Блогът на доц. Атанас Щерев

В последния августовски ден НСИ публикува информация, че кризата не е задържала българските туристи в родните курорти. Данните са предварителни и са за предваканционния период април-юни, но демонстрират, че българските потребители, тук в ролята на туристи, се възползват все повече от възможността си на избор – патриотизмът не е достатъчно условие да задържи българите в родните курорти, те просто се насочват към място, което предлага по-добро качество, по-учтиво обслужване и по-примамливи удобства на сходни цени. Положителното на всяка криза е, че дава поле за размисъл и оздравителни процеси и ако туристическите предприемачи не поправят неадекватното си бизнес поведение и отношение към клиентите, просто ще продължат да губят своите посетители за сметка на курортите в южните ни съседи.

Последното проучване на Евробарометър установява, че българите са „депресирани оптимисти.” Данните от анкетата на европейските статистици беше публикувана във в. Дневник и в електронния вестник Всекиден. Резултатите от допитването заслужават коментар най-малкото, защото за пореден път демонстрират, че за да могат правилно да бъдат разтълкувани съвкупност от мнения, трябва много добре да се познава обществения фон и народопсихологията на анкетираните.

Няма българин, който на директен въпрос „как си” да каже „добре съм.” Този социален подход към обкръжаващата среда, случващите се събития и връзката с персоналния просперитет е вграждан столетия в съзнанието на народа ни. Неговото съвременно проявление е наблюдаваният повсеместен гласно изказан песимизъм без значение от реалното състояние, вътрешно усещане и успехи на заявяващия го. Българите сме научени да сме недоверчиви и подозрителни. Самият факт, че някой ни пита дали сме добре, често е достатъчна предпоставка да отговорим смирено в негативна посока в страх да не обърнем хода на съдбата, да не разгневим вселената или да не предизвикаме тъмните сили. В най-добрият случай отговорът може да достигне до „горе-долу.” Това си е чиста форма проявление на насаждания ни вековен страх. Страх от поробителя, от бирника, от държавата или от Господ. Ако един американец бъде попитан как е, той дори и да има само 5 долара в джоба ще отговори уверено, че е супер, защото в противен случай ще го помислят за некадърник. Един българин обаче никога няма да се похвали, че е добре, смятайки, че има опасност веднага да се задействат свръхестествените механизми, които да го „поставят на място” и да му отнемат постигнатото. И това няма нищо общо с желание за скромност например. Не знам дали друг народ по света има поговорка като нашата „Много добре, не е на добре!”

Бедността обикновено е една от водещите причини за песимизма относно личното положение на един индивид. И все пак българското усещане за немотия е особено, ако го сравним с бедността в световен мащаб. Дори и най-бедните хора в селата, не страдат от тежкото недохранване и липсата на елементарни житейски условия на хората в Африка, части на Азия и определени райони в Южна Америка, където въпреки несгодите имат много по-различно светоусещане. Ясно е, че всичко е относително.  В никакъв случай не твърдя, че българите като цяло са богати, но със сигурност са по-недоволни и по-депресирани от положението си, отколкото много други народи в по-тежко състояние. Изследването на Евробарометър показва, че 53 % от българите оценяват като „лошо” личното си положение. В държавите на ЕС, разбираемо от наша гледна точка, средният процент е 30%. 68% от сънародниците ни смятат, че финансовото им състояние се е влошило, докато в ЕС такова мнение споделят 34 %. Разликите са фрапиращи, предвид факта, че големите европейски икономики понесоха далеч по-драстично кризата, отколкото това се случи у нас. Субективно следейки посещаемостта и оборотите на различните молове, магазини, ресторанти и т.н. и в големите, и в по-малките български градове, стават съмнителни заявките за подобни финансови затруднения. Вярно е, че така или иначе финансовото състояние на българските семейства никога не е било чак толкова добро, но гласно заявеното влошаване е чисто и просто проявление на народопсихологията, за която говорихме по-горе.

Но забележете как целият този начин на мислене се обръща, когато се зададе въпрос, нямащ пряко отношение към благосъстоянието на анкетирания българин. 42% от сънародниците ни приемат състоянието на европейската икономика за добро, докато средния процент за останалите граждани на Съюза, оценяващи я положително е 22%. Оптимизмът на българина за световното икономическо развитие в следващите 12 месеца също се различава от мнението на останалите европейци. У нас 39% очакват подобрение, а едва 6% влошаване, докато в Европа, процентите са съответно 23% и 30%.

Ето как на практика става възможен оксиморонът да бъдем едновременно „депресирани” и „оптимистично настроени”. В крайна сметка подобни статистически изследвания показват не толкова реалното състояние, а народопсихологията на анкетираните. Всеки анализатор, който не отчете националните особености, рискува да извлече доста погрешни изводи от данните на Евробарометър. А те доказват, че българите сме уравновесени хора, научени на предпазливост и мъдрост от живота. Подозрителността дебне във всеки един от нас и затова ни е вродено да знаем как да отговаряме на анкети. 

Миналата седмица НСИ публикува информация за подобрение на бизнесклимата в България през август. Оптимизмът у българските предприемачи и мениджъри лека-полека се завръща и това е обнадеждаващ косвен показател, че процесът на икономическо възстановяване настъпва с леки стъпки. Субективните мнения, изказани от представители на частния бизнес, могат да се приемат за достоверна преценка, поради факта, че именно реалният сектор е двигателят за завръщането към икономически растеж. Смятам, че кейнсианските напъни за мощна държавна намеса за коригиране на обективните пазарни процеси рядко постигат еквивалентен на извършените разходи ефект. И все пак днес си припомних, колко важна е ролята на държавата и най-вече на нейната администрация за създаване на благоприятна среда, която ако не да насърчи, то поне да не пречи на частната предприемчивост.

В петък трябваше да си извадя важен документ и понеже познавам работата на администрацията предварително си бях освободил от задачи част от деня. Какво се случи: Стартирам, както смятах, че е редно, от районно управление на МВР. Там ми казват, че съм сгрешил и ме пренасочиха към Централно управление на полицията до Лъвов мост. Пътувам до там, търся място за паркиране, намирам, влизам и отново се оказва, че не съм на правилното място. В Централното управление недоумяват, че са ме пратили при тях и искат телефона на хората в районното, за да ги питат защо са ме пренасочили неправилно. Естествено нямам такъв телефон. Все пак ми дават нова насока и ми казват, че учреждението, което ми трябва е близо до Централна гара, зад ЖП управление. Намирам адресът и попадам на централното управление на охранителна и транспортна полиция или нещо подобно. И там обаче удрям на камък, но девойката на информацията ми съобщава, че това е общото административно управление, а учреждението, което ми трябва е две улици нагоре. Тръгвам отново и през две пресечки най-накрая намирам правилното място, но това не се оказва края на одисеята. На регистратурата ми съобщават, че ще извикат дежурният. Той слиза и ме информира, че за искания от мен документ е нужно да представя копия на четири други различни документа. Оказва се, че човекът ме познава във връзка с някакво лечение в миналото и на добра воля ме улеснява като ми дава за попълване два необходими за получаване на искания от мен документ формуляра. В крайна сметка разбирам, че трябва да направя копия и да попълня споменатите четири документа, да се върна в същото учреждение, да ги подам и до една седмица ще ми бъде издаден съответния документ. Същевременно трябва да платя административни такси за две услуги – два пъти по 5 лв. Абсурдното е, че за тези 10 лв. трябва да заплатя на обслужващите банки общо 6 лева такси за превод.

Слава богу, че бях психически подготвен за цялото това административно размотаване и си бях освободил достатъчно време. Предполагам, че ежедневно хиляди хора в страната са подложени на подобно ходене по мъките, когато им се наложи да взаимодействат с държавната администрация. Преди 10 ноември, всеки който искаше да се освободи от тези изкуствени бюрократични усложнения, трябваше да има връзки.  Сега след 20 години демокрация обаче се оказва, че държавният апарат е станал дори още по-тромав, а бюрократичната машина се е утежнила. Чиновниците вътре в нея, придържайки се към буквата и запетайката на наредбите, са напълно непоклатими, освен ако самите те на добра воля не решат да са по-снизходителни. Съзнавайки тази своя „сила”, те много често я използват за нерегламентирано събиране на допълнителни стимули „под масата”. През социализма бяха необходими връзки, а сега те не са достатъчни, трябва да се „мотивира” най-често с пари отстъпчивостта на чиновника. Може би това кара много от тях да не се отказват от „държавната службичка.”

Петъчният ден ми припомни, че ако реши, държавната администрация, опирайки се на буквално изпълнение на всички легални механизми, на наредбите и законите, може да блокира за определен период работата на всички, които зависят от нейните решения. Всеки предприемач трябва да изразходва допълнително време или ресурси, за да подържа в ред взаимоотношенията си с този апарат. С други думи, на фона на подобряващата се стопанска конюнктура и повишаващия се бизнес оптимизъм, стои бездушната бюрократична машина, която не само, че няма да направи нищо, за да подпомогне този възстановителен процес, а допълнително ще забави неговите темпове.

Министър Игнатов заяви, че българското висше образование и наука се нуждаят от „разтърсваща реформа.” Няма съмнение, че ако се запази сегашното състояние на академична летаргия и неефективност, на остарели методики на преподаване и контакт между преподаватели и студенти, на несъобразяване с нуждите на пазара, царящи в голяма част от българските университети и научни звена, то България никога няма да просперира. Необходима е радикална стратегическа промяна, в противен случай се самообричаме да се превърнем в  неконкурентоспособна нация от обслужващ персонал, предлагаща “мускули” на един глобален пазар, в който все повече ще се търсят “мозъци”.

В. Дневник днес алармира, че бюрокрация и липса на активност възпрепятстват използването на предвидените евро-средства за популяризиране на предимствата за инвестиране в България и разширяване присъствието на българските предприятия на световните пазари. Този път не злоупотребата с ресурси по европейските програми, а безхаберието на администрацията и пасивността на родния бизнес, „замразяват” отпуснатата от ЕС помощ. Щом в ситуация на криза и недостиг на средства продължаваме да „проспиваме” подобни възможности, то няма как да очакваме скоро да се възползваме пълноценно от членството си в ЕС  и да достигнем европейските стандарти на живот.

В навечерието на първия полуфинал на Световното първенство се замислих за една аналогия между случващото се по терените в ЮАР и родната действителност. Всеки шампионат е празник. Във всеки футболен мач се наслаждаваме на изкуството на играта, на духа за победа у играчите, на толерантността към противника дори в разгара на битката. Гледайки футболния спектакъл можем да се замислим колко труд, постоянство и трениране на умения стоят зад показаното от групи мъже, които се противопоставят на терена и при спазването на определени правила се борят за превъзходство. Това е футболът! Но това е и животът в цивилизования свят.

Връщайки се на аналогията първото нещо, което ми прави впечатление е видът на самите играчи. Атлетични, добре сложени, мускулести и тренирани мъже с различни качества,  характеристики и чисто национални физически особености. Тези особености като цяло определят и налагания стил на игра – едни футболни нации са по-технични, повратливи и комбинативни, други залагат повече на издръжливостта, бързината и високите центрирания. В крайна сметка обаче физическите качества оказват голямо влияние върху самата игра и върху борбеността на самите играчи. Веднага се сещам за нашите футболисти с техните закръглени и пухкави форми и отдаденост на нощен живот, приличащи повече на манекени или артисти, а не на спортисти, борещи се за победа. Един играч от нашето първенство едва ли би могъл да издържи и 20 минути на темпото, което наблюдаваме в мачовете на Световното. Това е въпрос на упоритост за подготовка и воля за самоусъвършенстване. Всеки един спортист от световна класа е проливал кървава пот и сълзи, докато си пробие път до това най-високо ниво. Всяко перфектно движение, всяка брилянтно обработена атака, всяка разиграна стратегия, не идва даром, а в резултат на постоянен, целенасочен, ежедневен труд. Дарбата може да умножи ефектът от тези усилия, но не може да ги замести.

Няма какво обаче да се сърдим на родните футболисти. Техните недостатъци са от същия порядък, от какъвто са и недостатъците примерно на полицаите ни, на инженерите ни, на журналистите ни, на съдиите ни, на лекарите ни и т.н. Общите характеристики на представителите на всяко едно професионално съсловие носят чертите на обществото ни като цяло. Това е истината и ако не я видим и признаем, ако продължим да си затваряме очите, то винаги ще се сърдим за нашите неуспехи на някой друг – било той съседът, колегата, политикът, противникът, дяволът, Господ или вселенската подредба по принцип. Никога няма да сме доволни, но и никога няма да живеем добре. Но най-лошото е, че никога няма да променим нещата, защото не търсим това, което можем да променим в нас. Така завинаги ще кретаме като несретници на незадоволително ниво и ще останем метафорично извън Световните финали.

Никой не е забранил участието на България на Световното първенство, както никой не е направил българите бедни. Ние сами сме си предизвикали това, отказвайки се да положим необходимите усилия, за да се случи нещо различно. Никой на никого не може да е крив. Вината е вътре в българина, позволил на мързела, посредствеността, дребнавостта и завистливостта да изместят трудолюбието, интелигентността, великодушието и благородството. Докато те продължават да владеят обществото ни ще бъдем „вън” и „далеч” от стандартите на развитите държави. Дори едно Световно първенство по футбол обаче може да ни даде ясен пример какво трябва да направим, за да стигнем там, където искаме да отидем.

