корупция и злоупотреби в системата не водят до никаква политическа реакция от управляващите. Трябва да признаем, че макар и не явно тези скандали действат страшно деморализиращо на цялото ни общество. Факт, който може да има трайни и труднообратими последици. Със скандалите се поставя под въпрос доверието в цялата институция, а с него и вярата в реда и закона от страна на българските граждани. Липсата на поемането на политическа отговорност в момента води до постепенното усещане, че страната ни няма никакви шансове да се превърне в нормална европейска държава на законност, сигурност и защита на личната неприкосновеност.

(more…)

Повод за тази публикация е желанието ми да изразя поредното си възмущение срещу становище на Консултативния съвет по законодателство към Народното събрание, ръководен от проф. д-р Красимира Средкова. Този път става дума за “експертното” мнение на Съвета относно Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица, внесен от Минчо Спасов и група народни представители.

(more…)

В началото на тази седмица бях на посещение в Стара Загора, където се срещнах с граждани и представители на медиите. Динамичните политически събития от последните две седмици съвсем разбираемо обусловиха големия журналистическия интерес. В 9:30 бях поканен в сутрешното телевизионно предаване на местната ТВ Стара Загора. От 11 ч. дадох изчерпателна пресконференция в Пресклуба на БТА в града, а след нея имах интервю за БНР. Основните въпроси, които ми бяха зададени бяха свързани с това дали ще се прави нова партия, подкрепят ли ни структури на НДСВ по места, дали като Българска нова демокрация ще подкрепя политиката на правителството и ще работим ли за предсрочни парламентарни избори.

За тези, които проявяват интерес към случващото се около Българска нова демокрация (БНД) и бъдещата ни позиция, ще резюмирам основните си тези, които изказах пред медиите в Стара Загора.

(more…)

Сигурно вече сте се информирали, че в сряда заедно с моите колеги създадохме нова парламентарна група в Народното събрание. Името й е Българска нова демокрация и засега тя се състои от 14 народни представители. Освен мен членове на групата са Бойко Боев, Борислав Великов, Ваня Цветкова, Владимир Дончев, Кръстанка Шаклиян, Илко Димитров, Николай Свинаров, Лидия Шулева, Пламен Панайотов и Светослав Спасов. За неин председател избрахме Борислав Ралчев, а негови заместници ще са Татяна Калканова и Валентин Милтенов.

Бих искал споделя няколко думи за характера на новата парламентарна група. (more…)

След като публикувах предходните отговори се сетих, че имам коментар и на питането на Любомир Попов, коeто той зададе повод на статията ми “САГБАЛ “Д-р Щерев” на гости в Кърджали” в блога.   Неговият въпрос беше следният “Г-н Щерев, не е ли трябвало да сте на работното си място в Народното събрание в петък? Ще получите ли заплата за това време?”   

(more…)

Вчера вечерта реших окончателно да напусна партия НДСВ и парламентарната група. Това е един логичен ход, имайки се предвид моята позиция и несъгласия, няколкократно изразявани публично, в месеците след конгреса през юни. Ще бъда честен и ще ви представя мотивите си да се откажа от понататъшно участие в партията.

(more…)

Навлизаме в тази част от годината, когато стартира активното публично обсъждане на Бюджет 2008. Изказванията и позициите на редица български политици, политически коментатори и икономически анализатори през последните седмици ме провокираха да споделя няколко виждания за ролята на държавата в икономическата и социалната сфери.

Плащането на данъци е може би едно от най-осезаемите съприкосновения между индивидите и принудителната сила на държавната власт. Много често отношението към данъците, фискалната политика и публичните разходи отбелязват демаркационната линия между дясно-либералното и лявото мислене.

(more…)

Реших да ви посрещна в личния си блог като го открия с една тема, която ме вълнува през последните години – възможността за обединение в българското дясно пространство. Съзнавам, че това е процес, подлежащ на прагматични преговори и договорки между основните формации и “актьори” в тази част на родния политически спектър. И все пак, днес бих желал да ви представя вижданията си за идейната основа, на която да стъпи бъдещето обединение в дясно. В следващите статии ще изложа общо 12 пункта по темата.

(more…)