На първи февруари заедно с моята колежка Ваня Цветкова от парламентарната група на Българска нова демокрация посетихме дома в Горна Козница, за да направим лични и от името на групата дарения на средства, дрехи и хранителни продукти. 

Вече съм писал по темата за децата в българските домове и сега бих искал да доразвия моето становище по нея. По отношение на Горна Козница, а и на всички подобни социални заведения, според мен проблемите могат да бъдат разгледани на няколко плана.

На първи план е материалната база, ресурсната обезпеченост и цялостните условия за функциониране на дома и живот на децата в него. Както можете да видите по-долу от снимките, които направих, тези условия не са цветущи, но трябва да призная, че е постигнат значителен напредък от първите пъти, когато посещавах подобни домове в началото на 90-те години. От тогава насам няма спор, че състоянието на повечето от тях е рязко подобрени, а хората, работещи в тези заведения се опитват да полагат всички необходими грижи, които са по силите им. Дали всичко това е достатъчно е друг въпрос. Допълнително домът непрекъснато се посещава от дарители. Когато отидохме в петък ние се разминахме с други хора, даряващи средства и консумативи, а след като взехме документите за дарение след нас дойдоха нови. С други думи,  този дом не може да се каже, че оставен без грижи и внимание от “външния” свят. Освен това директорката, с която разговаряхме с голямо внимание се отнася към всяко предложение за подобрения на условията и е готова да окаже пълно съдействие. По отношение на този първи план може да се каже, че нещата са относително задоволителни.

Вторият план е това, което съм коментирал и преди, че тези домове за деца не могат да бъдат оставени в сегашните отдалечени места. Те трябва да се преместят в големите градове, където ще имат достъп до специализирани грижи и до рехабилитационни центрове, където ще има засилен контакт с обществото, където ще бъде по-лесно включването на доброволци, които да помагат в заведенията. Не може да продължава сегашната практика тези деца да бъдат държани далеч от хорските очи и българските граждани да имат досег с тях само посредством телевизионни репортажи и благотворителните кампании организирани от една или друга медия, компания или институция.   Един от основните журналистически въпроси по време на пресконференцията, която дадохме с Ваня Цветкова след посещението ни на Горна Козница, беше свързан с въвеждането на западната практика на приемните семейства. Тук трябва да кажа, че дали поради факта, че представителите на медиите очевидно не са се опитали да вникнат в смисъла на моето становище по въпроса или водени от постоянния си стремеж да търсят във всеки въпрос преди всичко конфронтационното и скандалното, са извадили от целия ни разговор като акцент, че аз съм бил против европейската практика на приемните семейства. Това, естествено, е далеч от моето действително мнение. Вече съм казвал, че аз напълно подкрепям идея за приемните семейства и вярвам, че тя дава по-добър подход за справяне с проблемите на изоставените деца със специални нужди. Продължавам обаче да смятам, че тази практика все още не може да се осъществи ефективно в България. Най-малкото няма отпуснати необходимите средства за това. Много е лесно да се каже, че децата ще бъдат поети в приемни семейства, но това най-вероятно означава, че един човек от това семейство не трябва да работи, за да осъществи всички необходими грижи. При това положение държавата трябва да плаща и то в адекватен размер помощ за закупуването на всички специални приспособления, за медикаментите, за цялостните грижи за детето. В настоящия момент това е нереалистично. Затова аз смята, че засега позитивната крачка е да бъдат преместени тези домове в големите градове. Моето основно притеснение е, че ако днес започнем да говорим за приемни семейства, означава да кажем, че има някакво бъдеще за тези деца и да занемарим грижата за съществуващите домове, защото те са неприемливи. Това би довело в действителност да не свършим нищо позитивно, защото от една страна не сме готови напълно с въвеждането на практиката на приемните родители, а от друга ще занемарим подкрепата за настоящите социални заведения. Аз не приемам такъв подход и ако не можем в настоящия момент да предприемем радикални мерки за подобряване на положението на изоставените деца с увреждания, нека не се отказваме да работим за това подобрение в рамките на съществуващите възможности.
 