Днес МВР се сдобива с нов химн, възпяващ родната полиция,* с текст, издържан в духа на социалистическото строителство, поръчковото  стихоплетство и агитационно-пропаганден героизъм.  В България определени порядки трудно умират като в случая и поръчителите, и изпълнителите, са решили безгрижно да си спестят интелектуални усилия и да използват прийомите на социалистическия реализъм от времето на „народната  власт.” Няма как обаче в демократична среда подобна „поезия” да не бъде приета като гротеска.

ГЕРБ явно имат намерения да докарат битката срещу свободното изразяване в интернет докрай – след даването на МВР на възможност да следи интернет комуникацията на гражданите, сега се готви и наказание за „политически клевети” в онлайн пространството. Блогърите поне могат да се радват, че властта приема този комуникационен канал като мощен инструмент за гражданско влияние, иначе нямаше да ги има тези постоянни напъни за контрол. Дано само не се върнат времената, в които за един разказан политически виц „милиционери” можеха да почукат на вратата ти.

Който каквото си направи сам, никой не може да му го направи. Дай на глупавия власт и гледай какво става. Прост народ – слаба държава . Мога да изреждам още много такива народни мъдрости. Едно от нещата, което отказваме да разберем е, че промяната е в нас. Ние, българите, непрекъснато очакваме управляващите, съдебната система и останалите власти сами да се поправят или да ни оправят. Многобройните исторически примери, а и опитът ни от последните десетилетия показва, че това няма да се случи докато самото общество не го наложи по категоричен начин. Ние, гражданите, трябва да “бутаме” напред промяната, макар понякога и с лишения.

Последните решения на съда за случаи като убийството на Чората, убийството на Борилски, борбата за бонусите в съдебната система за 2009 г.  и много,много други факти показват, че нашата съдебната власт в нейната цялост боледува. Добрата новина е, че налице има желание за излизане от тази ситуация, набелязват се мерки, правят се експертни съвещания и т.н. Реформата обаче не става за един ден и чрез повдигане за косите по барон Мюнхаузеновски. Трябва да има разбиране, че тя е плод на един постепенен процес и изменение на начина на мислене и порядките в работата в тези институции успоредно с промените на законите в страната и мисленето на гражданите.

Всеки гражданин и всеки управленец трябва да разбере, че намесата в работата на съда, е нещо, което пречи на общия процес. В нормална ситуация всеки българин ще заяви, че е за справедлив, безпристрастен и независим съд. Когато обаче се окаже страна пред този съд, било като управник или физическо лице,  винаги търси начини за въздействие на неговите решения спрямо възможностите и ресурсите, с които разполага. Примерите в тази посока са неизброими и не се ограничават единствено до съдебната система.

Сегашното правителството със своите действия по казуса “Румяна Желева”, с усилията си по европейските фондове, с намеренията за борба с престъпността, демонстрира желание за полезни за страната решения. За съжаление положителните крайни резултати не се постигат само с желание. В допълнение трябва да кажем, че оказването на натиск върху определени органи и институции за публични становища, съобразени с конюнктурните интереси на управляващите, е порочна практика (визирам становището на Министерство на правосъдието по казуса “Желева” и последвалите тълкувания, че правилника на НС не е закон)

По същия начин трябва да се обърне внимание и на прекомерната и поради това нездравословна намеса на държавата в редица сфери. Типичен пример за това  са редица държавни регулации в като например тези за цените на ток, газ, за когенерация и т.н., при които има пълно объркване и чрез които държавните регулаторни органи  решават  за момента  предимно социални въпроси. Това облекчава положението на определени групи, но в твърде краткосрочен план. В дългосрочен те водят най-вече до по-голям пазарен хаос, затъване и вреди за цялото общество. Време е да разберем, че цените на енергоизточниците трябва да бъдат пазарно и екологично ориентирани, независимо че някой може да спечели или социалната цена може да бъде висока. Ако това не се случи, задълбочаването на проблемите, включително и социалните, ще продължава.Това трябва да се разбира и от потърпевшите граждани и ако при кражбите от топлоразпределителните дружества, те реагират справедливо, то при пазарно и екологично определяне на цените на енергийните източници трябва да има осъзнаването на истината, че няма безплатни неща на този свят. Или както казва народа безплатно е само сиренцето в капана за мишки.

По всички горни частично изброени сфери и разбира се много други е необходима реформа. Реформа, която трябва да се инициира в интерес на обществото, а не да се осъществява съобразно личния интерес на един или друг. Последното звучи като азбучна истина, но продължава да не се спазва. В заключение искам да напиша, че в живота се случват неща при които трябва да опонираме на управляващите с цялата сила на гражданското общество да не се случват. Но има и реформи, които в момента ни засягат лично и ако в този момент подкрепим управлението за осъществяването им полза ще има не само цялото общество, а и самите ние. 

Отново се връщам до казаното в началото - промяната е в самите нас. Забравяйки го, ние постоянно ще каним някой да ни оправя… И той ще го прави, но не в положителния смисъл на думата, както всички се надяваме.

P.S. Зная че постъпвам до известна степен неразумно със съветите си и мога да подразня доста хора в сегашната тежка икономическа, финансова и духовна криза, още повече че нашия народ е казал: „Акъл не ща, пари ми дай!”, но….извинявайте!

Вчера се опитах да се включа в протеста пред Народното събрание срещу промените в Закона за електронните съобщения, позволяващи безконтролното следене на интернет и мобилната комуникация. Право да си кажа този митинг беше малко тъжна история заради вялото участие на граждани в него. Младежи с раници, с компютри и дори с цигулки в ръка идваха да се присъединят към протестиращите, имаше и представители на някои политически сили. Явно е обаче, че по-голямата част от тези, които биха могли да защитят свободата на свободната комуникация и въобще свободата на свободното слово, са в чужбина или просто не искат да са активни в реалното пространство. В България очевидно са останали повече хора, които си комуникират на живо или си правят договорки лице в лице по кръчмите и не се страхуват толкова, че МВР би могла да следи компютърната кореспонденция или телефонните им разговори.

Общо взето вчера се получи една спокойна софийска утрин с малко събиране на група от хора. Полицията направи идеална тренировка с дислоцирането на крупни части, коли, цивилни полицаи и т.н. блокирали почти цялата околност на Народното събрание. Рехавото участие на граждани в протеста беше изключително удобно за органите на реда. Така всеки един от малобройните участници можеше да бъде прилежно картотекиран. Последното е шега само наполовина. Въобще младежите на митинга изглеждаха безпомощни като ято яребици на снежно поле. Трябва да призная, че ме досрамя от тези хора и не можах да отида при тях. Представители на моето поколение просто отсъстваха от протеста. Дали поради това, че много малка част от тях използват съвременните методи за комуникация или по простата причина, че много от тях вече не живеят в реалния свят - някои буквално, други метафорично.

И все пак в заключение трябва да завърша позитивно. Щом полицията направи така, че да няма изстъпления и провокации на протеста, а управляващата партия обяви намерението да оттегли спорния законопроект, то можем да кажем, че България е една демократична държава, където управляващите ще се вслушват в гласа на гражданското общество, а властта действа в интерес на гражданите. Ако обаче продължи желанието за налагане на пълен контрол над комуникацията ни от МВР чрез други процедурни хватки, както бяхме свидетели досега, то не виждам как обществото ни ще се предпази от възможното “изнасилване” на свободно общуване и въобще на свободното слово у нас. Вчера се видя, че активните млади българи са по-силни във виртуалното, отколкото в реалното пространство, останалите пък граждани сякаш са се пренесли в един отвъден свят на апатия и незаинтересованост. При такова положение демокрацията, която винаги се крепи на обществената бдителност, лесно може да бъде сгазена под ботуша на тоталния контрол. Може само да се надяваме, че това няма да се случи.

Убийството на Боби Цанков предизвика поредица от разнопосочни коментари и изказвания в публичното пространство. Сред различните циркулиращи мнения ми прави впечатление целенасоченият опит да се наложи виждането, че той не е бил журналист. Какъв тогава е човек, който публично се е изявявал като водещ на радио и телевизионни предавания, който е писал материали за вестници и списания? Във всички тези медии г-н Цанков не е работил като счетоводител или композитор например, а като журналист. Сега основната теза, която се налага е, че той е бил мошеник. Имайки предвид поведението и действията на г-н Цанков, може да е напълно вярно това твърдение, но трябва да имаме предвид, че “мошеник” е определение за даден човек, не е професия. Както наскоро каза в свое интервю председателят на Съюза на съдиите, г-жа Нели Куцкова – както има продажни и поръчкови журналисти, така има подкупни и  лоши съдии. Техните некоректни действия обаче не премахват квалификацията на професията им. Докато работят в медии или в съдебната система едните си остават журналисти, а другите съдии. Проблемът тук отново е липсата на критично гражданско общество в България и недостатъчната морална сила на професионалните колегии. С тази морална сила и подкрепата и непоносимостта на обществото към дадени действия, определени личности просто нямаше да бъдат допускани дълго да упражняват съответната професия. Те щяха да бъдат отлъчвани и нямаше да могат да печелят от своите злоупотреби - щяха да бъдат наричани бивши съдии, бивши журналисти и т.н и нямаше да петнят името на съответната гилдия. Трябва да признаем, че в случая с Боби Цанков това не се е случило и до самия си трагичен край той продължаваше да води предавания в електронните медии и да публикува статии в редица печатни издания. Както обществото, така и журналистическата гилдия, трябва да признаят срамната истина, че достъп до медийна изява е имал един човек с 16 дела за измами. Въпросът дали той може или не да се нарече журналист е напълно второстепенен и измества вниманието от основния проблем. Чрез този въпрос в момента ние си крием като щраус главата в пясъка, докато  истината си остава на показ. Образът на Боби Цанков се пръкна и разви именно на медийната сцена, вероятно непубличните му занимания и връзките му с подземния свят са последствие от неговите начални медийни занимания. Тук трябва да си зададем и въпроса за коректността на собствениците, главните редактори и продуцентите в медиите, в които той се е подвизавал, щом те до последно му осигуряваха протекция, трибуна и ефир. Истината просто е, че Боби Цанков е яркият пример за човек, който не просто се е възползвал, а е продукт на дефектите на цялото ни общество. Няма никакво значение професията, която той е упражнявал – такива хора има във всяка една сфера. Ако ние продължаваме да се държим като щрауси по подобни казуси, никога няма да съзреем като общество. Никога няма да достигнем до онази гражданска зрялост и обществена отговорност, която ще ни позволява заедно да създадем среда на нетърпимост и недопускане на подобно поведение в  определена гилдия, занаят или среда. В свободния свят съществува освен бясната конкуренция и морални норми за поведение, които не си позволяват да нарушат дори медийни звезди и политици, артисти и президенти. Защото, ако вече имахме тази зрялост и отговорност, въпросът дали Боби Цанков е бил журналист или не, нямаше да е на дневен ред след знаковото му убийство – той щеше да е отдавна “бивш” заради злоупотребите, които е извършил още в началото на кариерата си,a може би щеше да остане жив.

2009 г. вече е зад гърба ни. Вече правим първите крачки в новата 2010-та и като при всяко начало погледите ни са насочени напред. Отново е време да се заречем, че ще изпълним това, което сме пропуснали да сторим досега. Винаги на кръгла дата или при старта на някакъв времеви период е лесно да планираме някаква промяна: ще спрем цигарите, ще започнем да спортуваме, ще намалим вредната храна, ще почнем да учим чужд език и т.н. Реализацията на успешните планове обаче не зависи от това дали ги правим в началото на годината, а от нашата воля да ги осъществим.

Обикновено, ако се огледа наоколо човек може да види, че това, което търси, се намира пред очите му. Хората се движат в дадена среда, която определя стремежите им, те искат да подражават един на друг, желаят да имат това, с което разполага ближния им и т.н. Залогът за успех най-често се крие в това да седнеш, за да помислиш, да останеш сам със себе си и с Бога и след това да запретнеш ръкави и да работиш здраво, за да реализираш плановете си. Ако стартираме новата година с разбирането, че въпреки всичко нашите успехи и провали зависят в най-голяма степен от собствените ни усилия, то нашите стъпки ще бъдат съпроводени с нужния ни реалистичен оптимизъм. В противен случай и през следващите дванадесет месеца ще останем в порочния кръг на трите О-та - оплакването, оправдаването и обвиненията към всичко и всеки за това, че буксуваме на едно място като индивиди, общество и държава.

