Блогът на доц. Атанас Щерев

В понеделник приключи отбелязването в България на Европейската седмица за предпазване от рак на маточната шийка. През 2009 г. страната ни за втора поредна година се включи в нейното отбелязване с информационна кампания по инициатива на Парламентарен консенсус за социалнозначими заболявания, на Българската асоциация по онкогинекология, Националния раков регистър и Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания.

На общоевропейско ниво в рамките на седмицата, която тази година се проведе от 18 до 24 януари, бе организирана и Третата среща на високо равнище срещу рака на маточната шийка. Срещата се проведе в Брюксел на 21 януари и тази година за втори пореден път бях поканен за участие в нея.

Повече за

(more…)

Реших да публикувам в секцията вицове един цитат, който се приписва на Карл Маркс и в последните месеци се коментира широко в интернет форуми, блогове и дискусионни сайтове. Можете да проследите дебатите в някои от тях през търсачката Google. Коментарите са най-вече относно неговата автентичност, като в крайна сметка се оказва, че никой не може да открие подобен текст в трудовете на Маркс и вероятно цитатът е фалшив. Приведените доказателства за неговата неавтентичност са многобройни, но едно от тях е, че той започва да циркулира публично (най-вече из интернет) за пръв път миналото лято - в разгара на финансовата криза в Америка. Мнозина твърдят, че цитатът е измислен и разпространен от крайните консерватори и либертарианци с цел да се покаже опасността от държавната намеса след серията банкови фалити в САЩ. Други пък не се усъмняват в неговата автентичност, дори автори във влиятелни издания като Times не се колебаят да го използват в техните статии.  В крайна сметка, ако думите, приписвани на Маркс, не са автентични, то това е хитър начин да се използва авторитета или по-скоро неприязънта към бащата на комунизма, за да се насочи вниманието към допуснатите в миналото грешки и към заплахата борбата с техните последствия да доведе до още по-тежки грешки занапред.  Ако пък цитатът в действителност принадлежи на Карл Маркс, което е малко вероятно, то тогава трябва да признаем, че той наистина е бил един доста прозорлив мислител. И в двата случая обаче си струва да се замислим.

Ето и самият цитат, както се публикува он-лайн:

“Owners of capital will stimulate working class to buy more and more of expensive goods, houses and technology, pushing them to take more and more expensive credits, until their debt becomes unbearable. The unpaid debt will lead to bankruptcy of banks which will have to be nationalized and State will have to take the road which will eventually lead to communism.”  Karl Marx, 1867

В превод на българските горните думи звучат така:

“Собствениците на капитала ще стимулират работническата класа да купува все повече и по-скъпи стоки, къщи и технологии, ще ги насърчават да вземат повече и по-скъпи кредити, докато техният дълг стане непоносим. Неплатеният дълг ще доведе до фалит на банките, които ще трябва да бъдат национализирани, а правителството ще трябва да поеме по пътища, които евентуално ще доведат до комунизъм.”
Карл Маркс, 1867 г.

Вчера (19 януари) бях на посещение в Стара Загора. Преди обяд дадох редовната си пресконференция пред местните журналисти. По-късно по покана на тракийското дружество “Фере” в старозагорското село Ракитница празнувах на патерици Атанасовден, а в аванс Бабинден. Членовете на дружеството ме посрещнаха с огромна житена пита, замесена с брашно, вода, мая и сол. Като подарък получих много красиво подвезана библия и бутилка гъсто тракийско вино. Много хубаво беше пожеланието на организаторите на тържеството - да гоня неправдата от обществото ни, така както св. Анастасий прогонва зимата и съпътстващия я студ. На свой ред аз благодарих за топлото и радушно посрещане и почерпих присъстващите с младо червено вино”Загрей”.  На свой ред енорийският свещеник Иван Генов отслужи молебен за здраве и благослови трапезата. Беше извършен и бабинденския ритуал – символичното измиване на ръцете,  които първи докосват новороденото дете. Празникът продължи до късния следобед с пълна трапеза и много песни,танци и хора – така както тракийците могат да се веселят.

