Архив за декември, 2009

Желая на всички приятели, колеги, съмишленици и читатели на блога весело посрещане на Рождество Христово и плодотворна и успешна 2010 година!

23 декември, 09

Накъде ще вървим?

Категория: Стари публикации

През вчерашния ден се случиха две събития, които ме наведоха на разсъжденията по-долу. Едното бе, че с гласовете на ГЕРБ и АТАКА бяха приети на първо четене промените в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), позволяващи безконтролното електронно следене от МВР. Другото, че Сърбия подаде официална молба за членство в ЕС.

Каква е връзката между двете? Може би няма пряка такава, но просто се замислих как нашата съседка едва сега започва своя официален процес по асоцииране, а България вече цели две години е член на най-проспериращия съюз на демократични държави в света. Въпреки този напредък приемането на поправките в ЗЕС в комбинация с още предвиждани законодателни промени в други закони може лесно да върне страната ни назад в нейното демократично развитие. Често ние българите не можем да оценим всичко това, което сме постигнали. Преодолените препятствия у нас най-често се забравят. Забравихме сякаш как започнахме усилията си да станем част от демократична Обединена Европа в мрачната 1996 г. Време, в което българската икономика и въобще цялото ни общество страдаше от пълна разруха. Не се помнят перипетии, през които България мина, за да се наложи едно пазарно стопанство и демократична институционална система в страната. Забравиха се големите усилия, които бяха положени за затваряне на преговорните глави и за преодоляване на негативите в различните сектори, за да се реализира общата ни крайна цел. В тези усилия и държавата, и гражданите, в едно партньорство понесоха трудностите и лишенията, за да може България през 2007 да се поздрави със своето европейско членство и да застане редом с останалите демократични държави на Стария континент. Въпреки негативите на миналите управления трябва да признаем, че политиката на правителствата на Иван Костов, на Симеон Сакскобурготски и дори това на Сергей Станишев в първите две години от мандата си допринесоха изключително много за това днес България да е част от ЕС. За запазване на европейското бъдеще на страната ни допринесоха много и хората, които гласуваха на парламентарните избори срещу политиката на Тройната коалиция, водена през втората половина от нейното управление. По този начин гражданите, в съзвучие с оценката на европейските институции, смениха управлението в България и показаха на Брюксел, че българското общество има воля за промяна. Това спомогна за преодоляване на опасността от налагане на предпазна клауза за страната ни, която беше напълно реална до края на 2009 г при запазване на предишния курс.

Грешките са си грешки, провалите са си провали, но постиженията не бива да се омаловажават. Недоволство за качеството на живот у нас ще има и занапред, но ние не бива да забравяме, че за да достигнем окончателно европейските стандарти, в никакъв случай не трябва да позволяваме постигнатото досега да бъде заличено от определени управленски действия. За жалост с подобни недемократични поправки като последните в ЗЕС това може да стане. Не бива да има никакво съмнение, че демократичното управление и защитата от полицейски произвол е условие sine qua non за добре работещата пазарна икономика и просперитета на една нация. Вървейки по своя европейски път ние постигнахме немалко, за да гарантираме и двете в България. Независимо от трудностите, нека признаем, че българската икономика оцелява в ситуация на криза, банковата ни система е интегрирана с европейската и е стабилна, частният бизнес продължава да се бори и да осигурява все повече приходи в хазната чрез данъци, страната ни върви към влизане в Еврозоната и Шенген, което ще означава и повече сигурност и инвестиции. В името на всички тези постижения цялото общество трябва да положи нужните усилия досегашния курс да се запази и България да не се отклонява от него.

Страни като Турция, Хърватия, Македония и Сърбия чакат на прага на ЕС, имат да преодоляват не по-малки от България трудности и все още нямат шанса като нашия да са част от Съюза. Когато обаче те постигнат необходимото развитие, отговорят на европейските критерии и бъдат поканени в Обединена Европа те ще ни настигнат и задминат, ако ние не използваме натрупаната инерция да продължим напред.

