Архив за януари, 2010

25 януари, 10

Промяната е в нас

Категория: Стари публикации

Който каквото си направи сам, никой не може да му го направи. Дай на глупавия власт и гледай какво става. Прост народ – слаба държава . Мога да изреждам още много такива народни мъдрости. Едно от нещата, което отказваме да разберем е, че промяната е в нас. Ние, българите, непрекъснато очакваме управляващите, съдебната система и останалите власти сами да се поправят или да ни оправят. Многобройните исторически примери, а и опитът ни от последните десетилетия показва, че това няма да се случи докато самото общество не го наложи по категоричен начин. Ние, гражданите, трябва да “бутаме” напред промяната, макар понякога и с лишения.

Последните решения на съда за случаи като убийството на Чората, убийството на Борилски, борбата за бонусите в съдебната система за 2009 г.  и много,много други факти показват, че нашата съдебната власт в нейната цялост боледува. Добрата новина е, че налице има желание за излизане от тази ситуация, набелязват се мерки, правят се експертни съвещания и т.н. Реформата обаче не става за един ден и чрез повдигане за косите по барон Мюнхаузеновски. Трябва да има разбиране, че тя е плод на един постепенен процес и изменение на начина на мислене и порядките в работата в тези институции успоредно с промените на законите в страната и мисленето на гражданите.

Всеки гражданин и всеки управленец трябва да разбере, че намесата в работата на съда, е нещо, което пречи на общия процес. В нормална ситуация всеки българин ще заяви, че е за справедлив, безпристрастен и независим съд. Когато обаче се окаже страна пред този съд, било като управник или физическо лице,  винаги търси начини за въздействие на неговите решения спрямо възможностите и ресурсите, с които разполага. Примерите в тази посока са неизброими и не се ограничават единствено до съдебната система.

Сегашното правителството със своите действия по казуса “Румяна Желева”, с усилията си по европейските фондове, с намеренията за борба с престъпността, демонстрира желание за полезни за страната решения. За съжаление положителните крайни резултати не се постигат само с желание. В допълнение трябва да кажем, че оказването на натиск върху определени органи и институции за публични становища, съобразени с конюнктурните интереси на управляващите, е порочна практика (визирам становището на Министерство на правосъдието по казуса “Желева” и последвалите тълкувания, че правилника на НС не е закон)

По същия начин трябва да се обърне внимание и на прекомерната и поради това нездравословна намеса на държавата в редица сфери. Типичен пример за това  са редица държавни регулации в като например тези за цените на ток, газ, за когенерация и т.н., при които има пълно объркване и чрез които държавните регулаторни органи  решават  за момента  предимно социални въпроси. Това облекчава положението на определени групи, но в твърде краткосрочен план. В дългосрочен те водят най-вече до по-голям пазарен хаос, затъване и вреди за цялото общество. Време е да разберем, че цените на енергоизточниците трябва да бъдат пазарно и екологично ориентирани, независимо че някой може да спечели или социалната цена може да бъде висока. Ако това не се случи, задълбочаването на проблемите, включително и социалните, ще продължава.Това трябва да се разбира и от потърпевшите граждани и ако при кражбите от топлоразпределителните дружества, те реагират справедливо, то при пазарно и екологично определяне на цените на енергийните източници трябва да има осъзнаването на истината, че няма безплатни неща на този свят. Или както казва народа безплатно е само сиренцето в капана за мишки.

По всички горни частично изброени сфери и разбира се много други е необходима реформа. Реформа, която трябва да се инициира в интерес на обществото, а не да се осъществява съобразно личния интерес на един или друг. Последното звучи като азбучна истина, но продължава да не се спазва. В заключение искам да напиша, че в живота се случват неща при които трябва да опонираме на управляващите с цялата сила на гражданското общество да не се случват. Но има и реформи, които в момента ни засягат лично и ако в този момент подкрепим управлението за осъществяването им полза ще има не само цялото общество, а и самите ние. 

Отново се връщам до казаното в началото - промяната е в самите нас. Забравяйки го, ние постоянно ще каним някой да ни оправя… И той ще го прави, но не в положителния смисъл на думата, както всички се надяваме.