По време на неделния митинг на площада пред парламента разговарях със студента Станимир Златков, който ми разказа преживяванията си от протеста на 14 януари. Заедно с група други мирно протестиращи студенти той е бил в непосредствена близост до буйстващите младежи, провокиращи полицията. При разпръскването на протеста, без да е проявявал агресия и без ясна причина е бил арестуван и отведен в 4-то районно управление. Не се е съпротивлявал, не е бил бит от полицията и по-късно е бил освободен, без да е подведен под отговорност. Интересни са действията на полицията, на които Станимир Златков е станал свидетел в управлението. Още в началото всички арестувани са били накарани да клекнат на колене като един от по-възрастните хора не е успял да извърши това достатъчно бързо, поради което си е навлякъл гнева на полицаиите и “изял” няколко палки. Още по-скандално обаче е, че по думите на Златков, полицаите са го карали да подпише декларация, че повече няма да участва в протести. Странно е как в една уж демократична държава като България полицията се опитва да застави гражданин да се откаже от едно от основните му права, каквото е правото да протестира срещу управлението. Младежът обаче е бил достатъчно граждански отговорен и трезвомислещ, защото е отказал да положи подписа си под подобна декларация. Подписал е само предупреждение, че при повторен арест ще бъде подведен под отговорност. Въпреки това Станимир Златков  не само отново присъстваше на митинга пред Парламента в неделя, а е бил и един от малкото присъстващи на протеста на полицаите граждани, което само показва принципните му убеждения и желанието да изрази гражданската си позиция. Моят съвет към него беше да си търси правата за неправомерния натиск, на който е бил подложен. Не по-малко интересен е и фактът, че по думите на студента той е дал многобройни интервюта за различни медии за случилото се в полицейското управление, но нито една от тях не е публикувала и ред, нито излъчила и минута от тях.

По начало моето мнение за случилото се на 14 януари е, че в една демократична държава, когато си арестуван без причина, полицията е длъжна да понесе отговорност за това. В момента мненията много се поляризират – все по-често се чуват изказвания, че е било нормално полицията да действа по такъв начин след агресивните провокации срещу нея. Трябва обаче да се спомене нещо друго. Когато се разгорят страстите и има напрежение публичният служител, особено представителят на органите на реда, няма право на емоции. Той трябва да изпълнява определени функции, да се намеси и да предотврати дадено насилие и дори да употреби насилие срещу тези, които предизвикват такова, но единствено в рамките на законовите правила. Това, което лично аз видях – как граждани биват спирани от участие в протеста, начина, по който полицаите вадиха палките и биеха протестиращите без значение от пол и възраст, без значение дали има проява на физическа агресия срещу тях или не, показва неспазване на тези правила и превишаване на правомощия. Както ми каза Станимир Златков, полицията няма никакви основания да предяви обвинение срещу него, защото със своето поведение той не е дал никаква причина за това. Бил е арестуван просто, защото се е намирал в епицентъра на полицейските действия. В допълнение трябва да се обърне внимание и на информацията, която и студента потвърди, за починалия в ареста човек. Полицията отрече, че той е бил от протестиращите и лансира версията, че е бил автокрадец. Никой официален представител на МВР обаче не излезе да даде ясно изявление по този случай. Как така починалия не е бил протестиращ, но пък на якето му е имало от лепенките “Ser Go Home”, които от ДСБ раздаваха на площада, не е ясно. Подобно поведение е демонстрация на милицонерски подходи, но не е допустимо за полицията в една свободна европейска държава. Целият разказ на Станимир Златков, особено в частта за бития възрастен човек и за натиска за подписване на декларация за отказ от гражданското право на протест, е доказателство за това, че органите на реда у нас не са се отърсили от някои тоталитарни рефлекси. В крайна сметка какво се получава, проявата на гражданска активност и доблестна позиция от страна на един млад човек в България вместо да срещне насърчение и подкрепа, се сблъсква с опита да бъде задушена. Никоя власт не обича да протестират срещу нея. Сегашните управляващи от левицата обаче трябва веднъж за винаги да разберат, че протестите в една демократична държава се възпират не с репресивни мерки, а с добро управление и диалог с гражданското общество.

Поради това, че бях пряк свидетел, а в последствие и участник в протеста на гражданите на площада пред Народното събрание, реших да направя една бърза хронология на неговото развитие през дните от миналата седмица.

От началото на новата година до 13 януари:
Подготовка за провеждането на протеста. Особено активни са младите хора в интернет. За пръв път у нас сме свидетели на опит за пренасяне на гражданска активност от виртуалното интернет пространство в реалната среда. Към подготовката на протеста се включват и допълнителни организации, част, от които не са пряко свързани с нито една от каузите на основните организатори. Тук на блога направих коментари по отношение на правото на демократичен протест и основанията на протестиращите, както и по отношение някои въпросителни относно целите и намеренията на подготвяния митинг.

14 януари, сряда:
Първи ден на протеста. Гражданите на площада са около 2-3 хиляди души. Полицията и жандармерията е повече от тях. От охранителна гледна точка властта се е презастраховала. Охраната на парламента е подготвена като за щурм. Има дори и цяла редица от полицаи със служебни кучета, готвещи се незнайно за какво. До участие в протеста от охраняващите органи не се допускат много от желаещите да се включат граждани. Малко след началото на митинга се вижда, че специално са дошли групички от младежи с ясното намерение да провокират полицията и да предизвикат насилие. Успяват. Групичките от провокатори се настаняват по средата на събралото се множество, в непосредствена близост до загражданията и охраняващите полицаи. До тях има и други младежи, които нямат нищо общо с провокациите, но по-късно ще пострадат от грубите и безразборни действия на полицията. След сигнала за прекратяването на протеста от столичния кмет към обяд представителите на реда започват разпръскване на събралите се граждани със сила. Поведението им е грубо, безцеремонно и до голяма степен неадекватно на създалата се ситуация.