Вчерашното приемане на промените в ЗЕС само с гласовете на ГЕРБ и АТАКА както и някои досегашни общи действия на двете партии показват едно. Вместо очакваното дясноцентристко управление, подкрепено от рационално парламентарно мнозинство, най-вероятно ще сме свидетели на една популистко-националистическа коалиция в бъдеще. За жалост това ще забави развитието на България с голяма сигурност. В тази ситуация отново повтарям, че ще са нужни усилията на гражданското общество поне да се запази постигнатото досега. Само пробуждането и енергията на активното гражданство може да доведе на власт така желаното прагматично дясноцентристко управление, коeто да продължи пътят на България напред. За момента обаче най-важната цел е да не се позволи връщане назад.

Във време, когато българската здравна реформа сякаш отново зацикля на празни обороти, реших да насоча вниманието си към случващото се в здравния сектор в САЩ. Ще разгледам няколко аспекта от промените, които се готвят от Барак Обама в изпълнение на предизборните му обещания за подобряване на американското здравеопазване.

Базисната идея на президентската администрация е добра – всички американци да бъдат здравно осигурени и да имат достъп до медицински грижи. Планира се в продължение на минимум четири години да има натрупване на финансов ресурс за изпълнение на това намерение, което е изключително разумно предложение.

Все повече обаче са данните, които потвърждават, че реформата на Обама започва  не откъдето трябва,а от  най лесното, което ще се приеме в краткосрочен план от обществото - с опит за едно орязване на прословутите печалби на американските лекари. Спорно е дали този нов курс ще доведе в действителност до подобряване на качеството на здравните грижи за пациентите.  Ще дам един прост пример – от 1 януари 2010 г. се предвижда намаляване на цените на някои изследвания с около 20%, сред тях е и утразвуково изследване на сърцето. Позовавайки се на този пример, нека видим как това намаление би се отразило на десетките хиляди частни здравни офиси. Ако един офис плаща на специалист по ултразвук средно по X долара на час, това означа, че този специалист трябва да прегледа N на брой пациенти, за да осигури своето заплащане, да покрие изплащането на част от стойността на апаратурата и други присъщи разходи и съответно да остане печалба от тази дейност. При намаляване с 20% на заплащането от страна на Medicare (държавната осигурителна институция в САЩ) вероятно ще бъде ограничена до минимум печалбата, ако въобще остане такава, от съответната здравна дейност. Остава въпросът какъв ще е стимулът на частните офиси да правят даденото изследване. Без да имат някаква печалба те най-вероятно ще спрат да го предлагат. Така, ако даден пациент отиде за преглед в съответния здравен офис и му бъде открит шум в сърцето, той ще бъде пренасочван да си направи допълнително изследване в някоя от големите болници, които ще продължат да поддържат съответните специалисти и апаратура. Там ще трябва да се включи в списък на чакащи, т.е. ще се забави известно време. След това отново ще трябва с готовото изследване да се върне при лекаря, който го е прегледал първоначално, за разчитане на ехокардиографията. Получават се три посещения вместо едно. Ясно е кой ще пострада най-много от това – пациентът. Търси се ограничаване на печалбите на лекарите, като в действителност трябва да бъдат лимитирани печалбите на здравно-застрахователните компании. Как обаче второто ще стане не е ясно. Сега планираното орязване на сумите, получавани от докторите, ще означава, че  постепенно след време на голяма част от  тях  ще се плаща  или на капитация или  ще бъдат на  заплати. Ефектът от това е ясен – разпростриране на чиновническото и бездушно отношение към болния човек. Известен е резултатът и качеството на обслужване при този начин на заплащане в САЩ. Медицината обаче е изкуство, в тази професия трябва да се “гори”, а не бюрократично да се изпълняват някакви задължение, вменени срещу получаваната заплата.