Другото нещо, което трябва да превъзмогнем е комплексът ни за национална малоценност. Атакувани ту от Холандия, ту от Германия или от Рим и Брюксел, за съществуващи или преувеличени наши слабости, помпим мускули и се зъбим, вместо да помислим, анализираме и отговорим спокойно и аргументирано на нападките, а там където те са справедливи да кажем със самочувствието на силна и древна нация: „Прави сте!„ Разбира се, това превъзмогване трябва да стане в комбинация между малко повече самочувствие от постигнатото от нас досега и увеличаване на усилията за преодоляване на недостатъците, от които все още страда страната ни. България има още много какво да постигне, но често и тези, които ни атакуват и обиждат страдат от сходни проблеми като нашите. Те също има какво да свършат, за да ги преодолеят. Нека от всяка критика без излишна страст и с нужната самоирония да отсяваме частиците истина, които ще ни помогнат да се променим в правилна посока.

По пътя си към ЕС и НАТО вече доказахме, че можем да се справяме със слабостите си и да се променяме към по-добро. Но всеки успех идва с много работа и пот и, разбира се, известна доза шанс. С много труд и малко късмет успяхме да се присъединим към Североатлантическия алианс и Обединена Европа. Отново с много труд и малко късмет успяхме да се спасим от налагане на предпазна клауза в края на 2009 г. Сега отново ни трябват и двете, за да постигнем новите цели, пред които се изправяме – влизане на България в Еврозоната и приемане на страната ни в Шенгенското пространство.

Време е обаче да осъзнаем също, че просперитета в една държава и в едно общество не зависи само от управляващите. Той е и резултат от всекидневните усилия на всеки един гражданин, на всеки един член на общността – зависи от неговото ежедневно поведение, от изборите, които прави, от отношението му към заобикалящия го свят. Именно поради тази причина трябва да признаем за себе си, че не някой друг, а самите ние можем да направим България по-добро място за живеене. Управниците могат само да подпомогнат нашите усилия и да канализират гражданската енергия в определена посока - защото това, което в обществения живот е най-важно, става без участието и намесата на държавата, то е плод на индивидуалната инициатива на всеки един от нас. Нека през 2010 г. да се водим от това разбиране, за да се движим успешно напред. Нека да не търсим вината за това, което сме, или за възможния ни застой в нещо извън нас. Пътят да излезем от кризата и да се развиваме е открит. Остава през 2010 г. да го поемем.

През вчерашния ден се случиха две събития, които ме наведоха на разсъжденията по-долу. Едното бе, че с гласовете на ГЕРБ и АТАКА бяха приети на първо четене промените в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), позволяващи безконтролното електронно следене от МВР. Другото, че Сърбия подаде официална молба за членство в ЕС.

Каква е връзката между двете? Може би няма пряка такава, но просто се замислих как нашата съседка едва сега започва своя официален процес по асоцииране, а България вече цели две години е член на най-проспериращия съюз на демократични държави в света. Въпреки този напредък приемането на поправките в ЗЕС в комбинация с още предвиждани законодателни промени в други закони може лесно да върне страната ни назад в нейното демократично развитие. Често ние българите не можем да оценим всичко това, което сме постигнали. Преодолените препятствия у нас най-често се забравят. Забравихме сякаш как започнахме усилията си да станем част от демократична Обединена Европа в мрачната 1996 г. Време, в което българската икономика и въобще цялото ни общество страдаше от пълна разруха. Не се помнят перипетии, през които България мина, за да се наложи едно пазарно стопанство и демократична институционална система в страната. Забравиха се големите усилия, които бяха положени за затваряне на преговорните глави и за преодоляване на негативите в различните сектори, за да се реализира общата ни крайна цел. В тези усилия и държавата, и гражданите, в едно партньорство понесоха трудностите и лишенията, за да може България през 2007 да се поздрави със своето европейско членство и да застане редом с останалите демократични държави на Стария континент. Въпреки негативите на миналите управления трябва да признаем, че политиката на правителствата на Иван Костов, на Симеон Сакскобурготски и дори това на Сергей Станишев в първите две години от мандата си допринесоха изключително много за това днес България да е част от ЕС. За запазване на европейското бъдеще на страната ни допринесоха много и хората, които гласуваха на парламентарните избори срещу политиката на Тройната коалиция, водена през втората половина от нейното управление. По този начин гражданите, в съзвучие с оценката на европейските институции, смениха управлението в България и показаха на Брюксел, че българското общество има воля за промяна. Това спомогна за преодоляване на опасността от налагане на предпазна клауза за страната ни, която беше напълно реална до края на 2009 г при запазване на предишния курс.

Грешките са си грешки, провалите са си провали, но постиженията не бива да се омаловажават. Недоволство за качеството на живот у нас ще има и занапред, но ние не бива да забравяме, че за да достигнем окончателно европейските стандарти, в никакъв случай не трябва да позволяваме постигнатото досега да бъде заличено от определени управленски действия. За жалост с подобни недемократични поправки като последните в ЗЕС това може да стане. Не бива да има никакво съмнение, че демократичното управление и защитата от полицейски произвол е условие sine qua non за добре работещата пазарна икономика и просперитета на една нация. Вървейки по своя европейски път ние постигнахме немалко, за да гарантираме и двете в България. Независимо от трудностите, нека признаем, че българската икономика оцелява в ситуация на криза, банковата ни система е интегрирана с европейската и е стабилна, частният бизнес продължава да се бори и да осигурява все повече приходи в хазната чрез данъци, страната ни върви към влизане в Еврозоната и Шенген, което ще означава и повече сигурност и инвестиции. В името на всички тези постижения цялото общество трябва да положи нужните усилия досегашния курс да се запази и България да не се отклонява от него.

Страни като Турция, Хърватия, Македония и Сърбия чакат на прага на ЕС, имат да преодоляват не по-малки от България трудности и все още нямат шанса като нашия да са част от Съюза. Когато обаче те постигнат необходимото развитие, отговорят на европейските критерии и бъдат поканени в Обединена Европа те ще ни настигнат и задминат, ако ние не използваме натрупаната инерция да продължим напред.

Вчерашното приемане на промените в ЗЕС само с гласовете на ГЕРБ и АТАКА както и някои досегашни общи действия на двете партии показват едно. Вместо очакваното дясноцентристко управление, подкрепено от рационално парламентарно мнозинство, най-вероятно ще сме свидетели на една популистко-националистическа коалиция в бъдеще. За жалост това ще забави развитието на България с голяма сигурност. В тази ситуация отново повтарям, че ще са нужни усилията на гражданското общество поне да се запази постигнатото досега. Само пробуждането и енергията на активното гражданство може да доведе на власт така желаното прагматично дясноцентристко управление, коeто да продължи пътят на България напред. За момента обаче най-важната цел е да не се позволи връщане назад.

Сагата МВР-безконтролно интернет следене продължава. Тази седмица стана ясно, че въпреки че България има нови управляващи от министерството не са се отказали от една стара идея. Става въпрос за промените в Закона за електронните съобщения, с които МВР ще получи постоянен достъп до базата данни на мобилните оператори и сървърите на интернет доставчиците. В предишния мандат с колегите ми от БНД и тогавашната дясна опозиция в съзвучие с исканията на свободомислещата част от българското общество и активните граждански организации се противопоставихме успешно на тези промени. Не веднъж, а на няколко пъти се наложи да отбиваме исканията на МВР за промени в ЗЕС, защото управляващите използваха различни процедурни хватки и прийоми да ги поставят на дневен ред. В момента сме свидетели на поредната “вълна на атака” като по всичко си личи, че този път мнозинството ще даде зелена светлина на исканите от министерството изменения. Наднормените правомощия, които МВР ще получи, изглежда не притесняват голямата част от българското общество. Протест срещу промените има само от единици по-активни свободомислещи граждани, организирани в интернет пространството, няколко неправителствени организации и отделни политици.

В крайна сметка обаче почти фанатичното упорство, с което от вътрешното министерство се опитват да прокарат поправките вече година и то при две различни правителства, ме накараха да се замисля. Вероятно тези хора са прави. Те просто следват един тип милиционерско мислене, но го правят с най-добри намерения. Сигурно от МВР искрено се учудват, че въобще има хора, които се противопоставят над идеята за максимално широка възможност за следене на комуникацията, щом този механизъм е доказал при миналия режим своята ефективност. За тях това е добър начин да се бори престъпността, макар той да носи чертите на останал от миналото тоталитарен рефлекс. Дълбоко недемократичните дефекти, които могат да последват от позволението на органите за сигурност да навлязат по-дълбоко в личната сфера на гражданите, е въпрос, който не ги притеснява. Приоритет за тях е разкриването на престъпниците, свободата на словото и личната неприкосновеност не са първостепенни ценности. Няма и нужда да се замислят, че един и същ инструмент може да бъде използван за различни цели. Още повече, когато системата е “повредена”, когато няма ефективен възпиращ баланс между властите срещу евентуален произвол на една от тях и когато няма работещи правила, които да дадат отговор на един от основните демократични въпроси “кой ще контролира контролиращите?”

Тези хора са прави и поради още една проста причина. Самото ни общество няма нищо против да изтъргува гражданска свобода срещу повече сигурност. Това е остатък от предишното сталинистко мислене, извело до култ йезуитския принцип – целта оправдава средствата. Обществото ни в цялост още явно не е съзряло до либералната забележка към този принцип, гласящ, че ако не внимаваме при подбирането на средствата, те могат и да разрушат целта. Нека си припомним старата максима, че онзи който жертва свободата за повече сигурност, най-накрая губи и двете. Тоталитарните държави от миналото са историческото доказателство. И въпреки това у нас продължава неподправената меланхолията по онези “сигурни и спокойни” времена. Но какво друго да искаме от общество, доминирано от писатели - убедени комунисти, от журналисти – бивши ченгета, от военни - съветски възпитаници, от лекари - гордеещи се, че са лекували партийни величия, от учители - проповядвали социалистическата доктрина, от полицаи - служили на репресивния апарат, от  поети и артисти - възпявали режима, от учени – разчитащи единствено на държавата. В такава среда опълчването срещу разширяването на правомощията на МВР да следи интернет комуникацията и базата данни на мобилните оператори изглежда обречено, защото няма да бъде подкрепено от масово обществено неодобрение.

Излиза, че може би най-добрият подход е да се оставят промените, желани от милиционерите, които сега се наричат полицаи, най-накрая да минат.  Нека щом МВР смята, че престъпността може най-добре да се пребори като всички граждани бъдат поставени под следене, да получи това право.  В края на краищата всеки народ заслужава с действията си или с бездействието си своите управници!

Днес е 10-ти ноември, 20 години по-късно. По темата в последните седмици се появи огромен поток от мнения, интервюта, коментари и разсъждения. Някои от тях бяха искрени, други манипулативни, някои задълбочени, други плъзгащи се по повърхността. Реших и аз да се включа с няколко лични разказа за случилото се тогава. Ще разкажа моите истории просто като очевидец, без да се стремя да давам оценки или да налагам поуки. В крайна сметка от персоналните разкази от ежедневието на всеки, изживял онези дни, може да се сглоби един по-обхватен и по-автентичен пъзел, чрез който обективно да се погледне към първите демократични дни.

Спомените ми за дните непосредствено преди ноември 1989 г. са, че бях изключително огорчен от измислените партийни наказания, които ми бяха наложени. Синът ми беше избягал в САЩ и ми беше оставил едно писмо, в което беше написал “Тате, извинявай, че не ти казах, но знам, че си заблуден.” Това ме беше засегнало изключително много.

По онова време четях руска преса, която моят приятел старозагорец Ботьо Ботев, носеше в огромни количества от Москва и се занимавах изключително много с проблемите на ин-витро оплождането, с майсторенето на различни пособия за биологичната част на този метод. Новините за смяната на Тодор Живков ги бях пропуснал и в първият момент, когато ми ги съобщиха по-късно, не повярвах. В последствие обаче се ентусиазирах, че наистина след тези събития може да има преустройство в БКП.

В дните около 10-ти ноември имаше пълна гражданска апатия почти навсякъде и повсеместно недоверие като естествен продукт на тоталитаризма. Едва по-късно след като стана ясно, че режимът в действителност е рухнал, се появиха смелите демократи, разказващи в момента своите истории за дисидентство и неконформизъм. Под влияние на материалите в руските вестници, които споменах, бях предложил в Майчин дом да направим клуб за защита на преустройството в комунистическата партия. От сто членната партийна организация там освен мен се записаха само още четири души – Димитър Баров, с когото работя досега, д-р Слънчева, която е завеждащ на неонатологичното отделение на Майчин дом, д-р Златков, директор сега на Майчин дом, и д-р Ася Ниньо, която по-късно замина за Израел. Никой от останалите партийни членове не каза и гък и не посмя да се включи. Това беше подтискащо поведение.
 
През декември същата година имаше партийна конференция в Медицинска академия. На нея избираха делегати за 14-тия конгрес на партията, който щеше да се проведе през януари 1990 г. Като видях кои са избраните всички илюзии в мен за някакво преустройство в БКП се изпариха. Така приключих членството си в партията.

Исках да се запиша и в Екогласност. Реших се и научих адреса на Петър Слабаков. Един ден тръгнах от ИСУЛ по улица Чаталджа, намерих адреса, позвъних и се представих на жената, която отвори вратата. Явно обаче по онова време имаха непрекъснато много посетители и тя троснато ми отвърна, че г-н Слабаков е болен, има висока температура и не може да прави срещи. След това ми затръшна вратата. Така и не можах да стана член на Екогласност.