15 януари, четвъртък:
Протестът продължава. Въведен е специален пропускателен режим от полицията, но поне този път кучетата са оставени отзад в градинката до Светия синод. Демонстрацията на гражданите преминава мирно и спокойно. Гражданското участие е значително по-слабо от предходния ден. Включват се най-много 500-600 души протестиращи. Депутатите от опозицията решават да напуснат пленарна зала и да се присъединят към митинга. Те правят това не заедно, а на групи по няколко души, които се включват към протеста и разговарят с протестиращите и гражданите. Видно е, че гражданите на митинга имат разнообразна политическа ориентация и предпочитания.

16 януари, петък:
Българска нова демокрация заявява, че напуска пленарна зала. Нейни представители заедно с депутати от други десни опозиционни групи отново са сред протестиращите. На площада има музика и озвучаване, организацията е по-добра, но участващите в митинга граждани са по-малко и от предходния ден. Забелязват се словесни провокации, но този път не между протестиращи и полиция, а между самите граждани, събрали се на площада. Представители на митингуващите най-накрая биват приети от председателя на парламента Георги Пирински. На въпрос на журналисти дали протестиращите искат оставки, отговорът е “Не”. Явно няма яснота за целта и посоката на протеста. В крайна сметка разнопосочните искания на протестиращите се оказват най-лесния начин те да бъдат напълно пренебрегнати от управляващите.

17 януари, събота:
На площада има постоянно гражданско присъствие от най-много 200 души. Граждани идват и си отиват от протеста. Полицията е далеч по-малко от предходния ден, не се и проверяват лични карти на желаещите да участват в митинга. Общо взето може да се каже, че при по-малкото хора, по-лесно се разбира профилът на протестиращите. От младежите има хора, защитаващи екологичната кауза и такива, чиито искания са свързани със сферата на образованието. От по-възрастните хора преобладават тези, чиито искания се отнасят до социални въпроси. Човек може да срещне в този ден на площада и т.нар. интелектуалци демократи – лекари, учители, инженери, художници. Срещат се и критично мислещи млади хора, чиято политическа ориентация трудно може да се определи, но които са отворени за дискусия за европейското бъдеще на страната. Осезаемо се забелязва и присъствието на провокатори и коментатори комунисти. Виждат се и групи от по двама-трима млади ултраси с качулки и закрити от шалове лица. От всички тези групи най-трудно се разпознават провокаторите, но все пак са ясни белезите, по които могат да се идентифицират сред присъстващите: образно казано по критиката им към всички партии независимо дали управляващи или в опозиция; риториката им, наблягаща на необходимостта от концлагера Белене и стадионите на Пиночет; “възмущението” от “американския империализъм” на едро, без да се прави разлика например между политиката на Буш и Обама; използването на нападки с подробности от личния живот, когато спорът е за принципи и ценности. По посоченото поведение се разбира, че някой от присъстващите на митинга е или потомствен комунист или ченге със специални поръчки.

18 януари, неделя:
На митинга има не повече от 100 – 150 души. На трибуната се изказват колоритни личности като Йоло Денев. На практика истински протест няма. Има просто присъствие на граждани от всички гореизброени групи, но далеч по-малко от предходните дни. Най-ценното в този пети протестен ден е историята, която споделя с мен студента от Стара Загора Станимир Златков, арестуван при сблъсъците с полицията от първия ден на протеста. Смятам да я опиша в отделна публикация на блога.

Това е хронологията на петте протестни дни през моя поглед. Сега остава да видим дали в сряда гражданската активност ще бъде възобновена или това е била цялата история на януарския протест 12 години след 1997 г.