Втората задача, която си поставя реформата на президента Обама е да се наложат данъци и допълнителни вземания от големите фармацевтични компании. Как ще стане това обаче все още не е напълно ясно. Мотивите за откриване и производство на нови и свръхактивни медикаменти в условията на невероятна конкуренция и постоянен риск най-често са достатъчно сложни и без допълнителната намеса на държавата. Колкото повече се налагат външни ограничения върху тези мотиви, толкова по-голяма е вероятността те  да намалеят или съвсем да изчезнат. Трудно е да се каже как това ще се отрази в дългосрочна перспектива на здравето на милиони хора в глобален мащаб. Изглежда много лесно да се наложат допълнителни данъчни тежести за фармацевтичните компании, но много внимателно трябва да се прецени какъв ще бъде ефектът от това.

Предвижда се още орязване на някои програми за превенция. Например се ограничават средствата за профилактични прегледи, които се правят срещу рак на млечната жлеза. Вместо както е досега за жени над 40 години, тези прегледи ще стартират при навършване на 50 годишна възраст. Това решение мирише на популизъм още отдалеч. Чрез него ще се спестят  милиони долари от здравни осигуровки, но за сметка на това ще се откриват по-късно хиляди заболявания в по-напреднал стадий. В случая с повишаването на възрастта за старт на профилактични изследвания някой изпълнителен директор ще си припише намаляване на разходите, ще вземе тлъсти премии и след някоя и друга година ще се прехвърли в друга фирма, без да носи каквато и да е отговорност. Междувременно обаче хиляди хора ще умрат по-рано поради тези погрешни управленски решения.

В крайна сметка може да се окаже, че идеята всички хора в САЩ да имат здравно осигуряване е добра,но тя може да бъде опорочена в детайлите.  За да се получи нужното орязване на разходите за здравеопазване с цел на оптимизиране на системата то трябва да отговаря най-малкото на две изисквания. На първо място да е справедливо – от горните примери обаче се вижда, че това не е така. На второ място то трябва да бъде извършено в определени граници, които не бива да се преминават. В противен случай ще има дългосрочни негативни последици за здравното състояния на населението.

В заключение трябва да се обърне внимание на факта, че освен свиване на разходите е необходимо и достатъчно време за натрупване на финансов ресурс за бъдещи плащания. Това е нужно най-малкото, защото населението на САЩ застарява, както в почти целия развит свят. Освен това средната възраст на преживяемост се увеличава, откриват все повече нови възможности за лечение на заболявания и все по-ефективни лекарства. Всичко това означава, че в бъдеще ще имаме все повече скъпо поддържане на живота на иначе понастоящем нелечими пациенти. Именно затова е нужно по-рационално планиране на бъдещи разходи и натрупването на допълнителни средства. Сега при раждането на едно дете се планират разходи за неговото отглеждане, училище, възпитание, спорт и други. След 18 – 28 годишна възраст то завършва своето образование, започва да работи и да трупа ресурс по пенсионните и здравноосигурителните сметки. Засега тази система може да осигурява достатъчно средства, но в бъдеще, според мен, е необходим друг разчет. Трябва да се приеме, че раждането на един нов гражданин е отговорност не само за родителите, но за цялото общество. Сигурно натрупванията за старост и болест трябва да започнат още при появата на всеки индивид на бял свят. Ако обществото не може да осигури брутен вътрешен продукт, достатъчен не само за живота на хората, но и за тези бъдещи натрупвания, то е безотговорно да се раждат деца, чието благоденствие някой друг ще осигурява може би в бъдеще. Сегашните поколения трябва да проявят отговорност за живота на следващите. В крайна сметка това, което предприема Обама за реформа в здравеопазването е похвално, но то не може да стане в рамките на един или два президентски мандата. Ако той се опита да го стори, неговите ходове ще бъдат белязани от популизъм и вероятност за грешни решения и лош финален резултат. И друг път съм писал за това, че ефектът при вземането на добри управленски решения почти винаги е отложен във времето. Той става видим и носи своите позитиви за обществото дълго време след като политиците, взели тези решения, вече не са на власт. За мнозина управляващи обаче възпирането на потенциалното недоволство с краткосрочни мерки или пък прилагането на популярни решения за късо време е по-важно, отколкото понасяне на временните негативни последствия с мисъл за дългосрочното благоденствие на цялото общество. Именно поради тази причина популизмът в политиката много често взима връх над прагматизма. Ако Барак Обама иска реално да направи една реформа с позитивни последици за дълги години напред, то трябва да я стартира като един дълъг процес на последователност и приемственост. Както при всяка мащабна промяна и тук трябва да се предприемат малки прагматични и добре обмислени стъпки, в противен случай тя  е обречена на непредсказумост и крах.