P.S. Зная че постъпвам до известна степен неразумно със съветите си и мога да подразня доста хора в сегашната тежка икономическа, финансова и духовна криза, още повече че нашия народ е казал: „Акъл не ща, пари ми дай!”, но….извинявайте!

Цяла седмица казусът “Румяна Желева” предизвиква разпалена дискусия у нас и в Европа. Днес или най-късно утре очакваме развръзката и това ме провокира да коментирам темата. Вече няма значение дали политическите сделки между десните, либералите и социалистите в Европейския парламент (ЕП) ще позволят или ще отрежат г-жа Желева от поста на еврокомисар. Нейното слабо представяне е факт, както са факт и цялата поредица от негативни коментари от европейските политици и западните медии след него. Не бива да забравяме, че кандидат-комисарите представят не само себе си, но и правителствата, които са ги номинирали, както и собствените си държави. С други думи, вредата срещу и без това разклатения имидж на България пред европейските институции и най-вече пред европейските граждани е налице. Вътрешните договорки в ЕП може да спасят кандидатурата на г-жа Желева, но няма да подобрят образа на страната ни, която е изпратила неподготвен кандидат при това със съмнения за недеклариран конфликт на интереси.

Първата ми реакция при началната информация за хода на изслушването и коментарите непосредствено след него беше неодобрение срещу компроматната атака срещу г-жа Желева,  инициирана от български представители. Станахме свидетели на  познатия до болка роден прийом на компроматните борби. За жалост този път под формата на опит за пренасяне на “махленски” политически скандали на европейско ниво. Точно неодобрението ми срещу подобен стил ме накара да се поинтересувам за хода на цялото изслушване и да го изгледам в пълнота. Когато се проследи цялото представяне на Румяна Желева се вижда, че негативното идва в повече. Вярно е, че атаката срещу нея е добре организирана и успява да постигне целта си – да я извади  от равновесие. Но също така е вярно, че по време на изслушването  се разбира ясно неподготвеността на българския кандидат за еврокомисар по двете основни теми, с които бяха свързани питанията на евродепутаите.

От една страна неподготвеност да даде смислен отговор, който по категоричен начин да разсее съмнения за евентуалния конфликт на интереси и собствеността върху фирмата Global Consult. Въпросите наистина бяха до голяма степен злонамерени, но те не бяха неочаквани. Г-жа Желева очевидно не само не беше подготвила дори за себе си план за отбиване на обвиненията. Поради липсата на опит тя собственоръчно направи няколко недопустими от политическа гледна точка гафове, които допълнително влошиха представянето й (като споменаването на разпространяваните документи от Антония Първанова, даващо повод  на последната да вземе думата, прескачането от английски на български в ключови моменти, неубедителните отговори относно собствеността на цитираната фирма и т.н).

От друга, което е и по- неприятно,  се разкри експертната  неподготвеност на българския кандидат еврокомисар да даде компетентни отговори по въпросите, свързани с нейния ресор. На недостатъчно гъвкав английски език г-жа Желева даваше общи отговори на съвсем конкретни въпроси. По отношение на експертната компетентност нейното представяне беше на средностатистически гражданин с по-широка обща култура. Подобно ниво може и да мине в родния политически живот, но е повече от недостатъчно за европейската политическа сцена. Не бива да забравяме, че г-жа Желева не е единствено българската кандидатура за европейски комисар, тя е външният министър на страната ни. Поради това нейната недостатъчна подготовка за изслушването й миналия вторник буди още по-голямо недоумение. Ресорът, който се поверява на България бе ясен от месеци, външно министерство разполага с огромен човешки и експертен потенциал за анализи и PR, времето за подготовка беше достатъчно и при всичко това Румяна Желева се представи изключително неубедително. Нещо повече силното й представяне в експертната част на изслушването й, щеше до голяма степен да неутрализира нападките по отношение на темата за конфликта на интереси. Това обаче не се случи и отрицателните последствия са налице. Излишно е също така да се споменава, че ако Борисов и ГЕРБ бяха заложили на кооперация с останалата част от десницата можеше да се излъчи далеч по-подходяща, по-подготвена и по-добре приета кандидатура за поста.