Вече на няколко пъти в статиите си за протестите споменавам за полицията с кучета, които стоят в готовност в близост до Парламента. Бих искал да споделя, защото това присъствие ми прави особено впечатление. Синът ми избяга в Америка когато беше на 17 г. и стана, по терминологията на онази власт, невъзвращенец. Няколко години след рухването на режима през 1992 г. аз за пръв път имах възможност да го посетя в САЩ. Наред с други места той ме заведе на границата с Мексико, където са един до друг градовете Сан Диего и Тихуана. По протежение на границата там минава река, а по нейното корито от двете й страни има високи като язовирни стени циментови съоръжения. Откъм Мексико горе на стената като птици на жица бяха накацали около 300 – 400 души мексиканци. Моят въпрос към сина ми беше какво правят тези хора там. Той ми обясни, че те чакат да се смрачи и по команда всички хукват надолу, минават през границата и се втурват навътре в страната по посока Лос Анджелис. И това се повтаряло всяка вечер. При тази ситуация полицията успявала да хване част от тях, но останалите съумявали да се измъкнат, достигали до ЕлЕй и потъвайки в големия град, оставали нелегални емигранти. С моя светоглед  по това време на човек израстнал по време на комунизма, въпреки че бях член на СДС, аз веднага запитах не може ли полицията с кучета и коне да се организира и да спира пресичащите границата мексиканци. На това синът ми отговори “Какви кучета, баща ми, това са хора!” Каза ми, че на хванатите от полицията се четат правата, прибират ги, къпят ги, нахранват ги добре, обезпаразитяват ги, ако имат нужда и на другия ден ги експулсират обратно в Мексико. Тази случка беше за мен урок по демокрация, за който си спомних, когато видях в сряда редиците на полицаи с кучета пред Парламента.

Протестът премина през своя втори ден. Вчера ситуация беше коренно различна от вчера. Без опити за провокации и предизвикване на насилие протестът доби облика на демократичен граждански израз на недоволството срещу правителството на Тройната коалиция. Пак повтарям, че един протест се случва най-вече, когато е нарушена комуникацията между граждани и управляващи. За съжаление обаче представителите на властта не показват, че разбират този проблем. Вместо да се опитат да чуят реално исканията на протестиращите, те сякаш повече се затварят и изолират от тях. Пространството около Парламента все повече заприличва на концлагер – навсякъде полиция, жандармерия, кучета, отново вързани в градинката до Светия синод. Въобще тягостна картина. Депутатите от опозиционните парламентарни групи вчера решиха да напуснат Народното събрание и да бъдат вън от пленарна зала, докато трае протеста. Това е съвсем правилна позиция, защото опозицията заедно с гражданите могат да принудят управляващите да възстановят нормалния демократичен диалог. Да се обсъдят исканията, да се намерят точните форми за техните изпълнения – и по този начин да възтържествува не само демокрацията, но и по-добрите управленски решения. В настоящата ситуация единството нещо, което би могло да спомогне това да се случи е присъствието на гражданите да бъде по-осезаемо. Само така управляващите могат да се убедят в силата на гражданското неодобрение и да бъдат притиснати да приемат исканията на протестиращите.

Днешният първи протест премина. Бих желал да споделя какви са впечатленията ми от него:

Властта беше много добре организирана, перфектно беше подготвила охраната на Парламента. Всичко от охранителна гледна точка беше явно предвидено по правилата, само танкове липсваха. Според мен в разгара на митинга на площада имаше около 2-3 хиляди души полицаи и жандармерия и около 2 хиляди протестиращи граждани. От страна на охраняващите няколко неща ми направиха изключително неприятно впечатление:

1. Съотношението между протестиращи и полицаи в полза на вторите.
2.  Кордони от полицаи, отклоняващи от участие в демонстрацията мирни граждани дори на средна и напреднала възраст.
3. Полицаите отговаряха не само на физически агресивни действия, но и на словесна агресия. Това е недопустимо в една демократична държава, където всяка публична позиция, независимо дали е на полицай, депутат, министър и т.н., идва с ангажимент за повишена отговорност. Ако човек на реда не може да остане спокоен на словесната агресия, то значи той просто не трябва да заема подобен пост.
4. Имаше цяла редица от полицаи със служебни кучета – мога да си представя каква е била целта на тяхното присъствие и за какво са били подготвени те.
5. Митингът беше разгонен по заповед на кмета към обяд.

От страна на протестиращите, неприятно впечатление ми направи следното:

1. Беше заявено, че протестът не е политически, а всичкo в него беше политическо като по учебник.
2. Беше отклонено участието на парламентарната опозиция. Защо? Вероятно част от митингуващите не правиха никаква разлика между управляващите и опозиция.
3. Ако протестиращите не бяха около 2000, а 20 000 или 50 000, тогава засиленото присъствие на полицаите нямаше да изглежда гротескно и гражданите щяха да принудят управляващите да седнат на масата на преговорите.
4. Явно имаше протестиращи, макар и не много, видимо в пубертетна и младежка възраст, които бяха дошли на митинга за да провокират насилие. Ако полицията беше реагирала само на тях, а не и спрямо мирно скандиращи граждани, поведението им щеше да е разбираемо.
5. Публичната подкрепа за митинга от страна на функционери на БСП и бивши служители на ДС най-малкото предполага размисъл за това кой маскирано се опитва да дирижира протеста и в чия полза. 
6. Протестиращите граждани едновременно заявяваха, че не трябва да се политизира протеста, и в същото време питаха къде са депутатите от опозицията (поне на мен ми беше задаван този въпрос).