 

Вероятно сте видели какво се случи вчера в парламентарните кулоари между Яне Янев и Волен Сидеров. Няма да навлизам в детайлите на тяхната циркова полемика, просто ще я използвам като основание за моя коментар. Заяждането на лична основа в българския политически живот се наблюдава още от Освобождението до средата на миналия век. Ако направим преглед на пресата през онова време, ще видим, че отношенията между тогавашните политици са били същите, може би в малко по-мек вариант. По време на социализма критиката уж беше само „другарска” и принципна, но в основата си конюнктурна и обагрена във влияние от висшестоящите. Разбира се, тогава при тоталитаризма обидните публични нападки ставаха известни от ухо на ухо, но не бяха допускани в пресата. Сега още от началото на демократичните промени обаче се наложи един просташки и арогантен стил при споровете между политическите противници, а нерядко и между партньорите, предаван дословно в медиите. Този неприемлив стил според мен е израз на няколко неща:

На първо място, естествено, на ниска култура и липса на общо домашно, предучилищно възпитание у използващите го. Нападките тип “улична кавга” между политици винаги са създавали зрелище, но едва ли публичната сцена е най-подходящото място за тях. Осигуряването на зрелища трябва да се остави на шоубизнеса, от политиката се очакват зрели решения в полза на обществото.

На второ място свеждането на политическата полемика до ниво на персонални вулгарни нападки свидетелства за трайна неспособност за водене на конструктивен диалог. Това поведение на изпускане на нервите и лично озлобление спрямо опонента, независимо кой е той, показва, че важните аргументи не са на преден план. Нещо повече по този начин се маскира тоталната липса на валидни и прагматични тези, подходящи за една смислена политическа дискусия. Поначало всички политически спорове, използващи термини като “мръсен комунист”, “долен седесар”, “побъркан атакист” и призиви като “БСП в Сибир”, “ДПС под ножа” и т.н. предполагат липса на конструктивизъм. Те показват отсъствие на общо виждане поне по някои теми, които представляват общонационални приоритети. Обществото ни е тотално разделено и гражданите лесно биват манипулирани да се групират и да застават яростно един срещу друг на база на елементарни линии на противопоставяне. Поредният пример за подобно противопоставяне, този път дори на етнически принцип, по привидно незначителна и далеч от реалния дневен ред тема е евентуалния референдум за новините на турски език.

И третото, заради което политическата простащина продължава да се развива устойчиво у нас, е бягството от решаване на действителните проблеми на обществото. Бягство, което в най-честия случай се дължи на тотална идейна импотентност и липса на рационални политически предложения по тях. Отсъствието на работещи визии за това как трябва да се подобри и развива състоянието на сфери като образованието, науката, здравеопазването, как да се укрепи и стимулира растежа на икономиката,  как да се реформира социалната политика и т.н., поражда именно прояви като вчерашната. Те ще продължат и вероятно ще зачестяват занапред поради факта, че единствените сили, които могат да предложат следването на едно принципно политическо поведение, претворено в конкретни политики в различните сектори на държавното управление, са напълно маргинализирани. Тук визирам партии като Съюза на демократичните сили, Демократи за силна България, Българска нова демокрация, макар и с по-кратка история, и т.н. Обществото ни обаче засега явно предпочита повече зрелища и циркове, отколкото смислена политика за решаване на проблемите му.