Българската кандидатура се оказа слабото звено в новата Европейска комисия, което либералите, социалистите и зелените в ЕП умело атакуваха. Политическата цел очевидно беше да се постави в неудобно положение президента Хосе Мануел Барозу и ЕНП като цяло. Реалните негативни последици обаче ще са за сметка на българското правителство, за българската десница като цяло и както вече споменах за имиджа на България. Казусът “Желева” е първият сериозен външнополитически гаф на премиера Бойко Борисов и първият европейски шамар за управлението на ГЕРБ. Фактът, че вече навсякъде се говори именно за казуса или случая “Желева” показва, че забавянето на българската позиция в изчакване сред политическото боричкане в ЕП кандидатурата все пак да се промъкне, не е най-далновидното решение. Не с хитруване и упорство, а с бързи отговорни и прагматични действия ефектът от този гаф може да бъде смекчен и той да се превърне във важен урок занапред в оставащата част от мандата на ГЕРБ. Надявам се, че през тази седмица на разгорещени дебати и критики на управляващите да е станало ясно, че не може да се експериментира с неподготвеност и некомпетентност, когато България се представя на европейската сцена. Още повече се надявам те да са разбрали, че това е валидно и за воденето на държавното управление като цяло.

Ще завърша, свързвайки случващото се с Румяна Желева с цялостното управленско поведение на правителството, водено от Бойко Борисов. Основното очакване към ГЕРБ е демонстрирането на воля за промяна и предлагане на компетентни решения по секторни политики. Вече стана ясно, че основната слабост на сегашното управление е именно липсата на експертна подготвеност и компетентност. В хода на предизборната кампания и при първите стъпки на правителството на ГЕРБ стана ясно, че има реална амбиция за реформи и прекъсване на порочната политика, водена при предходното управление. Желанието за промяна е видно в отделните сектори на държавното управление като образование, здравеопазване, сигурност, усвояване на европейските средства и т.н. Във всяка от тези области  обаче освен разобличаване на злоупотребите в миналото и демонстрация на желание за справяне с тях, са необходими и реални действия, за да бъдат изпълнени дадени заявки. Именно тук проличава дефицитът на опит, умения и експертиза на това правителство. От тук нататък може да се продължи по пътя на конфронтацията и на показния ПР, но може да се тръгне и по пътя на рационалните действия и прагматичното партньорство. Общественото напрежение вече чука на вратата, търпението на Европа отново се изчерпва, така че няма нужда да се споменава кой подход би бил по-полезен не само за България, но и за дългосрочната перспектива на управляващата в момента партия.

Вчера се опитах да се включа в протеста пред Народното събрание срещу промените в Закона за електронните съобщения, позволяващи безконтролното следене на интернет и мобилната комуникация. Право да си кажа този митинг беше малко тъжна история заради вялото участие на граждани в него. Младежи с раници, с компютри и дори с цигулки в ръка идваха да се присъединят към протестиращите, имаше и представители на някои политически сили. Явно е обаче, че по-голямата част от тези, които биха могли да защитят свободата на свободната комуникация и въобще свободата на свободното слово, са в чужбина или просто не искат да са активни в реалното пространство. В България очевидно са останали повече хора, които си комуникират на живо или си правят договорки лице в лице по кръчмите и не се страхуват толкова, че МВР би могла да следи компютърната кореспонденция или телефонните им разговори.

Общо взето вчера се получи една спокойна софийска утрин с малко събиране на група от хора. Полицията направи идеална тренировка с дислоцирането на крупни части, коли, цивилни полицаи и т.н. блокирали почти цялата околност на Народното събрание. Рехавото участие на граждани в протеста беше изключително удобно за органите на реда. Така всеки един от малобройните участници можеше да бъде прилежно картотекиран. Последното е шега само наполовина. Въобще младежите на митинга изглеждаха безпомощни като ято яребици на снежно поле. Трябва да призная, че ме досрамя от тези хора и не можах да отида при тях. Представители на моето поколение просто отсъстваха от протеста. Дали поради това, че много малка част от тях използват съвременните методи за комуникация или по простата причина, че много от тях вече не живеят в реалния свят - някои буквално, други метафорично.