При един мирен протест аз смятам, че мястото на народните представители от опозицията не е в пленарна зала, а при протестиращите – за формулираните на исканията им, ако са справедливи, за оказване на експертна помощ за предлагане на пътища за постигане на тези искания и в комбинация с гражданската енергия да бъдат притиснати управляващите за промяна на тяхната политика преди това да може да се случи на едни демократични избори. За опозицията протестът също е важен урок за това какво ще очакват гражданите, когато днешната опозиция поеме управлението на държавата.

Остава да видим какво ще се случи утре на 15 януари 2009 г. Всички заедно на митинг!

Възможността за протест на гражданите срещу едно управление, независимо че то е избрано чрез свободни избори, представлява неотменимо демократично право. Това право има своите основания най-вече, когато диалогът между гражданите и управляващите е нарушен, а цялото общество или определени групи от него не са доволни от водената държавна политика и желаят частична промяна на курса в рамките на управленския мандат. Пълна промяна на курса се постига чрез упражняването на правото на вот и гласуване  на доверие на нови управляващите по време на демократични избори - редовни или предсрочни. След като днешната демократична демонстрация срещу властта събира подкрепата на гражданите и ги мобилизира за участие, то тя е показателна за преобладаващите настроения в българското общество. От тази гледна точка няма никакво съмнение за нуждата от провеждането на днешния протест като форма на израз на гражданското недоволство. Проблематична обаче изглежда неговата цел и посока, зададена от част от инициаторите му. Твърде неясно и будещо въпроси изглежда поведението на организаторите, които всячески се стремят да изолират опозиционните сили от включване в протестните действия. Желанието да се отдели днешната демонстрация от всякакви политически основания буди съмнение за дирижиране на недоволството от страна на скрити интереси, които целят не конкретна критика срещу правителството, а атака срещу демократичните устои на държавата. Какво значи да не се политизира един протест, който поне по заявки на организаторите му е предизвикан и мотивиран от недоволството на гражданите срещу считаните от тях за неадекватни политически решения на управляващите. Целта на един протест е да обърне внимание на власттимащите за допуснатите от тях грешки и да поиска или поправянето им, или поемането на отговорност чрез оттегляне от властта. Срещу кого е насочен този протест и от кого се търси отговорност? Прави ли се разлика между управляващи и опозиция? Прави ли се разлика между законодателна власт и изпълнителна власт? Или целта е просто дискредитация на определени демократични институции изобщо?

Значителна част от формираните 19 начални искания от трите основни групи протестиращи (студенти, еколози, земеделци) са насочени към българското правителство и изпълнителната власт и въпреки това протестът се организира пред сградата на Народното събрание. Когато недоволството от управлението на страната се отправя, както е  сега, към една от институциите на трите власти – Парламента изобщо, се постига единствено размиване на отговорността. Трябва да се спомене също така и че 19-те точки на протестиращите, макар и основателни, са доста разнопосочни. Прекалената разнопосочност на исканията на един протест в комбинация с неяснотата за това към кого е насочен той поставя под съмнение неговата ефективност. От прагматична гледна точка се намалява възможността да бъдат постигнати тези искания, а от там се размива въобще необходимостта от  осъществяването на демонстрацията. Това допълнително повдига въпроса за истинските цели на нейните инициатори.

Притеснителен факт е информацията, която излезе в медиите за подготвяни провокации и дирижирани екцесии. Ако днес изкуствено се предизвикат насилие и размирици, това неминуемо ще ескалира в масови улични протести. Знаем, че в подобна ситуация рационалното мислене бива захвърлено за сметка на емоцията и негативната екзалтация, а те предлагат благоприятна среда за развитието на антидемократични действия и практики.

Внимание заслужава да се обърне и на определени организации, които се включват в протестните действия днес. Вчерашния брой на в. Сега (13 януари 2009), публикува материал, в който се споменава, че “Междувременно протестиращите си навлякоха гнева на пенсионерската организация “Социална солидарност”. Представителите на третата възраст се оплакаха, че студентите от младежката организация на БСП не им позволили да се присъединят към тях”. Включването на казионна младежка структура на водещата управляваща сила може да означава само едно – кръгове в социалистическата партия са част от организаторите на протеста. Да протестираш срещу управлението на собствената си партия е или демонстрация на шизофренно поведение, или опит за манипулиране на общественото мнение в изгодна за определено лоби посока. От тази гледна точка вероятно никак не е случайно изказването на бившия съветник на президента Г. Първанов проф. Димитър Иванов, който на страниците на вчерашния брой на в. Новинар (13 януари 2009) заявява, че обществото има алтернатива и “Тя е в националното обединение на принципна основа на всички партии и движения, базиращи се на гражданската инициатива.” Това е загатване, че инициираните протести ще се използват за нагнетяване на общественото напрежение и подготовка за излизане на сцената на ново “над-политическо движение “(България вече има опит с подобни заявки). Медийната кампания в тази посока вече тече целенасочено. Този факт нямаше да е толкова притеснителен, ако нямаше основателни съмнения, че едно подобно движение ще бъде управлявано от скритите кръгове, които дирижираха българския преход и се опитваха непрекъснато да отклоняват България от нейния европейски път.