Точно по същото време моят талантлив асистент Владимир Янков, който по-късно направи впечатляваща кариера в САЩ, ми каза, че иска да ме покани на събрание в Центъра по хигиена. По думите му там с неговите състуденти д-р Мавроматис, д-р Кехайов и други колеги щяха да обсъждат възстановяването на Българския лекарски съюз. Така се включих в една многогодишна дейност по изграждането на съсловната организация на лекарите у нас.

Събитията в онези дни се развиваха много бързо. Присъствах на първия митинг пред Александър Невски. Помня, че беше много студено, но гражданите търпеливо и с интерес изслушваха и аплодираха ораторите. За жалост след митингуващите и на сцената  имаше  и прости и арогантни хора. Истината е, че не останах с добро чувство от този митинг. Може би, защото имах достоверна информация от разговори в моето семейство за изстъпленията след 9-ти септември 1944 г. и знаех, че от глупави и агресивни хора подобни неща могат да се повторят с обратен знак отново.

Продължих работата си по възстановяването на Българския лекарски съюз, която никак не беше лека. Много хора се страхуваха, други не вярваха, че нещо ще се промени. Постепенно се свързвахме с други групи, които също работеха за възраждането на съсловна организация на лекарите в България. Времето просто летеше тогава. Спомням си няколко събития от този период. Един ден д-р Янков ми каза “Шефе, имаш огромна популярност”, тогава аз постоянно ходих из цялата страна за среща с лекарите. Той продължи: “Ако се кандидатираш, ще бъдеш избран за председател на Лекарския съюз, но това веднага ще разцепи хората, защото ти не си личност, която обединява. Няма да можем да обединим всички групи. Затова трябва да предложим консенсусна фигура за председател.” Неговото предложение беше проф. Иван Киров, който по това време беше вече доста възрастен. Аз помислих, съгласих се с д-р Янков и по-късно започнахме да каним проф. Киров на нашите заседания като формален лидер, който всъщност избрахме за председател на Лекарския съюз.

Един ден в този период получих покана заедно с други преподаватели и учени, около 100 души, за среща с Политбюро на БКП. Срещата се осъществи в Партийния дом в една зала на вторият или на третият етаж и явно беше организирана от Андрей Луканов. Спомням си вниманието, с което бяхме обградени. Андрей Луканов не преставаше да говори и да сипе идеи. Попитах го дали може по някакъв начин да се помогне на здравеопазването в България. Той веднага ме хвана под ръка и ме заведе при Добри Джуров. “Можем ли да помогнем на здравеопазването, другарю Джуров” повтори въпроса ми Луканов пред него. Добри Джуров в безупречно изгладена генералска униформа, гладко избръснат с грижливо поддържани мустаци поклащайки се напред-назад на пръсти и на пети с охота започна да разправя кои военни заводи още на другия ден можело да започнат да произвеждат линейки, болнични колички и т.н. Такъв контакт с членове на Полютбюро не си спомням да беше осъществяван до този момент. Но в тези последни дни на стария режим след 10-ти ноември си личеше различния подход на отделните членове на ръководството на партията. Още си спомням ледения поглед на Александър Лилов, който не пожела да общува с никого другиго освен с придружаващите го. Съвсем противоположно поведение от това на Андрей Луканов.

Друг случай, който си спомням, бе свързан с решението на инициативния комитет по възстановяването на Българския лекарски съюз да се включи в Кръглата маса, която започна дейността си през януари 1990 г. Отидох да говоря по този въпрос и ме пратиха при Петко Симеонов. Започнах да му обяснявам, че лекарите, които сме се събрали и работим за възстановяването на Съюза, заставаме изцяло зад опозицията. Казах му обаче, че ако седнем при тях на Кръглата маса, комунистите веднага ще предприемат възстановяването на друг, техен Български лекарски съюз. Това бе  недопустимо, защото ще доведе до разцепление. Трябва да изглеждаме независими, казах на Петко Симеонов. Той ме погледна и ми отговори – “Правилно, ще ви сложим при мюфтията, той също е независим.” Схванах иронията в думите му и разбрах, че нашето място не е на Кръглата маса. По-късно разказах през смях историята на колегите ми и така приключихме с тази амбиция.

Истината е, че може още много да се разказва за тези времена. Защо реших аз да разкажа тези мои истории. За да покажа, че зад онези епохални събития през 1989-90 г., стоят малки ежедневни случки, изглеждащи обикновено от днешна гледна точка, но немислими преди 10-ти ноември. Всеки преживял активно тези месеци има своите лични разкази за този период. Събирането на тези малки парчета от историята биха ни дали една реална картина на промяната. Промяна, която паралелно с хода на малко или много дирижираното начало на прехода, се случваше и чрез плахите стъпки на различни групи от граждани, които постепенно добиваха смелост и се учеха да мислят свободно и демократично. В тези обикновени на пръв поглед разкази до голяма степен може да се търси историята на първите дни на българската демокрация. Днес, 20 години по-късно, медийното пространство е заето от интерпретациите на хора, които в месеците след 10-ти или дълго се ослушваха преди да се уверят, че е безопасно да предприемат нещо, или пък активно участваха в серия от нагласени действия, предначертали насоката на българския преход.

Днес почина Любомир Митов – полицаят от Своге, прострелян при задържането на нагли крадци. Мир на праха му и най-дълбоки съболезнования пред очерненото семейство, съпруга, 17-годишна дъщеря!

Днес все по-рядко край нас виждаме хора, които да изпълняват  съвестно служебните си задължения. Затова да загинеш, докато вършиш работата си, на страж за спокойствието и сигурността на другите, е деяние, достойно за най-голямо уважение. Нелепост – може би така някои биха определили смъртта на Любомир Митов. И сигурно са прави, нелепи са всички смърти, а още повече тези в мирно лятно време. Но постъпката му оставя всички нас, останалите, в дълг пред паметта му, а и пред семейството му. Затова аз в лично качество моля, ако някой от читателите на моя блог знае начин, да ми съдейства да се свържа със семейството на Любомир Митов, за да се опитам да помогна на тези хора с каквото мога и с каквото е необходимо. Не ни остава друго, освен да се стремим да си подаваме ръка в такива моменти.

Запознавайки се с написаното и изговореното в медиите в понеделник, бях учуден от многообразието и дори развлекателността на някои материали и позиции, публикувани в иначе скучната и по-бедна откъм теми августовска преса. Вниманието ми обаче привлякоха две теми, по които ми се ще да разсъждавам днес.

Първата е фактът, че за пореден в България е пребит журналист. Това действително може да е чисто криминален, битов инцидент, за което само специализираните органи могат да се произнесат. Но в една демократична държава обществото заслужава тези специализирани органи в лицето на полицията максимално бързо да разкрият причините за такова действие и да сложат край на догадките. Защото ако причината е опит за затваряне на нечия уста, този акт на насилие се превръща в диагноза за цялото общество. Затова трябва да сме сигурни за какво става въпрос. Свободното слово е един от крайъгълните камъни на демокрацията. И всяко негово възпрепятстване уронва вярата в демократичното общество.

Демокрацията обаче може да бъде потъпкана и с демагогия и умишлени или неволни разсъждения в погрешна посока. Това ми съждение идва по повод втората тема, направила ми впечатление в днешните медии. А тя се отнася до изнесените данни за спада в потреблението на млечните продукти, хляба и месото. Естествено, че производители и наблюдателите на пазара имат право на своите заключения. Но е неправилно да се говори, че няма криза в потреблението и то за тези продукти от първа необходимост още повече, че съвсем категорично е ясно, че има криза и в ресторантьорския бизнес. Прочетох в днешната преса мнения, че българинът предпочитал по-евтините нискокачествени чуждестранни месни изделия пред местните луканки, но това, видите ли, не било заради кризата. Или, че потреблението на хляб било спаднало заради масовото спазване на диети. Това е смехотворно! Доказано е, че по време на криза диетите с цел здравословно хранене или отслабване са най-малко популярни, все пак приоритет е оцеляването.

Предлагам ви за размисъл само една алтернативна причина за спада в потреблението на хляб. Не изглежда ли достатъчно реалистична липсата на икономическа изгода да се хранят с хляб животните и това да е причината за намаляването на продажбите му?

Трябва да сме наясно, че криза има и че тя неминуемо натиска цените на хранителните продукти надолу. Разбира се , че ще има търговци, които ще опитат фактора „по-ниска цена” със занижено качество, но това в дългосрочен план е безперспективна политика. И това рано или късно ще се отрази върху процеса на конкуриране между родните и чуждестранните стоки. От тази гледна точка, кризата може да се окаже една възможност за подобряване на качеството на българските хранителни продукти. А не само да предизвиква плач за субсидии. Така че коментарите и изводите, които днес всеки може да прочете в медиите по повод причините за спада в потреблението, са меко казано неправилни. Те просто са твърде зависими от интересите на една или друга група производители. Обществото има други нужди и те са продукти с по-високо качество на възможно по-ниски цени. При еднаква и обективна регулация за всички, свободният пазар води точно до такива резултати!

През уикенда гледах по една от българските телевизии клип, заснет със скрита видеокамера, който показва какво се случва в едно българско училище. Кадрите бяха потресаващи и за жалост съм сигурен, че това не е единственото подобно училище, в което се случват невъобразими и недопустими неща. С риск да бъда по-твърд ще кажа направо, че това, което видях беше държание на малоумни същества, които очевидно имат безумни родители. Не може по-друг начин да се опише хулиганското и непристойно поведение на тези деца – псуване на учителя, пълно незачитане на неговия авторитет, тотална липса на дисциплина, нецензурни жестове и имитиране на полови сношения с опити за оригиналничене по време на час и т.н. Всичко твърде далеч от нормалния учебен процес и повече напомнящо за зоологическа градина, а не за училище. Вече съм напълно убеден, че българските учители са истински герои, за да работят в подобна среда.

Кадрите от този филм ме накараха да се замисля за един прост въпрос. Струва ли си да хвърляме на вятъра парите си, за да плащаме данъци, част, от които отиват за образование на българските деца по този начин, щом мнозина от тях просто буквално ги пилеят, без да успеят да покрият минимални критерии за възпитание и ниво на образование. Ако днес не бъдат взети мерки, то тези подобия на цивилизовани хора утре ще станат възрастни и ще формират по същия отвратителен начин живота на цялото ни общество. Време е всички родители и граждани да приемат, че имат отговорност към формирането на децата като личности. Тази задача не може да се прехвърли на никого – нито на държавата, нито на която и да е била институция. Те могат да имат единствено спомагателна функция в този процес на социализация. Ако продължим с наблюдавания в момента фрапиращ отказ от поемане на отговорност ще станем свидетели на едно цяло поколение от социално осакатени индивиди. Те на свой ред ще прехвърлят своята “осакатеност” на следващите поколения и така обществото ни ще попадне в един омагьосан кръг, от който няма да има измъкване.

Как може да противодействаме на тази заплаха? Според мен началните училища и прогимназиите трябва да работят в тясно взаимодействие със семейството. В училище и в класните стаи трябва да присъстват ежедневно родители на дежурства. Сама така в условията на демокрация и зачитане на правата на личността, учителите ще могат да се справят с поддържането на дисциплината. Авторитетът на родителите трябва да бъде използван за възстановяването и поддържането на авторитета на учителите. Подобна практика не е новост и се използва в САЩ и Европа.  Именно това е проява на родителска и обществена отговорност.

Замислям се също така дали не е редно да се възстановят т.нар. класически общообразователни гимназии. Те трябва да бъдат с допълнително заплащане от родителите и възможност за стипендии за децата на семейства с по-ниски доходи, с униформи и с високо ниво на дисциплина и поддържане на образователния процес. Пример за това е американският колеж, който функционира в София. Разбира се, успоредно с тях трябва да функционират и т.нар. професионални гимназии с униформи, доплащане и стипендии, които да подготвят децата за определени професионални направления – здравеопазване, строителство, филологии и др .

Подходящо ми се вижда и например след осми клас за онези деца, които не искат да се образоват в нормалната форма на обучение или не спазват изискванията там, да се създадат професионални центрове за обучение по определени професии. Там ще има възможност за усвояване на определени професионални умения с поне 50% трудово обучение, разбира се, съобразено с възможностите за натоварване на подрастващите. Просто не виждам смисъл да бъдат поддържани училища с невероятно занижени критерии и почти никакъв образователен процес само и само за да се каже, че някой е завършил нещо. Щом дадено дете няма желанието да полага усилия да учи и да се развива умствено, то трябва поне да бъде насочено към добиването на адекватни трудови умения и навици.

И накрая държавата и общините трябва да предвидят достатъчно бюджет за разширяване на мрежата от стипендии, която да гарантира равнопоставен достъп до образование на всички деца, независимо от социалното положение на техните семейства. Тези стипендии обаче трябва да бъдат отнемани при неизпълнение на съответните задължения, защото това са парите на данъкоплатците и те не могат да се пилеят безотговорно.

За финал бих искал да кажа, че не съм сигурен дали това са най-правилните мерки, които трябва да бъдат приети. Това, което видях в клипа със скритата камера обаче ме възмути дълбоко и си мисля, че всеки гражданин би трябвало да вземе участие в дискусията за това как би трябвало да изглежда образованието на  българските деца.