И все пак в заключение трябва да завърша позитивно. Щом полицията направи така, че да няма изстъпления и провокации на протеста, а управляващата партия обяви намерението да оттегли спорния законопроект, то можем да кажем, че България е една демократична държава, където управляващите ще се вслушват в гласа на гражданското общество, а властта действа в интерес на гражданите. Ако обаче продължи желанието за налагане на пълен контрол над комуникацията ни от МВР чрез други процедурни хватки, както бяхме свидетели досега, то не виждам как обществото ни ще се предпази от възможното “изнасилване” на свободно общуване и въобще на свободното слово у нас. Вчера се видя, че активните млади българи са по-силни във виртуалното, отколкото в реалното пространство, останалите пък граждани сякаш са се пренесли в един отвъден свят на апатия и незаинтересованост. При такова положение демокрацията, която винаги се крепи на обществената бдителност, лесно може да бъде сгазена под ботуша на тоталния контрол. Може само да се надяваме, че това няма да се случи.

Убийството на Боби Цанков предизвика поредица от разнопосочни коментари и изказвания в публичното пространство. Сред различните циркулиращи мнения ми прави впечатление целенасоченият опит да се наложи виждането, че той не е бил журналист. Какъв тогава е човек, който публично се е изявявал като водещ на радио и телевизионни предавания, който е писал материали за вестници и списания? Във всички тези медии г-н Цанков не е работил като счетоводител или композитор например, а като журналист. Сега основната теза, която се налага е, че той е бил мошеник. Имайки предвид поведението и действията на г-н Цанков, може да е напълно вярно това твърдение, но трябва да имаме предвид, че “мошеник” е определение за даден човек, не е професия. Както наскоро каза в свое интервю председателят на Съюза на съдиите, г-жа Нели Куцкова – както има продажни и поръчкови журналисти, така има подкупни и  лоши съдии. Техните некоректни действия обаче не премахват квалификацията на професията им. Докато работят в медии или в съдебната система едните си остават журналисти, а другите съдии. Проблемът тук отново е липсата на критично гражданско общество в България и недостатъчната морална сила на професионалните колегии. С тази морална сила и подкрепата и непоносимостта на обществото към дадени действия, определени личности просто нямаше да бъдат допускани дълго да упражняват съответната професия. Те щяха да бъдат отлъчвани и нямаше да могат да печелят от своите злоупотреби - щяха да бъдат наричани бивши съдии, бивши журналисти и т.н и нямаше да петнят името на съответната гилдия. Трябва да признаем, че в случая с Боби Цанков това не се е случило и до самия си трагичен край той продължаваше да води предавания в електронните медии и да публикува статии в редица печатни издания. Както обществото, така и журналистическата гилдия, трябва да признаят срамната истина, че достъп до медийна изява е имал един човек с 16 дела за измами. Въпросът дали той може или не да се нарече журналист е напълно второстепенен и измества вниманието от основния проблем. Чрез този въпрос в момента ние си крием като щраус главата в пясъка, докато  истината си остава на показ. Образът на Боби Цанков се пръкна и разви именно на медийната сцена, вероятно непубличните му занимания и връзките му с подземния свят са последствие от неговите начални медийни занимания. Тук трябва да си зададем и въпроса за коректността на собствениците, главните редактори и продуцентите в медиите, в които той се е подвизавал, щом те до последно му осигуряваха протекция, трибуна и ефир. Истината просто е, че Боби Цанков е яркият пример за човек, който не просто се е възползвал, а е продукт на дефектите на цялото ни общество. Няма никакво значение професията, която той е упражнявал – такива хора има във всяка една сфера. Ако ние продължаваме да се държим като щрауси по подобни казуси, никога няма да съзреем като общество. Никога няма да достигнем до онази гражданска зрялост и обществена отговорност, която ще ни позволява заедно да създадем среда на нетърпимост и недопускане на подобно поведение в  определена гилдия, занаят или среда. В свободния свят съществува освен бясната конкуренция и морални норми за поведение, които не си позволяват да нарушат дори медийни звезди и политици, артисти и президенти. Защото, ако вече имахме тази зрялост и отговорност, въпросът дали Боби Цанков е бил журналист или не, нямаше да е на дневен ред след знаковото му убийство – той щеше да е отдавна “бивш” заради злоупотребите, които е извършил още в началото на кариерата си,a може би щеше да остане жив.