Между другото вчера беше разпространена новината, че бившия червен премиер Жан Виденов не е доволен от правителството на Сергей Станишев и поради тази причина напуска БСП. Интересно е дали днес ще го видим на протеста пред Народното събрание.

Днес сутринта бях попитан от журналист към старозагорски вестник какво трябва да направят управляващите в настоящата ситуация на газова криза. През последната седмица се говори изключително много по темата, но моето мнение е просто и ясно: трябва да поемат отговорност. Политиците и особено управляващите преди всичко трябва да носят отговорност за своите действия и бездействия. Когато решенията им са правилни те ще биват преизбирани, независимо от временните негативни обществени реакции, които са предизвикали. Когато обаче не са си свършили работата трябва да имат доблестта да признаят грешката, че не са предвидили определено развитие на нещата или не са сторили едно или друго необходимо действие. Най-малкото в диалога с гражданите трябва да се потърси разрешаване на съществуващия проблем съобразно с това, което те смятат за правилно или целесъобразно. Ако пък преобладаващото гражданско мнение е неправилно, то управляващите трябва да положат усилия аргументирано да го променят, но отново под формата на диалог с обществеността. Диалог, при чиято липса, както съм писал нееднократно, сме свидетели на разрушаване на демократичния процес. Висша форма пък на поемане на политическа отговорност от управляващите е, те да си подадат оставка, когато техните действия или бездействия са довели до криза в национален мащаб. В момента виждаме пълна неподготвеност на правителството за водене на страната в кризисна ситуация от какъвто и да е тип. За капак наблюдаваме единствено отказ от поемането на каквато и да е отговорност и прехвърляне на вината във външни фактори – за непочистените пътища е виновна тежката зима и природата, финансовата криза е предизвикана извън България, енергийната криза е следствие на газовата война между Украйна и Русия. Първопричините може и да са външни, но реалната кризисна ситуация в страната се развива единствено поради факта, че правителството и отговорните институции нямат план за отговор на нито една от изброените предизвикателства. Подобно поведение не може да бъде оприличено по друг начин освен като безотговорно. Нормално е в едно демократично общество тази безотговорност да бъде наказана от гражданите с протест, какъвто се готви в сряда. Неясно остава само защо този протест се подготвя пред Народното събрание, а не пред Министерския съвет или пред централите на партиите от Тройната коалиции, където реално е концентрирано управлението и властта в държавата.

Свързан с темата за отговорността е  и въпросът за компенсациите. Демократичните правила изискват обезщетение за виновно причинените вреди от грешките на правителството. Защото в сегашната ситуация можем да говорим именно за такива вреди по смисъла на Закона за управление при кризи, за които пострадалите трябва да получат компенсации. Понастоящем управляващите не обявяват кризисно положение, от една страна, защото просто не искат да признаят, че тяхната неподготвеност коства много на страната и нанася щети, от които страдат българските граждани, родният бизнес и функционирането на икономиката ни като цяло. От друга, за да може да се спести държавен финансов ресурс, който обаче вероятно ще бъде използван за разнообразни дейности по печелене на одобрението на избирателите с наближаване на изборите. В момента е наложително обявяване на кризисно положение и приемане на система за обезщетяване на българските граждани и фирми, пострадали от спрените доставки на газ. Това е единственият начин в краткосрочен план за облекчаване на негативните ефекти от предизвиканата от неадекватността на българското правителство енергийна криза у нас. В по-дългосрочен план всичко трябва отново да завърши с търсене на политическа отговорност от страна на българските данъкоплатци и избиратели на вота през лятото, защото необходимите сега компенсации, ще бъдат платени от събраните от тях данъци. В крайна сметка некомпетентността на управляващите винаги удря по джоба на гражданите и това не трябва да остане без последствия.

В кризисна ситуация е добре човек да не губи способността си да се шегува. След като днес ви предложих една шега за газовата криза, бих искал да споделя и още две прочетени във в. НИЕ- Видин.. За кризата в родното здравеопазване и за икономическата криза като цяло:
———————————–
Интелигентен мъж стои пред вратата на болница  с протегната ръка и табелка на врата с надпис :“Помогнете за операция.” До него се приближава жена, която му казва:
- Как не ви е срам, това е държавна болница, тук всички операции са безплатни.
Мъжът въздъхнал тежко и отвърнал:
- Госпожо, това го знам много добре и наистина ме е срам, защото аз съм тукашния хирург.