За пореден път България бе замесена от западни издания в разследване за продажба на деца. Под заглавието “Бебета за продан” британският таблоид “Нюз ъв дъ уърлд” публикува статия за трафика на деца по света. В нея журналистите наричат България супермаркет за търговия с хора. Пълната статия можете да прочетете от електронния сайт на изданието.

Този материал ме накара отново да се замисля за проблема с изоставените деца на България. За 2008 г. страната ни заема първото място в Европейския съюз по този показател. Според данни на неправителствения сектор, само за първите два месеца от началото на 2009 г. новоизоставените деца до 3-годишна възраст са 200. Тази тъжна статистика е поредното доказателство, че в България почти всичко се прави проформа и е най-вече на ниво лозунги без реализация. Да вземем например призива, че децата от домовете трябва да отидат при семействата си, а тези институции да бъдат закрити. Добра идея, но напълно неосъществима в момента предвид материалното положение и социалната отговорност на тези родители. Това положение не може да бъде коригирано просто със социална помощ от страна на държавата, ако не се проведе една по-обхватна политика срещу проблема. Когато липсва целенасочена държавна политика, липсват и реални резултати. Според мен е необходимо държавата да насочи своите усилия в най-малко пет пункта, за да може ефективно да се бори срещу продажбата, трафика и дискриминацията на деца.

На първо място, като азбучна истина съвсем естествено трябва да стои провеждането на политика за подобряване на материалното благосъстояние на населението – създаване на благоприятна среда за икономическо развитие, повишаване на доходи, намаляване на безработицата и т.н.

На второ място, равномерно развитие на базисните жизнени условия в отделните региони на страната и облагородяване на т.нар. гета. Тук вече държавата трябва да поеме своята роля за гарантиране на нормална електрификация, водоснабдяване, канализация, организиране на образование, здравеопазване и, разбира се, гарантиране на обществен ред в тях. Всичко изброено е задължение на държавата, на което трябва да се обърне сериозно внимание. Ако в гетата от типа на кв. Столипиново в Пловдив или кв. Факултета в София и т.н. се инвестира в осигуряване на изброените публични услуги, то условията на живот в тях със сигурност ще се подобрят. Не може повече да продължава сегашната политика тези квартали да бъдат изоставяни като “черни дупки” в българските градове.

На трето място

(more…)

Следя медийното отразяване и все по-разрастваща се тревога около т.нар. свински грип и предупрежденията за евентуална световна пандемия. Нямам никакви съмнения, че проблемът е сериозен и към него международните и националните здравните институции трябва да вземат нужните мерки. Все пак, дори без претенцията за нужните епидемиологични познания, човек, който е следил в миналото развитието на подобни грипни зарази знае, че определени щамове периодично предизвикват епидемии и заразяват повече от стотици хиляди души в световен мащаб. В този смисъл нищо различно не се е случило и в момента. Говори се, че някои правителства харчат по 50 млн. на ден за ограничаване на разрастване на заразяването и прерастването му в евентуална пандемия. Един страничен ефект от епидемията е, че в наблюдавания спад в почти всички сектори на икономиката фармацевтичните компании поемат дълбока глътка свеж въздух и се засилват към изплуване от кризата. С други думи, все пак има нещо успокояващо сред смразяващите поток от новини, с който медиите ни информират за развитието на проблема със свинския грип. Това е, че определени производства ще регистрират подем, което все пак дава възможност за преодоляване на една стагнация. Не виждам обаче в сегашната ситуация причина за големи притеснения у всеки човек, който е със запазени имунни сили, води здравословен начин на живот и живее в цивилизовани условия, които му позволяват да потърси при нужда веднага медицинска помощ. Отделен въпрос и то много сериозен е проблемът на бедните граждани, които обикновено нямат достъп до медицинска помощ или търсят такава в усложнените фази на заболяването. И така тези, които трябва да се притеснят са държавните чиновници, които трябва да осигурят конституционните права на малоимотните и бедни български граждани със солидарно събраните и отделени за здравеопазване публични средства

Тук трябва да се обърне внимание на една немалка несправедливост, която засегна и тепърва вероятно ще засяга нещастните прасета по целия свят. С името, което се даде на новия смъртоносен щам, те косвено бяха набедени за бедствието и дори изклани в Египет, макар че пренасянето на грипа не става чрез свинското месо. Със същото основание сегашният щам можеше да бъде наречен популярно латиноамерикански или мексикански, а не свински грип. След психозата с птичия грип преди няколко години, обаче явно използването на животински названия се приема като по-успешно от маркетингова гледна точка. Извън кръга на шегата, опасността от една световна грипна епидемия не е в никакъв случай за подценяване, защото както споменах при нейното периодично разгаряне хиляди хора губят живота си. Отново обаче обръщам внимание на факта, че сегашната ситуация с нищо не се различава от предходни, когато е имало опасност от грип със сходни характеристики, но с далеч по-малко атрактивни имена, за които медиите не са отделили толкова голямо отразяване.

На 16 април тази година от този свят си отидоха двама големи, според мен, българи. Единият е писателят Виктор Пасков, а другият доайенът на родната спортна медицина проф. д-р Димитър Шойлев. Аз съм убеден в достойнствата на тези двама мъже, всеки в своята сфера. Това, което ми прави неприятно впечатление е различната почит, която им се отдаде в медиите и в публичното пространство. Следих публикациите в памет на Виктор Пасков и смятам, че това е един творец, заслужаващ уважението, преклонението и сега скръбта на своите приятели, колеги и читатели. Същевременно обаче лекарят проф. Шойлев бе почетен в медиите основно с кратки информационни споменавания на неговата кончина. Това формално отношение ясно показва, че името му ще бъде оставено на забрава. Лично аз поставям и Виктор Пасков, и проф. Шойлев на един и същ духовен кантар. Всеки от тях е дал много и е постигнал много в своята област – единият е бил четен от хиляди, а другият е излекувал хиляди. Именно поради тази причина съм учуден от общественото отношение. Аз никога не съм бил приятел на проф. Шойлев, но смятам, че неговата памет заслужава почитта на българите.

В нашето общество има една необяснима тенденция на неглижиране и незачитане на представителите на лекарското съсловие. В очите на хората те често се представят като виновници за лошото състояние на българското здравеопазване, макар подобно обвинение да е лишено от всякаква логика. Докато българското общество се отнася по подобен начин към своите лечители, то никога няма да има лечители. Сигурен съм, че не може да бъде търсена нито в лекарите, нито в пациентите, вината за разрушените връзки в здравеопазването, за накърненото взаимно уважение един към друг, за отсъствието на преклонение помежду им. Днес доверието между лечители и лекувани е загубено – медиците стават все по-меркантилни, а пациентите стават все по-арогантни и обвиняващи. От това губят всички. Отражение на тези противоречия е и липсата на заслужено отдаване на почит към паметта на един голям български лекар в лицето на проф. Шойлев. Лечител от неговия мащаб не заслужава забвение, а трябва да бъде издигнат на пиедестал, подобен на този, който заема и писателят Виктор Пасков. 

Днес по мое и на Мартин Димитров предложение и с подкрепата на гласовете от опозицията, успяхме да отложим дискусията в пленарна зала по промените в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). Предполагам, че всички читатели на блога са запознати с постоянните аспирации на управляващите да регламентират във възможността МВР да може да следи безконтролно интернет комуникацията. Упорството на тези хора кулминира през тази седмица като днес противно на всички правила бе направен опит промените в ЗЕС да минат за обсъждане направо през пленарна зала, без да се приети преди това в парламентарните комисии. Не се спази и уговорката да бъдат обсъдени тези промени не само в Транспортната комисия, но в тези по вътрешен ред и сигурност и по европейските въпроси. Освен това сегашните промени бяха веднъж вече отхвърлени от Българския парламент. В правилника на Народното събрание ясно е записано, че отхвърлен веднъж законопроект не може да бъде обсъждан отново в рамките на същата парламентарна сесия. Чрез настоятелността си и чрез използването на различни процедурни хватки определени кръгове сред управляващите се надяват да приспят бдителността на онези демократично мислещи български народни представители, които веднъж вече спряха безконтролното интернет следене. Днес се видя, че това няма да стане. Все още в парламента има демократи, които напълно съзнаваме, че свободата изисква усилия. Усилия, защото призракът на Левиатан-а*, наречен безконтролна държава, винаги ще е реална заплаха за гражданите и обществата.

Всеки разумен български гражданин трябва да се запита какви точно са мотивите на упоритостта на представители на БСП и ДПС да се регламентира законово неограничения достъп на МВР до интернет данните и телефонните разпечатки?

Ако мотивът е борбата срещу едрата престъпност, то трябва да припомним, че в приетия преди месец ЗЕС на МВР бе разрешено да получава достъп до трафичните данни от интернет доставчиците и телефонни разпечатки от мобилните оператори “при съмнения за тежки и компютърни престъпления” след съдебна санкция. Смешно е да се твърди, че единствено ограниченията върху следенето на интернет комуникацията е пречка пред разкриваемостта на тежки престъпления. Едва ли престъпниците си разменят мейли, разговарят в чатове или участват в он-лайн форуми, за да уговорят един обир, отвличане или убийство.

Желанието явно е да се ограничи преди парламентарните избори възможността за изразяване на критични мнения в он-лайн пространството, където се публикуват най-независимите и свободни от редакторска цензура коментари срещу властта.Вече видяхме, че тази виртуалната интернет активност може да предизвика реални граждански действия (протестът на 14 януари).Очевидно някои представители на управляващите се плашат от тази гражданска активност и милеят да превърнат България в полицейска държава, където органите на реда могат да следят буквално всеки.
 
Единствено когато има ясни демократични правила и граждански контрол върху дейността на тези органи, това вероятно може да доведе до повишаване на сигурността. У нас обаче все още няма отговор на основния демократичен въпрос – “кой контролира контролиращите?” или “кой следи следящите?”.В последните години действията на МВР показаха сериозни демократични дефицити и разширяване на правомощията на институция при това положение няма дори да е проява на полицейщина, а на чиста милиционерщина. Разрешаването на безконтролното интернет следене няма да спомогне за разкриване на нито едно сериозно престъпление, а само по себе си е непростимо престъпление – срещу свободите и правата на българските граждани.
 
Надявам се, че с общите усилия на всички демократичномислещи хора в България ще успеем да спрем това престъпление!

P.S. Днес след обяд след ожесточен дебат и Комисията по европейски въпроси  отхвърли законопроекта т.е. и трите комисии, разглеждащи промените ги отхвърлиха,  и не разбирам нахалството на БСП,въпреки всичко тези текстове да се разглеждат в пленарна зала.

* Използвам въведеното в трудовете на философа Томас Хобс (1588-1679) сравнение между библейското чудовище с огромни размери Левиатан като синоним за държавата.

В деня, в който дясната опозиция внесе вот на недоверие към правителството, се състоя деветият протест на площада пред Народното събрание. Не  отидох при протестиращите, но не се чувствах добре. Неудобството се породи в мен не поради факта, че трябва да напусна парламента във време, когато така или иначе той не работи ефективно, а поради факта, че протеста, който започна преди повече от месец със значителна гражданска енергия, понастоящем е сведен до участието на петдесетина души. На вчерашния митинг, чиито основни организатори са студентски сдружения, имаше по-малко млади хора, отколкото на срещата на Българска нова демокрация предишната вечер в Студентски град. При тази вяла и апатична форма на протест вече сякаш няма смисъл от участие в него. Протестът си остана гражданско отначало до края и ако към него се присъединяваха политици, те го правиха именно в качеството си на граждани, а не от името на партиите, които представляват. За жалост гражданската енергия и мотивация в нашето общество не се оказа достатъчна, за да бъдат принудени управляващите да се съобразят с исканията на протестиращите. Митингите пред Народното събрание сигурно ще продължат, но в сегашната си форма те вече могат да постигнат малко, ако не и нищо. Вероятно протестите вече са придобили други форма и затова на площада не се събират хора. Ако тази форма обаче се основава на апатия и отказ от активност, то едва ли може да се очаква каквато и да е промяна.  Всички ние от дясната опозиция, които инициираме сегашния вот на недоверие към управляващото мнозинство, силно се надяваме, че със своите действия гражданите ще подкрепят неговите основания. Време е заедно да покажем, че това правителство не заслужава нито политическо, нито гражданско доверие.

Измина почти месец от началото на серията от граждански протести на площада пред Народното събрание. Вчера се състоя поредният митинг. Както и преди се присъединих с идеята да разговарям с протестиращите, сред които има много разумни хора всеки със своите идеи, оплаквания и желания за промяна. Освен мен от опозицията отново присъстваха Мартин Димитров и Иван Сотиров от СДС.  За съжаление отново събралите се граждани не бяха повече от 50-100 души. Явно вече няма нито организация, нито някакъв особена мотивация, която да изведе хората на площада. Но все пак, ако си зададем въпроса какво би станало, ако си отиде това правителство преди юли и има предсрочни избори, то отговорът може да не се хареса на много демократично мислещи граждани. Ситуацията може дори да се влоши за известно време, защото властта ще попадне в президента Г. Първанов, който да си назначи за няколко месеца свое служебно правителство. А какво може да се случи през тези месеци само един Господ знае. Не веднъж съм казвал, че според мен сегашният президент е една от най-мрачните фигури в българския политически живот, а около него са групирани сили, желаещи отклоняването на България от нейния европейски път.