06 януари, 10

Отвъд прехода

Категория: Стари публикации

 Мнозина не са доволни от прехода, който България извърши през изминалите 20 години и от резултатите на извършената промяна. Вероятно българският преход все още не е приключил и имаме да изминем още много път преди да се наречем истинска либерална демокрация с работеща пазарна икономика. Винаги обаче, когато се изправяме пред едно оплетено кълбо с конци, разплитането му трябва да започне все от някъде. Трябва да признаем при един анализ и равносметка, че за тези две десетилетия България направи доста и напредна немалко, особено, ако оценим откъде тръгнахме. Нека си припомним, че в началото на 1989 г. дори не подозирахме, че нещо може да се промени и смятахме системата за вечна. Тогава нямаше дори и наченки на гражданско общество, а единственият законов акт, насърчаващ някаква частна инициатива, бе неприсъщият за социализма Указ 56. При бързината на промените, които не зависеха, разбира се, от обикновените граждани, се пръкна нова Конституция за по-малко от две години след смяната на строя. “Пръкване” е може би най-правилната дума, за този висш закон, който беше приет при пълната доминация на бившите комунисти в тогавашното Велико народно събрание. Още тогава много активни граждани, сред които и аз, се обявихме и продължаваме и до днес да сме против тази Конституция, която съдържаше изключително много дефекти на социалистическия начин на мислене. Сега почти 20 години след нейното приемане, можем отговорно да твърдим, че тя отдавна е изиграла ролята си и понастоящем вече е вредна за страната. Връщайки се отново назад трябва да се запитаме каква промяна можеше да очакваме при една калпава конституция, при наличието на кадри, почти 100% от тях работили и израснали по време на социалистическия режим, и при изключително силно съветско и руско влияние в страната. Отговорът е бавна и мъчителна промяна – такава каквато в действителност я преживяхме и продължаваме да изживяваме в момента.

Често обвиняват съдебната система, че стои в основата на бавните реформи в България. В условията на повсеместна корупция, лошо заложени от Конституцията небалансирани отношения между трите вида власти, недосегаемост на съдебната система и прикрепена прокуратура към нея, то всеки магистрат се чувства уютно при това статукво. Когато липсва ясна конституционна норма и когато политическите процеси се водят не толкова от леви или десни парламентарни мнозинства и управления, а от сменящи се такива с проруска или проевропейска ориентация, не са изненада изключителните колебания както в законодателството, така и в напредването на България по пътя на реформите. Резултатите много често са неефективни закони, получени с дефекти къде от незнание, къде от бързане, а много често и с умисъл. Такива закони естествено са манна небесна за корумпирания съдия.

От някъде трябва да се започне нашето завръщане на европейския ни път и да се върви последователно по него. Наред с всички критики, които отправяме към сегашното мнозинство и към управлението на ГЕРБ, една от най-похвалните техни стъпки е инициирането на обществено обсъждане и в последствие евентуално приемане на постоянно действащ изборен кодекс. Много пъти е повтаряно, включително и в документите на Българска нова демокрация, че това е една от основните законодателни норми, от които трябва да започне борбата с политическата корупция. Разбира се, най-съществената крачка в тази посока включва последващо свикване на Велико народно събрание за приемане на нова конституция на България.

За финал бих искал да кажа, че е много важно за успешното европейско развитие на страната ни за един значителен период обществото ни да заложи на дясноцентристки политически сили с прозападна ориентация. Единствено те могат да продължат реформата на обществените, икономическите и политическите процеси, да завършат европейската ни интеграция, да се борят успешно с бедността, корупцията и престъпността и да ни отдалечат окончателно от пагубното влияние на тоталитарна Русия. Само по този начин България може да бъде приобщена трайно и завинаги към ценностите, принципите и стандартите на Обединена Европа и да развива пълноценни равноправни отношения с Русия, съседите си и останалия свят.

