Продължаващата обществена дискусия по трагичния случай във влака София-Кардам ме накараха да се замисля за неговите първопричини. На първо място всички обвиняват с пълно право управляващите на всякакво ниво и отговорните институции. За мен обаче съществува още една страна по темата, която носи чисто български и балкански привкус.

Преди повече от 40 години моят бивш началник проф. Стоян Докумов ми разказваше една история за свое пътуване до Виена, която се е запечатала в съзнанието ми. Той разправяше как, пътувайки с автобуса в Австрия, забелязал от прозореца група деца да тичат към чешма. Когато стигнали до нея всички се подредили в редица, позволяваща им подред да пият вода. По съвпадение при връщането му се случило да види подобна ситуация, но вече в България. Отново деца, тичащи в училищен двор към чешма. Когато я стигнали, едно през друго се опитвали да пият вода, обаче боричкайки се никое от тях не можело да го стори нормално. На пръв поглед много от вас ще помислят, че това е проява на характерното за българите отсъствие на ред. Аз обаче смятам, че е по-скоро демонстрация на една не особено положителна черта на българския характер – липсата на общностно чувство на солидарност и мисъл за другия. Именно от тази липса произтича сякаш и вграденото ни неуважение към обществения ред и правилата.

Подобен на предишния пример наблюдавах лично по време на земетресението през 1978 г. Тогава бях дежурен лекар и във вечерта на труса забелязах как за броени минути целият персонал на болницата и всички болни, които можеха да ходят, бяха излезли на двора без дори да си помислят за останалите, приковани на легло. Тогава останах в сградата, защото като млад лекар смятах, че моят дълг е да отида и да успокоя болните, които бяха на системи или бяха претърпели операции през деня и по обясними причини не можеха да се движат. Тази случка обаче ме потресе и за мен е живо доказателство за това колко неадекватни са споровете дали членовете на социалистическото или т.нар. капиталистическо общество са по-солидарни един спрямо друг. Очевидно всичко е най-вече въпрос на обществена култура, традиции и начин на мислене.

Подобни трагедии като тази във влака София-Кардам у нас се случват и ще се случват постоянно и най-жалкото е, че ние не правим нищо, за да си вземем поука и чрез нея да се променим. Спомнете си случая със загиналите деца в дискотека Индиго и се запитайте дали сме си направили извод от него. Единствената ни реакция сякаш е да се възмущаваме постфактум и то, докато поредният случай отмине и общественото внимание се насочи в друга посока. Сега следим излизащата информация, че торбите и багажите на пътуващите са стояли в коридора и вероятно са затруднявали придвижването, че електрическата система не е била изправна, че пожарогасителите били празни или липсвали, че хората не са успели да счупят прозорците, защото не са знаели как, че някой разбрал, а друг, не, че във вагоните има горящи и викащи хора, че някои се грижели повече да опазят багажа си, отколкото да помогнат да изпадналите в беда и т.н. В последните дни сме свидетели как различните версии започват да прехвърлят вината между отговорните лица и институции и пътуващите във влака граждани. За мен обаче всички изброени по-горе факти са поредното свидетелство за тотално безхаберие, липса на организация и на безотговорността на двете страни – и на институциите, и на гражданите. Безспорно, всички отговорни лица, които са допуснали техническите неизправности и липсата на пожарогасители (или дори абсурдът на наличието на празни такива) трябва да понесат своето наказание. Поемането на отговорност от тях и от управляващите е необходимо, за да бъдат ограничени в бъдеще предпоставките да стават подобни нелепи инциденти. Това обаче не е достатъчно, за да сме подготвени като начин на гражданско мислене, когато нещо подобно отново се случи, да реагираме така, че да ограничим максимално евентуалните жертви. Защото ние можем да накараме институциите да бъдат отговорни на първо място, когато самите ние станем отговорни помежду си като членове на една общност.

Ако продължаваме да се държим като индивиди в атомизирано общество, които не се интересуват от нищо освен от себе си и от най-близките си хора, всеки подобен инцидент ще съдържа риска да се превръща в поредната трагедия. Ще илюстрирам това, което имам предвид с един пример, описан от Михаил Минков в неговата книга “Европейци сме ний, ама…” Там той пише за проучване, при което член от изследователския екип се престорва на човек с инвалидност, който е разпръснал листи на улицата и се опитва да ги събере. Проведен в различни държави при този опит се наблюдавало колко от минаващите хора се опитват да помогнат на “мнимия” инвалид да прибере разпилените си страници. „При опита с куция човек пък само 22% от софиянци си дали труда да помогнат срещу 95 % в Сан Хосе (Коста Рика) и 80 %  в Рио де Жанейро” пише авторът и това вероятно не ви учудва. Този опит показва доколко интровертиран е българинът и какво е нивото му на обществено бездушие. Вероятно това е тежко наследство на нашата вековна зависимост като народ, един вид проявление на т.нар. “робска психика”, при която най-важното е личното оцеляване. Този начин на мислене е довел до една много тежка форма на самоизолиращ се индивидуализъм. Но не става дума за онзи свободен индивидуализъм, който съчетан с отговорност, уважение към останалите и респект към реда, е двигателят за просперитет на развитото демократично общество. При нас, българите, сякаш става въпрос за индивидуализъм (дори тази дума не е напълно коректна в случая), който се изразява в силно изявен егоизъм, отсъствие на чувство за общност и незачитане на публичните наредби и закони, винаги, когато те се пресекат с личните ни интереси и нарушаването им може да остане безнаказано. За жалост, пример за такава арогантност даде дори Българския парламент, нарушавайки собствения си правилник при разглеждането на въпроса за инцидента в заседанието си от четвъртък 6 март 2008 г.

Докато не променим тези разбирания винаги ще останем “европейци, ама не съвсем”, “свободно общество, ама не съвсем”, “граждани, ама не съвсем”… А дотогава ще се възмущаваме на трагичните инциденти само докато траят медийните репортажи по тях, без да извличаме поука и изводи, които да ни помагат в бъдеще.

 

Един коментар за “За българското общество - от София до Кардам”

  1. Мартин Русков Says:

    Да, определено в българското общество преобладават егоистичните индивидуалисти (бих добавил без мисъл в перспектива). Но на какво се дължи това?
    Моят отговор е на дългогодишно и продължаващо деградиране на ценностите. Това може да не е само български феномен в това време на хиперинформация и презадоволяване, но определено в България този негативен пад в ценностите е многократно по-отчетлив.
    Ние живеем в общество, в което:
    - ако минеш през насрещното платно в задръстване, пристигаш по-рано
    - ако дадеш пари на чиновника, той няма да ти измисля спънки
    - ако намериш празен портфейл, го хвърляш отново
    - ако политикантстваш, си по-удобен на началника отколкото ако вършиш работа
    Това са само примери, които не са от комунизма, но са реалност всеки ден. Понятието “християнски ценности” за повечето хора е неясна абстракция. Т.нар. положителни модели за подражание предпочитат (role models) да крият успехите си, за да не привлекат вниманието на системата и тя да не насочи енергията си да ги съсипе.
    Защо се случва това: защото в България цари беззаконие, безпринципност, липса на прозрачност, корупция, несъобразяване с общественото мнение.
    Дори да има някой пример на изобличаване и наказание, той е на някоя “дребна риба”. Какъв е изводът: хванали са го преди да стане достатъчно голям, че да бъде недосегаем.

    (повече в блога ми)