След като се вижда, че гражданския протест не може да набере сила и да принуди управляващите към промяна ни остава само едно – да се готвим за предстоящите избори през лятото. Дано тогава енергията на разумните българските граждани се активизира и те отидат до урните. В противен случай ни очаква още по-лошо управление и от това, от което страдаме в момента. 

P.S. На всичко онези, които смятат, че няма нужда от граждански протест срещу сегашната власт, бих препоръчал да прочетат преводът на анализа във вчерашния брой на френския Льо монд, озаглавен “Една българска измама.” Агенция БГНЕС е публикувала подробно представяне на съдържанието на анализа тук. Оригиналът на френски е на интернет страницата на “Le Monde”.

Днес отново отидох на гражданския протест  този път пред  „Попа”. Вече може би не трябва да се нарича протест, а сбирка на граждани. На триъгълника пред паметника на Патриарх Евтимий присъстваха не повече от 50 души. Няколко от тях бяха със запалени свещи, може би в траур за гражданското ни общество. Други пък бяха там, за да продават български знамена. Когато обаче няма протестиращи и търговията с трибагрениците не върви. Имаше и над 15 полицейски коли, някои, от които спрели неправилно на улицата. Този път не валеше и беше топло като в пролетен ден. Явно не съм бил прав, като смятах, че лошото време е спряло хората да протестират миналата седмица. Истината е, че по-скоро се надявах това да е така, съзнавайки, че времето никога не е било фактор за активните граждани. Наблюдавах днес младите хора как минават през  кръстовището, всеки улисан в ежедневието си и сякаш всеки апатичен към възможността да изрази гражданската си позиция. Явно малцина виждат личен мотив да се включат в протеста. А може младите хора и гражданите да имат мотив, но да не виждат решение, което да мобилизира гражданската им енергия. От друга страна пък е възможно, както пише един от коментиращите на блога, площадът вече да е на друго място. Бих се съгласил с това твърдение и с факта, че новото поколение има своите нови форми на изразяване на политическите си позиции, ако не беше вярно, че на българите “площадът” много често им е на друго място. Понякога е в кръчмата, понякога в къщи на маса с приятели, понякога под завивките на топло. Това сигурно се обяснява със здравия разум и инстинкт за самосъхранение на българина. Не съм сигурен обаче дали може да се нарече здраво общество, което е забравило, че понякога трябва да излезе на улицата. Явно е, че имаме не само финансова, икономическа и газова криза, а и криза към общото, общественото, обществото. Може пък от тази обществена криза да се роди нещо ново и добро. 

Протестите пред Народното събрание влизат в своята четвърта седмица, като в другиден се очаква отново да има протестиращи на площада. Миналата сряда протестът пред парламента мина много вяло. Присъстващите отново можеха да се изказват от трибуната и да изразят своето мнение, досущ като в лондонския Хайдпарк, но не бяха много дошлите да се възползват от тази възможност граждани. От опозицията освен мен се включиха и Мартин Димитров и Иван Сотиров. Мартин Димитров като млад лидер наистина усеща пулса на събитията и не се поколеба да дойде при протестиращите. Нищо, че валеше. Надявам се, че лошото време бе причината на протеста да се съберат едва 100-150 души, а не че дотолкова е стигнала инерцията на гражданската енергия в България. Въпреки всичко си струваше човек да бъде на площада. Най-вече поради факта, че можеше да се срещне с много интелигентни и демократично мислещи хора там и да поговори с тях. Това напомняше на началото на демократичните промени у нас. Тогава непознати хора се отдаваха на политически дебати в очакване на митингите, окрилени от първите дни на свободно слово и от правото на изразяване на своите позиции. Фактът, че и сега има хора, които търсят тези разговори показва, че в България все още има граждани, които се нуждаят от обсъждане на случващото се и от възможност от свободна демократична дискусия. Въпреки все по-отслабващата сила на протестите, смятам, че това не е загубено време. Все още е възможно да се родят нови форми на диалог с управляващите. И дай Боже това да се случи и те да се вслушат в гражданския глас, защото в противен случай негативните ефекти ще са изцяло в тяхна вреда. Протестите продължават и тази сряда, когато се надявам гражданската енергия да надвие апатията. Независимо от времето навън.

По време на неделния митинг на площада пред парламента разговарях със студента Станимир Златков, който ми разказа преживяванията си от протеста на 14 януари. Заедно с група други мирно протестиращи студенти той е бил в непосредствена близост до буйстващите младежи, провокиращи полицията. При разпръскването на протеста, без да е проявявал агресия и без ясна причина е бил арестуван и отведен в 4-то районно управление. Не се е съпротивлявал, не е бил бит от полицията и по-късно е бил освободен, без да е подведен под отговорност. Интересни са действията на полицията, на които Станимир Златков е станал свидетел в управлението. Още в началото всички арестувани са били накарани да клекнат на колене като един от по-възрастните хора не е успял да извърши това достатъчно бързо, поради което си е навлякъл гнева на полицаиите и “изял” няколко палки. Още по-скандално обаче е, че по думите на Златков, полицаите са го карали да подпише декларация, че повече няма да участва в протести. Странно е как в една уж демократична държава като България полицията се опитва да застави гражданин да се откаже от едно от основните му права, каквото е правото да протестира срещу управлението. Младежът обаче е бил достатъчно граждански отговорен и трезвомислещ, защото е отказал да положи подписа си под подобна декларация. Подписал е само предупреждение, че при повторен арест ще бъде подведен под отговорност. Въпреки това Станимир Златков  не само отново присъстваше на митинга пред Парламента в неделя, а е бил и един от малкото присъстващи на протеста на полицаите граждани, което само показва принципните му убеждения и желанието да изрази гражданската си позиция. Моят съвет към него беше да си търси правата за неправомерния натиск, на който е бил подложен. Не по-малко интересен е и фактът, че по думите на студента той е дал многобройни интервюта за различни медии за случилото се в полицейското управление, но нито една от тях не е публикувала и ред, нито излъчила и минута от тях.

По начало моето мнение за случилото се на 14 януари е, че в една демократична държава, когато си арестуван без причина, полицията е длъжна да понесе отговорност за това. В момента мненията много се поляризират – все по-често се чуват изказвания, че е било нормално полицията да действа по такъв начин след агресивните провокации срещу нея. Трябва обаче да се спомене нещо друго. Когато се разгорят страстите и има напрежение публичният служител, особено представителят на органите на реда, няма право на емоции. Той трябва да изпълнява определени функции, да се намеси и да предотврати дадено насилие и дори да употреби насилие срещу тези, които предизвикват такова, но единствено в рамките на законовите правила. Това, което лично аз видях – как граждани биват спирани от участие в протеста, начина, по който полицаите вадиха палките и биеха протестиращите без значение от пол и възраст, без значение дали има проява на физическа агресия срещу тях или не, показва неспазване на тези правила и превишаване на правомощия. Както ми каза Станимир Златков, полицията няма никакви основания да предяви обвинение срещу него, защото със своето поведение той не е дал никаква причина за това. Бил е арестуван просто, защото се е намирал в епицентъра на полицейските действия. В допълнение трябва да се обърне внимание и на информацията, която и студента потвърди, за починалия в ареста човек. Полицията отрече, че той е бил от протестиращите и лансира версията, че е бил автокрадец. Никой официален представител на МВР обаче не излезе да даде ясно изявление по този случай. Как така починалия не е бил протестиращ, но пък на якето му е имало от лепенките “Ser Go Home”, които от ДСБ раздаваха на площада, не е ясно. Подобно поведение е демонстрация на милицонерски подходи, но не е допустимо за полицията в една свободна европейска държава. Целият разказ на Станимир Златков, особено в частта за бития възрастен човек и за натиска за подписване на декларация за отказ от гражданското право на протест, е доказателство за това, че органите на реда у нас не са се отърсили от някои тоталитарни рефлекси. В крайна сметка какво се получава, проявата на гражданска активност и доблестна позиция от страна на един млад човек в България вместо да срещне насърчение и подкрепа, се сблъсква с опита да бъде задушена. Никоя власт не обича да протестират срещу нея. Сегашните управляващи от левицата обаче трябва веднъж за винаги да разберат, че протестите в една демократична държава се възпират не с репресивни мерки, а с добро управление и диалог с гражданското общество.

Вече на няколко пъти в статиите си за протестите споменавам за полицията с кучета, които стоят в готовност в близост до Парламента. Бих искал да споделя, защото това присъствие ми прави особено впечатление. Синът ми избяга в Америка когато беше на 17 г. и стана, по терминологията на онази власт, невъзвращенец. Няколко години след рухването на режима през 1992 г. аз за пръв път имах възможност да го посетя в САЩ. Наред с други места той ме заведе на границата с Мексико, където са един до друг градовете Сан Диего и Тихуана. По протежение на границата там минава река, а по нейното корито от двете й страни има високи като язовирни стени циментови съоръжения. Откъм Мексико горе на стената като птици на жица бяха накацали около 300 – 400 души мексиканци. Моят въпрос към сина ми беше какво правят тези хора там. Той ми обясни, че те чакат да се смрачи и по команда всички хукват надолу, минават през границата и се втурват навътре в страната по посока Лос Анджелис. И това се повтаряло всяка вечер. При тази ситуация полицията успявала да хване част от тях, но останалите съумявали да се измъкнат, достигали до ЕлЕй и потъвайки в големия град, оставали нелегални емигранти. С моя светоглед  по това време на човек израстнал по време на комунизма, въпреки че бях член на СДС, аз веднага запитах не може ли полицията с кучета и коне да се организира и да спира пресичащите границата мексиканци. На това синът ми отговори “Какви кучета, баща ми, това са хора!” Каза ми, че на хванатите от полицията се четат правата, прибират ги, къпят ги, нахранват ги добре, обезпаразитяват ги, ако имат нужда и на другия ден ги експулсират обратно в Мексико. Тази случка беше за мен урок по демокрация, за който си спомних, когато видях в сряда редиците на полицаи с кучета пред Парламента.

Протестът премина през своя втори ден. Вчера ситуация беше коренно различна от вчера. Без опити за провокации и предизвикване на насилие протестът доби облика на демократичен граждански израз на недоволството срещу правителството на Тройната коалиция. Пак повтарям, че един протест се случва най-вече, когато е нарушена комуникацията между граждани и управляващи. За съжаление обаче представителите на властта не показват, че разбират този проблем. Вместо да се опитат да чуят реално исканията на протестиращите, те сякаш повече се затварят и изолират от тях. Пространството около Парламента все повече заприличва на концлагер – навсякъде полиция, жандармерия, кучета, отново вързани в градинката до Светия синод. Въобще тягостна картина. Депутатите от опозиционните парламентарни групи вчера решиха да напуснат Народното събрание и да бъдат вън от пленарна зала, докато трае протеста. Това е съвсем правилна позиция, защото опозицията заедно с гражданите могат да принудят управляващите да възстановят нормалния демократичен диалог. Да се обсъдят исканията, да се намерят точните форми за техните изпълнения – и по този начин да възтържествува не само демокрацията, но и по-добрите управленски решения. В настоящата ситуация единството нещо, което би могло да спомогне това да се случи е присъствието на гражданите да бъде по-осезаемо. Само така управляващите могат да се убедят в силата на гражданското неодобрение и да бъдат притиснати да приемат исканията на протестиращите.

Днешният първи протест премина. Бих желал да споделя какви са впечатленията ми от него:

Властта беше много добре организирана, перфектно беше подготвила охраната на Парламента. Всичко от охранителна гледна точка беше явно предвидено по правилата, само танкове липсваха. Според мен в разгара на митинга на площада имаше около 2-3 хиляди души полицаи и жандармерия и около 2 хиляди протестиращи граждани. От страна на охраняващите няколко неща ми направиха изключително неприятно впечатление:

1. Съотношението между протестиращи и полицаи в полза на вторите.
2.  Кордони от полицаи, отклоняващи от участие в демонстрацията мирни граждани дори на средна и напреднала възраст.
3. Полицаите отговаряха не само на физически агресивни действия, но и на словесна агресия. Това е недопустимо в една демократична държава, където всяка публична позиция, независимо дали е на полицай, депутат, министър и т.н., идва с ангажимент за повишена отговорност. Ако човек на реда не може да остане спокоен на словесната агресия, то значи той просто не трябва да заема подобен пост.
4. Имаше цяла редица от полицаи със служебни кучета – мога да си представя каква е била целта на тяхното присъствие и за какво са били подготвени те.
5. Митингът беше разгонен по заповед на кмета към обяд.