04 януари, 10

2010… от нас зависи!

Категория: Стари публикации

2009 г. вече е зад гърба ни. Вече правим първите крачки в новата 2010-та и като при всяко начало погледите ни са насочени напред. Отново е време да се заречем, че ще изпълним това, което сме пропуснали да сторим досега. Винаги на кръгла дата или при старта на някакъв времеви период е лесно да планираме някаква промяна: ще спрем цигарите, ще започнем да спортуваме, ще намалим вредната храна, ще почнем да учим чужд език и т.н. Реализацията на успешните планове обаче не зависи от това дали ги правим в началото на годината, а от нашата воля да ги осъществим.

Обикновено, ако се огледа наоколо човек може да види, че това, което търси, се намира пред очите му. Хората се движат в дадена среда, която определя стремежите им, те искат да подражават един на друг, желаят да имат това, с което разполага ближния им и т.н. Залогът за успех най-често се крие в това да седнеш, за да помислиш, да останеш сам със себе си и с Бога и след това да запретнеш ръкави и да работиш здраво, за да реализираш плановете си. Ако стартираме новата година с разбирането, че въпреки всичко нашите успехи и провали зависят в най-голяма степен от собствените ни усилия, то нашите стъпки ще бъдат съпроводени с нужния ни реалистичен оптимизъм. В противен случай и през следващите дванадесет месеца ще останем в порочния кръг на трите О-та - оплакването, оправдаването и обвиненията към всичко и всеки за това, че буксуваме на едно място като индивиди, общество и държава.

Другото нещо, което трябва да превъзмогнем е комплексът ни за национална малоценност. Атакувани ту от Холандия, ту от Германия или от Рим и Брюксел, за съществуващи или преувеличени наши слабости, помпим мускули и се зъбим, вместо да помислим, анализираме и отговорим спокойно и аргументирано на нападките, а там където те са справедливи да кажем със самочувствието на силна и древна нация: „Прави сте!„ Разбира се, това превъзмогване трябва да стане в комбинация между малко повече самочувствие от постигнатото от нас досега и увеличаване на усилията за преодоляване на недостатъците, от които все още страда страната ни. България има още много какво да постигне, но често и тези, които ни атакуват и обиждат страдат от сходни проблеми като нашите. Те също има какво да свършат, за да ги преодолеят. Нека от всяка критика без излишна страст и с нужната самоирония да отсяваме частиците истина, които ще ни помогнат да се променим в правилна посока.

По пътя си към ЕС и НАТО вече доказахме, че можем да се справяме със слабостите си и да се променяме към по-добро. Но всеки успех идва с много работа и пот и, разбира се, известна доза шанс. С много труд и малко късмет успяхме да се присъединим към Североатлантическия алианс и Обединена Европа. Отново с много труд и малко късмет успяхме да се спасим от налагане на предпазна клауза в края на 2009 г. Сега отново ни трябват и двете, за да постигнем новите цели, пред които се изправяме – влизане на България в Еврозоната и приемане на страната ни в Шенгенското пространство.

Време е обаче да осъзнаем също, че просперитета в една държава и в едно общество не зависи само от управляващите. Той е и резултат от всекидневните усилия на всеки един гражданин, на всеки един член на общността – зависи от неговото ежедневно поведение, от изборите, които прави, от отношението му към заобикалящия го свят. Именно поради тази причина трябва да признаем за себе си, че не някой друг, а самите ние можем да направим България по-добро място за живеене. Управниците могат само да подпомогнат нашите усилия и да канализират гражданската енергия в определена посока - защото това, което в обществения живот е най-важно, става без участието и намесата на държавата, то е плод на индивидуалната инициатива на всеки един от нас. Нека през 2010 г. да се водим от това разбиране, за да се движим успешно напред. Нека да не търсим вината за това, което сме, или за възможния ни застой в нещо извън нас. Пътят да излезем от кризата и да се развиваме е открит. Остава през 2010 г. да го поемем.