Третият план, който заслужава внимание е свързан с профилактиката. В момента в България сме свидетели на детска смъртност от порядъка на 15 случая на 1000 родени. Дори тези цифри могат да се приемат с голяма доза съмнение. Не е ниска и честотата на раждане на деца с увреждания. За пример в Дания детската смъртност е под 5 на 1000, а всички аномалии се установяват в така наречената пренатална диагностика. При нея до 20 седмица се откриват тези аномалии, предприемат се превантивни мерки за тяхното отстраняване, ако това е възможно, а ако не е, при желание от страна на родителите се прекъсват бременностите по медицински показания. Тук няма да навлизам в обсъждам религиозните и моралните аспекти на въпроса, като лекар просто смятам, че всеки родител трябва да е наясно с предстоящото състояние на своето дете и да направи своя избор. Целта е пренатално с всички възможни средства на съвременната медицина и превантивната организация да се ограничи броят на децата, раждащи се с увреждания. Разбира се, за тези деца, които се появяват на този свят с увреждания и които биват изоставяни по една или друга причина от своите родители, трябва да се полагат всички необходими грижи. От тук може и постепенно да се насочим в перспектива към въвеждането на успешната практика на приемните семейства и премахването на специализираните домове, тогава, когато това вече е възможно.

Снимки от дома в Горна Козница:

p1310001.JPG

Ваня Цветкова разговаря с директорката на Дома.

Домът отвън:

p1310005.JPG

p1310009.JPG

p1310010.JPG

Снимки на условията вътре:

p1310006.JPGp1310008.JPGp1310011.JPGНа следващата снимка е парният котел, който е с нова горелка и консумира по 30 л. нафта на част. Консумацията на гориво не е ефективна, защото цялата инсталация е стара, но поне отоплението с чугунените радиатори подържа по-добра вътрешна температура от преди, когато стаите са се отоплявали с печки:p1310012.JPG

2 Коментара за “Отново за Горна Козница и домовете за деца с увреждания”

  1. катерина Says:

    v domovete za deca e bezobrazno ujasno zatova ne karaite decata da stradat v tazi mizeriq a pozvolete na hora koito nqmat da si vzemat karate horata da se ot4aivat kato 4akat s godini trqbva da ima zakon kogato edno semeistvo s zdravi dohodi i potslon da mogat do 6 meseca da si vzemat a ne da teglqt zaemi da butat pari na lqvo i dqsno za da stane po barzo / 2-3 godini / i posle edvam da svarzvat dvata kraq

  2. Атанас Щерев Says:

    Уважаема Катерина,

    Вече веднъж тук на блога в статията “Отново за българските домове за деца” съм изказвал по-пълно мнението си по отношение на тези социални институции и необходимите стъпки за подобряване на ситуацията в рамките на възможното. Ако имате интерес, можете да се запознаете с тях на http://www.atanas-shterev.com/?p=101. Не знам какво имате предвид с това “ne karaite decata da stradat v tazi mizeria pozvolete na hora koito nqmat da si vzemat” – вече нееднократно съм заявявал, че най-доброто решение за тези деца е да имат възможност да живеят в семейна среда. Реалните условия у нас обаче засега показват, че това не може да се реализира на този етап. Никога не съм бил противник на идеята всяко семейство, желаещо да осинови дете, което отговаря на условията и разполага с материална обезпеченост, да има възможност да стори това. Нещо повече, осиновяването на деца с увреждания или специални нужди е положителна западна практика, която засега не се прилага у нас или ако се прилага, то става дума за единици случаи. Напълно съм съгласен за нуждата от законодателни промени. Моето мнение е, че е необходимо да бъде регламентирано, че всеки, който би желал да отглежда като родител или като осиновител дете с увреждане, и докаже намеренията си под обществен надзор, трябва да получава достатъчно средства за това. Допълнително времето на отглеждане трябва да се признава за трудов стаж, защото всички знаем какви усилия и отдаденост изисква гледането на дете със специални нужди. Съгласен съм с Вас също така, че при изпълнение на всички условия от желаещото да осинови дете семейство, порочната практика на дългото чакане и принуждаването за плащане на подкупи и рушвети трябва да бъде прекратена. Понеже тук обсъждаме възможностите за подобряване на положението на изоставените деца с увреждания в България искам да кажа, че за осиновяването на такива деца не се чака, но за жалост у нас има твърде малко бездетни родители, ако въобще се появяват такива, които да желаят да сторят това.