Сагата МВР-безконтролно интернет следене продължава. Тази седмица стана ясно, че въпреки че България има нови управляващи от министерството не са се отказали от една стара идея. Става въпрос за промените в Закона за електронните съобщения, с които МВР ще получи постоянен достъп до базата данни на мобилните оператори и сървърите на интернет доставчиците. В предишния мандат с колегите ми от БНД и тогавашната дясна опозиция в съзвучие с исканията на свободомислещата част от българското общество и активните граждански организации се противопоставихме успешно на тези промени. Не веднъж, а на няколко пъти се наложи да отбиваме исканията на МВР за промени в ЗЕС, защото управляващите използваха различни процедурни хватки и прийоми да ги поставят на дневен ред. В момента сме свидетели на поредната “вълна на атака” като по всичко си личи, че този път мнозинството ще даде зелена светлина на исканите от министерството изменения. Наднормените правомощия, които МВР ще получи, изглежда не притесняват голямата част от българското общество. Протест срещу промените има само от единици по-активни свободомислещи граждани, организирани в интернет пространството, няколко неправителствени организации и отделни политици.

В крайна сметка обаче почти фанатичното упорство, с което от вътрешното министерство се опитват да прокарат поправките вече година и то при две различни правителства, ме накараха да се замисля. Вероятно тези хора са прави. Те просто следват един тип милиционерско мислене, но го правят с най-добри намерения. Сигурно от МВР искрено се учудват, че въобще има хора, които се противопоставят над идеята за максимално широка възможност за следене на комуникацията, щом този механизъм е доказал при миналия режим своята ефективност. За тях това е добър начин да се бори престъпността, макар той да носи чертите на останал от миналото тоталитарен рефлекс. Дълбоко недемократичните дефекти, които могат да последват от позволението на органите за сигурност да навлязат по-дълбоко в личната сфера на гражданите, е въпрос, който не ги притеснява. Приоритет за тях е разкриването на престъпниците, свободата на словото и личната неприкосновеност не са първостепенни ценности. Няма и нужда да се замислят, че един и същ инструмент може да бъде използван за различни цели. Още повече, когато системата е “повредена”, когато няма ефективен възпиращ баланс между властите срещу евентуален произвол на една от тях и когато няма работещи правила, които да дадат отговор на един от основните демократични въпроси “кой ще контролира контролиращите?”

Тези хора са прави и поради още една проста причина. Самото ни общество няма нищо против да изтъргува гражданска свобода срещу повече сигурност. Това е остатък от предишното сталинистко мислене, извело до култ йезуитския принцип – целта оправдава средствата. Обществото ни в цялост още явно не е съзряло до либералната забележка към този принцип, гласящ, че ако не внимаваме при подбирането на средствата, те могат и да разрушат целта. Нека си припомним старата максима, че онзи който жертва свободата за повече сигурност, най-накрая губи и двете. Тоталитарните държави от миналото са историческото доказателство. И въпреки това у нас продължава неподправената меланхолията по онези “сигурни и спокойни” времена. Но какво друго да искаме от общество, доминирано от писатели - убедени комунисти, от журналисти – бивши ченгета, от военни - съветски възпитаници, от лекари - гордеещи се, че са лекували партийни величия, от учители - проповядвали социалистическата доктрина, от полицаи - служили на репресивния апарат, от  поети и артисти - възпявали режима, от учени – разчитащи единствено на държавата. В такава среда опълчването срещу разширяването на правомощията на МВР да следи интернет комуникацията и базата данни на мобилните оператори изглежда обречено, защото няма да бъде подкрепено от масово обществено неодобрение.

Излиза, че може би най-добрият подход е да се оставят промените, желани от милиционерите, които сега се наричат полицаи, най-накрая да минат.  Нека щом МВР смята, че престъпността може най-добре да се пребори като всички граждани бъдат поставени под следене, да получи това право.  В края на краищата всеки народ заслужава с действията си или с бездействието си своите управници!