————————————–
В час учителката задава въпрос на децата:
- Ученици, какво ще се случи, ако едно всеразрушимо поле от материя се удари във неразрушима стена?
Иванчо отговаря бързо:
- Ще поскъпне ракията, госпожо!
- Ама как така, къде е логиката – възкликнала учителката.
- Не знам къде е логиката, но според татко, в нашата държава каквато и простотия да се случи единствения резултат е, че поскъпва ракията. 

Миналата седмица от мои приятели сърби получих поздравления за тяхната Коледа, което си позволявам да споделя с вас:

Nek u ovo Badnje vece
bude gaza da potece,
neka nasa zemla cela
ima topla grejna tela.
A mazuta kad ne stane 
i presure vodne brane
kad zalede grejna tela
i san usni zemlja cela
tad viknimo svi u glas:
Rusi,dajte nama gas!
Hristos se rodi!

Съвременната демокрация очевидно вече е неразделно свързана с различни прояви на популизъм. Това предполагам е нормално, най-малкото, защото плурализмът на идеи и виждания и възможността за тяхното свободно изразяване е жизненоважна част от нейното функциониране. Факт е, че демокрацията вероятно е единствената политическа система, която позволява в нея да се развиват публични кампании, които фактически атакуват устоите й. Привлекателността на популистките послания, особено тези с негативна насоченост, се дължат най-вече на факта, че те предлагат прости и разбираеми формули за отприщване на груповото недоволство. Не само отприщване, но и насочването му в точно определена посока. И макар формулите да са ясни и прости, интересите и целите, които стоят зад тях почти винаги са скрити, добре премислени и различаващи се от истинските интереси на повлечените от популистките послания. Единствената защита срещу популизма е рационалността, която е характерна за свободното и активно гражданско общество. Рационалност,  за жалост често липсаща у нас. Случващото се напоследък в българското обществено пространство и най-вече течащите кампании, целенасочено атакуващи определени институции, ме провокираха да разсъждавам отново по темата за демокрацията в България.

Независимо от всичките си недостатъци, българската политическа система все още продължава да бъде демократична и като такава при нея действат всички аксиоми на демокрацията. За съжаление, българското общество все още явно не е достатъчно зряло, за да бъдат част от неговото самосъзнание тези аксиоми като самоподразбиращи се и общоприети схващания. Този дефицит често ни лишава от възможността за прагматична политическа преценка и все още поставя под опасност демократичното развитие на страната ни.

Чисто схематично могат да бъдат изложени няколко основни принципа на демокрацията. Първо,

(more…)

Във вторник (06 януари) електронното издание Mediapool, публикува много интересен пространен анализ на политолога Огнян Минчев. Реших да публикувам целия му текст в рубриката на моя блог “Граждани за демокрация”. Поради факта обаче, че анализа на г-н Минчев е близо 20 страници, си позволих преди пълното му съдържание да ви представя мое аналитично резюме на основните му тези. Обърнал съм внимание на три основни, според мен, теми, засегнати в текста: 1. Преходът между две епохи с различни схващания за ролята на държавата и на свободния пазар (съотношението между свобода на пазара и регулация на държавата); 2. Проблеми на глобализацията.  3.Новият ред и новите икономически и политически правила в глобален мащаб. Позволих си да маркирам онези части в текста на г-н Минчев, които се отнасят до посочените теми в различен свят – първата в червено, втората в зелено, третата в синъо.  Разбира се в анализа тези три линии често се припокриват и съвпадат в отделни пасажи. Подчертавал съм отделни момент, които ми се струват особено интересни и важни.

Предлагам на вашето внимание в резюме моя прочит на текста, а по-долу неговото пълно съдържание:

Големите кризи много често бележат края на една ера и началото на нова. Настоящите глобални финансови сривове, кризисната ситуация на енергийните пазари и знаменателните политически избори през 2008 г. са предвестник на трансформацията, която предстои. Светът е на границата между две епохи и от нашата оценка за постигнатото в миналото ще зависи как ще пристъпим към предизвикателствата на бъдещето. Засега идеологическите сили на миналото са обсебили дебата по тази оценка: в единия край стоят левичарите, които тържествуващи заявяват, че сегашната криза е доказателство за краха на капитализма. От другата са пазарните фундаменталисти и изповядващите неолиберализма от края на ХХ в., които заявят че кризата е породена от факта, че вездесъщата невидима и саморегулираща ръка на пазара е била под прекаления захват на “белезниците” на държавните регулации. Епохата, на чиито край сме свидетели в момента, стартира с изборните победи на Маргарет Тачър във Великобритания и Роналд Рейгън в САЩ. Тези победи, носещи тогава промяната, идват отново в ситуация на криза - разбира се, от друг порядък. Отговорът на Тачър и Рейгън и техните екипи е предлагане на нови концепции за ролята на държавата и управлението на икономическите процеси, които променят завинаги държавите им, а и целия свят. Тяхната неоконсервативна революция, съчетана с икономическите принципи на неокласическия либерализъм, отхвърлят състоятелността на поствоенния “кейнсиански консенсус” и предлаганите от него регулативните механизми. Глобализацията е посочена като един от факторите за дезинтеграция на този “кейнсиански консенсус”. Връщането към пазарния фундаментализъм, вече изведен като залагане на първостепенната роля на глобалния “свободен пазар” се налага пред другата опция за глобализиране на кейнсианската система. Както винаги, когато се заменя една обществено-политическа и икономическа доктрина, изчерпала своята адекватност в променената среда, с нова, отговаряща на текущите предизвикателства, това води до развитие напред. Икономическият растеж и просперитет на Америка и Запада са пред очите на всички. Хванати ръка за ръка “икономическата ортодоксия на неолиберализма” и “политическата ортодоксия на демокрацията” поемат ролята на новата доминираща доктрина в свободния свят. Под техния напор, системата на съветския комунизъм рухва, а САЩ поема ролята на главна свръх-сила в един еднополярен свят. В крайна сметка доминацията на неоконсервативната/неолибералната “конструкция от теории, ценности и впечатляващи победи” не е дълговечна – както често се случва в историята нейните “вътрешните дилеми и конфликти” водят до поредната голяма криза. Тя респективно повлича след себе си промяна на концепциите за функциите на държавната намеса и държавните регулации и ролята на свободния пазар. Вътрешният протест срещу неоконсерватизма, неолибералната икономика и доминацията на пазара не закъсня. Не закъсняха и външните радикални реакции срещу глобализацията в световен мащаб, най-крайно проявление на които е тероризма. Постепенно се забелязва излизане от еднополюсния свят, настъпил след края на Студената война, и развиването на световна система с няколко различни по сила и влияние полюси. Америка рано или късно ще загуби своята водеща роля, но налагането на многополюсността  в международните отношения понастоящем не носи задължително позитиви. На този етап нейните най-големи застъпници са държави с икономически или военни ресурси, които страдат от сериозен демократичен дефицит на политическите си системи и ограничаване на основните свободи на техните граждани (Русия, Китай, Иран, и т.н.) От тази гледна точка свободния свят все още има нужда от еднополюсната хегемония на демократична Америка, при положение, че тя “упражнява отговорно и в система на партньорски взаимоотношения с останалия свят своята уникална сила.” Именно изборът на демократът Барак Обама за президент на САЩ е шансът това да се случи и поради тази причина той е натоварен с толкова надежди и кредит на доверие не само вътре в страната, но и в глобален мащаб. Основните предизвикателства пред него в партньорство с демократични лидери по света са:
        1. “Изграждането на нова ресурсна енергийна система, еманципирана от днес съществуващите стопански, технологични и геополитически структури на глобалната енергетика.”
       2. “Изграждането на  институционална инфраструктурa  за регулиране на  глобалната икономическа система.”
       3. “Реформа и развитие на цялостната съвкупност от ценности, норми и процедури на  международен живот, интегрирани в нова система на международни отношения.”
От начина, по който се отговори на тези въпроси, и от успеха на този отговор ще зависят характеристиките на бъдещия ред на Земята, който ще се наложи в започващата нова епоха.

——————————————————————– 

Пълният текст на анализа на Огнян Минчев(ognian_minchev-mediapoolbg.doc):

(more…)

Всяка година стартира с надежди за по-добро. През 2009 г. всеки от нас по различен начин ще полага усилия за постигането на тази промяна и от изборите, които ще направим зависи доколко ще успеем. Освен всички други избори през тази година пред нас стои и изключително важния за бъдещото развитие на България парламентарен вот. Ходът на политическите процеси у нас през последните години и състоянието на българската десница накараха голяма част от активните граждани с дясно мислене да изпаднат в апатия и отказ да гласуват. От възвръщането на тяхното доверие и мотивирането им към участие на предстоящите избори зависи до голяма степен пътят, който страната ни ще поеме от тук нататък.

На България е необходимо дясноцентристко управление с

(more…)

В първата си публикация за 2009 г. бих искал да честитя Новата година на читателите и посетители на блога. Пожелавам на всички тази година да донесе здраве и радост. Нека през 2009 г. България да се насочи по-бързо към своето европейско бъдеще, а българите в страната и в чужбина да се радват на просперитет и реализирани планове. Нека успеем да преодолеем преградите пред осъществяването на тези пожелания чрез нашата гражданска активност и лична предприемчивост. Дано Новата година заличи неплодотворните граници и различия и повече хора у нас и по целия свят да бъдат щастливи и усмихнати!