От страна на протестиращите, неприятно впечатление ми направи следното:

1. Беше заявено, че протестът не е политически, а всичкo в него беше политическо като по учебник.
2. Беше отклонено участието на парламентарната опозиция. Защо? Вероятно част от митингуващите не правиха никаква разлика между управляващите и опозиция.
3. Ако протестиращите не бяха около 2000, а 20 000 или 50 000, тогава засиленото присъствие на полицаите нямаше да изглежда гротескно и гражданите щяха да принудят управляващите да седнат на масата на преговорите.
4. Явно имаше протестиращи, макар и не много, видимо в пубертетна и младежка възраст, които бяха дошли на митинга за да провокират насилие. Ако полицията беше реагирала само на тях, а не и спрямо мирно скандиращи граждани, поведението им щеше да е разбираемо.
5. Публичната подкрепа за митинга от страна на функционери на БСП и бивши служители на ДС най-малкото предполага размисъл за това кой маскирано се опитва да дирижира протеста и в чия полза. 
6. Протестиращите граждани едновременно заявяваха, че не трябва да се политизира протеста, и в същото време питаха къде са депутатите от опозицията (поне на мен ми беше задаван този въпрос).

При един мирен протест аз смятам, че мястото на народните представители от опозицията не е в пленарна зала, а при протестиращите – за формулираните на исканията им, ако са справедливи, за оказване на експертна помощ за предлагане на пътища за постигане на тези искания и в комбинация с гражданската енергия да бъдат притиснати управляващите за промяна на тяхната политика преди това да може да се случи на едни демократични избори. За опозицията протестът също е важен урок за това какво ще очакват гражданите, когато днешната опозиция поеме управлението на държавата.

Остава да видим какво ще се случи утре на 15 януари 2009 г. Всички заедно на митинг!

Възможността за протест на гражданите срещу едно управление, независимо че то е избрано чрез свободни избори, представлява неотменимо демократично право. Това право има своите основания най-вече, когато диалогът между гражданите и управляващите е нарушен, а цялото общество или определени групи от него не са доволни от водената държавна политика и желаят частична промяна на курса в рамките на управленския мандат. Пълна промяна на курса се постига чрез упражняването на правото на вот и гласуване  на доверие на нови управляващите по време на демократични избори - редовни или предсрочни. След като днешната демократична демонстрация срещу властта събира подкрепата на гражданите и ги мобилизира за участие, то тя е показателна за преобладаващите настроения в българското общество. От тази гледна точка няма никакво съмнение за нуждата от провеждането на днешния протест като форма на израз на гражданското недоволство. Проблематична обаче изглежда неговата цел и посока, зададена от част от инициаторите му. Твърде неясно и будещо въпроси изглежда поведението на организаторите, които всячески се стремят да изолират опозиционните сили от включване в протестните действия. Желанието да се отдели днешната демонстрация от всякакви политически основания буди съмнение за дирижиране на недоволството от страна на скрити интереси, които целят не конкретна критика срещу правителството, а атака срещу демократичните устои на държавата. Какво значи да не се политизира един протест, който поне по заявки на организаторите му е предизвикан и мотивиран от недоволството на гражданите срещу считаните от тях за неадекватни политически решения на управляващите. Целта на един протест е да обърне внимание на власттимащите за допуснатите от тях грешки и да поиска или поправянето им, или поемането на отговорност чрез оттегляне от властта. Срещу кого е насочен този протест и от кого се търси отговорност? Прави ли се разлика между управляващи и опозиция? Прави ли се разлика между законодателна власт и изпълнителна власт? Или целта е просто дискредитация на определени демократични институции изобщо?

Значителна част от формираните 19 начални искания от трите основни групи протестиращи (студенти, еколози, земеделци) са насочени към българското правителство и изпълнителната власт и въпреки това протестът се организира пред сградата на Народното събрание. Когато недоволството от управлението на страната се отправя, както е  сега, към една от институциите на трите власти – Парламента изобщо, се постига единствено размиване на отговорността. Трябва да се спомене също така и че 19-те точки на протестиращите, макар и основателни, са доста разнопосочни. Прекалената разнопосочност на исканията на един протест в комбинация с неяснотата за това към кого е насочен той поставя под съмнение неговата ефективност. От прагматична гледна точка се намалява възможността да бъдат постигнати тези искания, а от там се размива въобще необходимостта от  осъществяването на демонстрацията. Това допълнително повдига въпроса за истинските цели на нейните инициатори.

Притеснителен факт е информацията, която излезе в медиите за подготвяни провокации и дирижирани екцесии. Ако днес изкуствено се предизвикат насилие и размирици, това неминуемо ще ескалира в масови улични протести. Знаем, че в подобна ситуация рационалното мислене бива захвърлено за сметка на емоцията и негативната екзалтация, а те предлагат благоприятна среда за развитието на антидемократични действия и практики.

Внимание заслужава да се обърне и на определени организации, които се включват в протестните действия днес. Вчерашния брой на в. Сега (13 януари 2009), публикува материал, в който се споменава, че “Междувременно протестиращите си навлякоха гнева на пенсионерската организация “Социална солидарност”. Представителите на третата възраст се оплакаха, че студентите от младежката организация на БСП не им позволили да се присъединят към тях”. Включването на казионна младежка структура на водещата управляваща сила може да означава само едно – кръгове в социалистическата партия са част от организаторите на протеста. Да протестираш срещу управлението на собствената си партия е или демонстрация на шизофренно поведение, или опит за манипулиране на общественото мнение в изгодна за определено лоби посока. От тази гледна точка вероятно никак не е случайно изказването на бившия съветник на президента Г. Първанов проф. Димитър Иванов, който на страниците на вчерашния брой на в. Новинар (13 януари 2009) заявява, че обществото има алтернатива и “Тя е в националното обединение на принципна основа на всички партии и движения, базиращи се на гражданската инициатива.” Това е загатване, че инициираните протести ще се използват за нагнетяване на общественото напрежение и подготовка за излизане на сцената на ново “над-политическо движение “(България вече има опит с подобни заявки). Медийната кампания в тази посока вече тече целенасочено. Този факт нямаше да е толкова притеснителен, ако нямаше основателни съмнения, че едно подобно движение ще бъде управлявано от скритите кръгове, които дирижираха българския преход и се опитваха непрекъснато да отклоняват България от нейния европейски път.

Между другото вчера беше разпространена новината, че бившия червен премиер Жан Виденов не е доволен от правителството на Сергей Станишев и поради тази причина напуска БСП. Интересно е дали днес ще го видим на протеста пред Народното събрание.

В потвърждение на аргумените, които изложих в предишната статия по темата, можете да видите позицията на г-жа Евдокия Манева, изразена по ReTV:

В медиите вчера се появи една притеснителна новина, изказана от вицепремиера Меглена Плугчиева. Става дума за нейния призив да отпадне забраната за износ на българска дървесина в страни извън ЕС. Повече по позицията на г-жа Плугчиева може да прочетете от Дарик нюз. Оказва се обаче, че нейното мнение не е просто изказано политическо становище за публично “опипване на почвата”. Тази позиция ще бъде подплатена и от предложения за законови промени, които се подготвят от експертите на Държавна агенция по горите. По темата можете да прочете материалите в интернет изданието на в. Дневник и в информационния сайт Mediapool.bg. Моя проверка установи, че в деловодството на Народното събрание все още няма внесен подобен законопроект. Факт е обаче, че управляващите може тихомълком да го вкарат и той да мине с подкрепата на мнозинството, без да му се даде почти никаква публичност. Смятам обаче, че българското гражданско общество трябва да реагира моментално по този въпрос. От начина на неговото решаване зависи бъдещето на българската природа и адекватната закрила на българската гора като едно от най-ценните национални богатства на България.

Искам да припомня, че решението за мораториум за износ на дървесина за страни извън ЕС беше продиктувано от добилите фрапиращи размери опожарявания на гори с цел по-късно подлагане на сеч. Именно поради тази причина в началото на

(more…)

Една новина премина мимолетно през българските медии и не получи почти никакъв политически или граждански отзвук. Става дума за годишния доклад на Международната организация за защита на свободното слово “Репортери без граници.” В представения индекс на свободата на пресата България е поставена на 59 място от 160 държави по целият свят. Сама по-себе си тази позиция не говори много, докато не се спомене, че това е най-ниското място в класацията, заемано от страна-член на ЕС. Достатъчно показателен е и коментарът на организацията, че “лошият пример на страната, която продължава да бъде последна в Европа, служи като напомняне за това, че всеобщото избирателно право, плурализмът в медиите и някои конституционни гаранции не са достатъчни, за да осигурят ефикасна свобода на словото.” Вече съм писал на блога за фасадната демокрация или т.нар. „демократура” и за опасностите от налагането им у нас. Загубата на независимост на медиите и ограничаването на свободата на словото са едни от основните характеристики на подобен обществено-политически модел. За пример вижте ситуацията в Русия.

По интересно обаче е, че констатациите в доклада на „Репортери без граници” предизвикват твърде малко обществено внимание у нас. Самите родни медии не

(more…)

На международен здравен конгрес в България, на който присъствах наскоро, научихме Ник, един от гостите от Холандия, да играе българско хоро. При закриването на конгреса холандецът бодро заяви: „България уверено преуспява със стъпката две напред, една назад.”
    
Всъщност точно такова е движението на страната ни напред към европейското й бъдеще.

1/Дойде 10 ноември и колапса на комунистическия режим у нас;
2/Първите свободни избори за ВНС и първият в българската история демократично избран президент;

1/СДС спечели „с малко, но завинаги”;
2/Мътни години, но стартира нарастването на дела на частната собственост, започна да се руши социалистическата подредба на страната;

< Дойде управлението на Жан Виденов - опряхме в дъното на демографското, икономическо и духовно падение на победена в студената война комунистическа страна.

< Корупционните скандали на царското правителство, постепенно спиране на реформите, спиране на големите инфраструктурни проекти/магистрали/, спиране на приватизацията /Булгартабак, болници и др/, непряката помощ за избирането на Първанов – приятеля на Садам и Милошевич.

1/България - член на НАТО;
2/България-член на ЕС без предпазна клауза;

< Безпрецедентна обвързаност на Тройната коалиция с организираната престъпност, безпрецедентна корупция и съответно санкции от ЕС.

  Две напред, една назад - какъв завладяващ ритъм! Да работим за следващите две крачки напред!

На къде върви България? Това е нормален въпрос, който след новината за побоя над журналиста Огнян Стефанов в деня на 100 години независимост на страната ни, си задават българските граждани. Всеки би могъл да направи връзка между заканата на ДАНС за разкриване на анонимността на определени интернет сайтове и автори, коментиращи в Мрежата, и посегателството срещу главния редактор на сайта Frognews. Възможно е и тази асоциация нарочно да е била целена от извършителите на гнусния акт, за да се използва случая за компрометиране и разчистване на сметки в течащата война за разпределение на влияние между политически лобита в една водеща партия. Решението да бъде пребит по зверски начин с чукове човек на обществено място в столицата и то в относително ранен вечерен час, когато има голяма вероятност за наличието на свидетели, не е просто наказателна акция. Това е показен акт, чиято цел е да даде знак и да сплаши не само пострадалия. Без значение обаче дали тя е продукт на по-дълбок план или не, от нея лъсва един неоспорим факт - държава, в която има побой над журналисти, не може да се нарече демократична, независима и свободна.

Снощният случай не бива да се разглежда просто като посегателство над журналист заради материалите, които е публикувал. Това не е обикновено престъпно деяние на засегнатите от тези публикации, както някои вече го оприличиха. Свидетели сме на безочливо предупреждение, целящо да наложи цензура и да предизвика принудително мълчание чрез всяване на страх. Сещам се за една голяма държава на изток, където независимата журналистика е смазана под подобен страх, а убийствата и репресиите над осмелилите се да пренебрегнат предупреждението са добили чудовищни размери. Снощният акт ясно показва, че България все още се намира на кръстопът – между фасадната демокрация от руски тип и свободните обществено-политически отношения на отворените западни общества. В подобна ситуация само притеснения у демократично мислещия човек може да буди заявката на ДАНС да се бори с анонимността в интернет. Без да коментирам дали подобен контрол е допустим от либерална гледна точка, бих казал, че осъществяването на тези намерения ще бъде направо налагане на цензура. Поради тази причина намеренията на ДАНС изглеждат повече като проява на недемократичен комплекс и желание за справяне с неудобните за работещите в интернет журналисти и потребители чрез ограничаване на свободата им на изразяване. Случаят с Огнян Стефанов засега потвърждава тези опасения. За да бъдат свалени подозренията е необходимо бързо разкриване на извършителите и поръчителите на нападението срещу него и публично оповестяване на резултатите от разследването. Дори тогава обаче на дневен ред остава въпроса “Кой контролира контролиращите?” и в чий интерес работят те. На този етап не може да се отговори със сигурност, че това е интересът на българските граждани.

Следя дискусията за политическа реформа, която тече напоследък, и съм сигурен, че подобен дебат е нужен, защото едва ли има рационален човек, който да е доволен от родния политически процес. Гражданите масово заявяват директно, че презират политиците и се отдават на политическа апатия. Политическата класа на свой ред им отговоря по подобен начин с липса на чуваемост и арогантно използване на нерегламентирани практики. Без да коментирам къде е първопричината за тези дефицити, смятам, че по този начин се създава един порочен кръг на липса на доверие и откъсване на политическата дейност от нейното гражданско основание. За съжаление у нас се създава усещането, че няма изход от този кръговрат, а взаимното недоверие и повишаващата се неприязън, постепенно водят до задълбочаване и репродуциране на негативните нагласи. Нормално е в такава ситуация да се инициира дебат за реформа на политическия модел/1/. В него обаче, сякаш спекулативно се налагат две тези. Популярната е, че е нужна основно промяна на една техническа част, каквато е избирателната система, за да може да бъде сменена цялата политическа система. Радикалната, която е завоалирана, е, че чрез смяната на начина на избиране, “омразните” политици и партии, представяни като защитници на статуквото, ще бъдат “изметени”. Парадоксално е как поредната реформа в избирателните закони се представя в България като лекарство за очевидно големите проблеми на българската политическа система. Начинът на избор на политически представители не може да реши нито страничните ефекти - например купуването на гласове - нито основното заболяване на една политическа система - пропастта между граждани и политици. Избирателната система най-вече определя как подадените гласове се превръщат в мандати и от там кой печели едни избори, с колко гласа и колко места получава срещу тях. От тази гледна точка нейната промяна може да повлияе примерно на партийните съотношения в България и очакваното разпределение на силите, но сама по себе си не може да промени политическата система с нейните дефицити и недъзи. Тези, които в момента спекулативно насочват дебата в тази посока явно искат промени, които да обслужат скритите им интереси, а не да са в полза на една цялостна и дългосрочна реформа на политическия модел.

Очевидно е, че родната политическа система в момента е замърсена и

(more…)

Вчера от името на парламентарните групи на Демократи за силна България и  Българска нова демокрация  в парламента беше представена декларацията “Европейската съвест и комунизмът”, приета на конференция от членове на Европейския парламент в Прага на 2 и 3 юни. Декларацията бе прочетена от лидерите на ДСБ и БНД Иван Костов и Николай Свинаров. В нея се подчертава, че Европа трябва да признае като общи последствията от комунизма и нацизма и да предизвика откровен и задълбочен дебат за престъпленията на всички тоталитарни режими през миналия век. В нея се казва също, че комунистическата идеология е използвана като инструмент в ръцете на основатели на империи в Европа и Азия за постигане на техните експанзионистични цели. Посочва се, че все още много от извършителите на престъпления в името на комунизма не са изправени пред съд и техните жертви не са обезщетени. Комунистически партии има в много държави, които все още не са се разграничили публично от престъпленията на комунистическите режими, нито са ги осъдили. В документа се казва, че различните оценки на комунистическото минало все още позволяват Европа да се дели на “Западна” и “Източна”, а комунистическата идеология носи пряка отговорност за престъпления срещу човечеството, които все още не са наказани. Пълният текст на декларацията можете да прочетете от тук.

В програмата на Народното събрание за тази седмица се предвижда обсъждане на първо четене на два законопроекта за т.нар. конфликт на интереси. Единият с вносител Филип Димитров и група народни представители, другият – подготвен и внесен от Министерския съвет. След дискусия по двата текста с колегите ми от Българска нова демокрация стигнахме до становището, че ще подкрепим предложението на г-н Филип Димитров и ще гласуваме против това на МС. Без да влизам в юридически детайли ще кажа, че още преди няколко месеца, в представените от БНД “25 стъпки обратно към Европа” ние изведохме необходимостта от спешното изработване и приемане на Закон срещу конфликта на интереси, който ясно да дефинира понятието “свързани лица” и да спомогне за процеса на създаването на нов тип управленска и административна култура против порочната практика за използване на служебното положение за реализиране на нерегламентирани лични или семейни интереси. През последните дни медийното пространство се фокусира върху противоречията, предизвикани от законопроекта на Министерския съвет. Съмнявам се, че има народен представител, който да отхвърли един цялостен, смислен, юридически издържан и функционален текст. Предложеният от правителството законопроект обаче не е такъв. С неговата обърканост, неясни формулировки и противоречиви текстове той дори не се приближава да поставените цели, които посочих по-горе. Няма и как един законопроект, за който министърът на правосъдието се похвали, че е подготвен за три дни, да не е пълен с пропуски. Явно управляващите са искали да скалъпят набързо предложение за закон, чието предназначение е единствено да се рапортува пред Брюксел, че е свършено нещо по посочените проблемни области. Дори самите представители на мнозинството съзнават колко нескопосан е законопроектът на г-жа Тачева и че би било абсурдно той да бъде приет. Доколкото разбирам обаче, целта е той да мине на първо четене и по този начин да се замажат очите на ЕК, докато излезе мониторинговия доклад, а после да бъде оставен да отлежава в Парламента и в близко бъдеще да не бъде приет така нужния закон за конфликт на интереси.

В седмицата след учредяването на партия Българска нова демокрация, която в декларацията за своите основни ценности и в първоначалните си програмни документи, категорично се определи като формация, залагаща на дясноцентристки принципи и предлагаща десни управленски мерки, обърнах внимание на това, че тази новина получи отразяване главно в масовите ежедневници и дори в част от лявата преса. Това ме накара да се замисля за състоянието на журналистиката в България, както и за процесите, променящи медиите като институция в световен мащаб.

(more…)

На 15 май няколко издатели на български медии в чужбина организираха подписка срещу участието на президента Георги Първанов в предстоящата мадридска среща на българоезичните медии, която е под негов патронаж. С нейното съдържание можете да се запознаете от тук. Позицията, изразена в подписката е демонстрация на независим дух и желание за защита на демократичните ценности, които трябва да са водещи за безпристрастната журналистика. Очевидно обаче подобно журналистическо поведение, което е от полза за цялото гражданско общество, все още е характерно в по-голяма степен за издателите на български медии зад граница, отколкото за тези, намиращи се в България.

Под това мото в събота (5 април), в Стара Загора се проведе общоградска кампания по залесяване на обезлесени от летните пожари терени от националния горски фонд. За трети път от есента на 2007 насам участвам в залесяване на опожарена местност в околностите на Стара Загора. Първите два пъти мои партньори бяха ученици от Търговската гимназия и СОУ”Христо Ботев”, а в събота заедно с мен в залесяването се включиха студенти от Тракийския университет в Стара Загора. Този път нашата кампания се включи в по-мащабната доброволческата инициатива, организирана от Обществения дарителски фонд Стара Загора, съвместно с много регионални и национални партньори. Залесяването тази събота бе официално открито от посланика на САЩ в България Н. Пр. Джон Байърли и на него присъстваха кметът на Стара Загора проф. Светлин Танчев, областния управлител на старозагорска област, български и американски военнослужещи и десетки старозагорци.

Читателите на блога са запознати с участието ми в инициативата по залесяването на областта Дъбрава край Стара Загора, пострадала при пожарите през лятото на миналата година. Тази събота (5 април) заедно със студенти от Тракийския университет и служители на Държавното лесничейство Стара Загора ще осъществим поредната стъпка по възстановяването на поразените от огъня терени. Отправям покана към всички старозагорци, четящи моя блог, които желаят да се включат в инициативата по посаждане на нови дървета в Дъбрава, да заповядат пред стадион “Берое” в събота в 9:00 ч.

Продължаващата обществена дискусия по трагичния случай във влака София-Кардам ме накараха да се замисля за неговите първопричини. На първо място всички обвиняват с пълно право управляващите на всякакво ниво и отговорните институции. За мен обаче съществува още една страна по темата, която носи чисто български и балкански привкус.

Преди повече от 40 години моят бивш началник проф. Стоян Докумов ми разказваше една история за свое пътуване до Виена, която се е запечатала в съзнанието ми.

(more…)

На първи февруари заедно с моята колежка Ваня Цветкова от парламентарната група на Българска нова демокрация посетихме дома в Горна Козница, за да направим лични и от името на групата дарения на средства, дрехи и хранителни продукти. 

Вече съм писал по темата за децата в българските домове и сега бих искал да доразвия моето становище по нея. По отношение на Горна Козница, а и на всички подобни социални заведения, според мен проблемите могат да бъдат разгледани на няколко плана.

(more…)

Вчера (28 януари) бях на посещение в Старозагорска област където проведох серия от работни срещи с представители на местната власт, с журналисти и граждани от Стара Загора и Казанлък. 

По време на разговора ми с кмета на Казанлък, инж.Стефан Дамянов, получих неговите благодарности за помощта, която оказвам на общината в последните години. Уверих го, че приемам това като дългосрочен ангажимент и ще продължа както със своята благотворителна дейност там, така и със съдействието при решаване на важни местни въпроси, като газификацията на града и подкрепата за проекти, в рамките на моите възможности и компетенции, които ще спомогнат за превръщането на Долината на тракийските царе в привлекателна туристическа дестинация, а казанлъшкия район в добро място за живеене на местните хора. Приех присърце молбата на кмета да участвам активно за решаване проблемите на общинската болница, която обслужва населението на Казанлък и съседните общини Мъглиж, Николаево, Гурково и Павел баня. (в моя предишна публикация на блога вече описах какви са проблемите на общинските болници и какво е моето виждане за справянето с тях). (more…)

Това е първият ми пост за 2008 г. и преди да премина към темата искам да пожелая на всички здрава, успешна и щастлива нова година.

Коментарите на предишната ми статия тук, както и тези в блога Изоставените деца на България, ме провокираха да изразя своето мнение по въпроса.

Сравнението между родните домове за деца с увреждания и специални нужди и тези на запад внася едно объркване в българското общество. Западното разбиране, ако въобще е коректно да се направи такова обобщение, е, че подобни социални заведения не трябва да съществуват, а децата трябва бъдат гледани и обгрижвани от своите родители. За улесняване на тази грижа там се създават защитени селища от различен тип. Аз съм убеден, че тази философия е правилна и далеч по-благотворна, но когато става въпрос за нормални родители с определено благосъстояние, които, разбира се, допълнително се финансират адекватно от държавата за техните усилия да отгледат детето си. Въвеждането на западната практика у нас на този етап е нереалистично. (more…)

Днес мои колеги от парламентарната група на Българска нова демокрация (БНД), начело с г-жа Ваня Цветкова, бяхa на посещение в Дома за деца и младежи с умствена изостаналост в село Горна Козница, община Бобов дол. Посещението бе част от ангажимента, поет г-жа Цветкова, който цялата група на БНД подкрепи, за спомагане на решаването на проблема при отглеждането на деца с умствени увреждания и различни специфични нужди в България. Целта му бе запознаване с условията в Дома, както и връчване на дарение – спално бельо, дрехи, консумативи и коледни подаръци на стойност 2000 лв. за децата, отглеждани в него от парламентарната ни група. Моето лично решение е да даря допълнително 2000 лв. за нуждите на Дома.

(more…)

Благодаря за направените коментарии във връзка със здравното осигуряване, особено на г-н Атанас Чобанов, г-жа Василева и другите по-активни потребители. До 10 дни ще направя моите предложения по Закона за здравното осигуряване и ще Ви ги представя, като няма да изпусна и четенето на предложението на Шарков-Димитров в пленарна зала (забавянето ми се дължи на факта, че през идващата седмица участвам в организирането на симпозиум в София в областта на асистираните репродуктивни технологии (АРТ) под егидата на European Society of Human Reproduction and Embryology (ESHRE) с участието на едни от най-добрите специалисти по проблема в Европейския съюз и това ще ми отнеме доста време).

(more…)

Искам отново да се върна и доразвия една тема, която разгледах тук миналата седмица. Разсъждавайки върху данъци и осигуровки аз съм дълбоко убеден, че всеки, който желае да има поглед върху макроикономиката или върху политиката се замисля как биха могли да се повиши благосъстоянието на граждани с ниски доходи или на такива в неравностойно положение, инвалиди, хронично болни, разбира се и хората над 70-75 годишна възраст.

(more…)

Приветствам идеята за намаляване на размерът на държавната администрация през следващата година. Според проектобюджета с 12% трябва да бъде съкратен публичния сектор през 2008 г. Тази мярка би освободила близо 80 хиляди души, което според анализаторите от в. Капитал би имало два положителни ефекта. От една страна според тях, така ще могат да се повишат заплатите на останалите без увеличаване на разходите, а допълнително ще се подобри ефективността на институциите. От друга, освободените служители ще се насочат към производствения сектор, където в момента се наблюдява недостиг на работна ръка за различни позиции. (http://capital.bg/show.php?storyid=396513&sp=0#storystart) Разбира се, не вярвам чиновниците, които ще бъдат освободени да са на същото мнение в кратък план, но със сигурност смятам, че ще има дългосрочен положителен ефект не само за държавата като цяло, но и за тях конкретно.

 Дебатът около съкращаването на държавната администрация през 2008 г. ме провокира да изложа някои свои виждания за ролята на държавата в икономическата, обществената и социалната сфера.

(more…)

Реших да ви посрещна в личния си блог като го открия с една тема, която ме вълнува през последните години – възможността за обединение в българското дясно пространство. Съзнавам, че това е процес, подлежащ на прагматични преговори и договорки между основните формации и “актьори” в тази част на родния политически спектър. И все пак, днес бих желал да ви представя вижданията си за идейната основа, на която да стъпи бъдещето обединение в дясно. В следващите статии ще изложа общо 12 пункта по темата.

(more…)