Съвременната демокрация очевидно вече е неразделно свързана с различни прояви на популизъм. Това предполагам е нормално, най-малкото, защото плурализмът на идеи и виждания и възможността за тяхното свободно изразяване е жизненоважна част от нейното функциониране. Факт е, че демокрацията вероятно е единствената политическа система, която позволява в нея да се развиват публични кампании, които фактически атакуват устоите й. Привлекателността на популистките послания, особено тези с негативна насоченост, се дължат най-вече на факта, че те предлагат прости и разбираеми формули за отприщване на груповото недоволство. Не само отприщване, но и насочването му в точно определена посока. И макар формулите да са ясни и прости, интересите и целите, които стоят зад тях почти винаги са скрити, добре премислени и различаващи се от истинските интереси на повлечените от популистките послания. Единствената защита срещу популизма е рационалността, която е характерна за свободното и активно гражданско общество. Рационалност,  за жалост често липсаща у нас. Случващото се напоследък в българското обществено пространство и най-вече течащите кампании, целенасочено атакуващи определени институции, ме провокираха да разсъждавам отново по темата за демокрацията в България.

Независимо от всичките си недостатъци, българската политическа система все още продължава да бъде демократична и като такава при нея действат всички аксиоми на демокрацията. За съжаление, българското общество все още явно не е достатъчно зряло, за да бъдат част от неговото самосъзнание тези аксиоми като самоподразбиращи се и общоприети схващания. Този дефицит често ни лишава от възможността за прагматична политическа преценка и все още поставя под опасност демократичното развитие на страната ни.

Чисто схематично могат да бъдат изложени няколко основни принципа на демокрацията. Първо, това е свободата на личността, свободата на словото и плурализма на идеи. На второ място е правото да протестираш срещу управлението и наложения ред, независимо че той е демократично установен. И накрая, но не по-важност - правото да избираш. Същевременно съвременната демократична система има три носещи основи – пазарната икономика, държавната регулация и гражданското общество. Както неведнъж съм писал тук - демократичното управление се основава на равнопоставен диалог между държавата и гражданското общество. Липсата на подобен диалог просто променя вида на системата, тя се превръща не в реална, а във фасадна демокрация.

Във всяка демократична държава има управляващи и опозиция. Когато недоволството от управлението на страната се насочва, както е  сега, към една от институциите на трите власти – Парламента изобщо, се постига единствено размиване на отговорността. Опозицията участва в управлението на страната само дотолкова, че да играе ролята на коректив и имунна система, алармираща обществото за всяко неадекватно управленско решение и намерение, но не може да носи отговорност за тях. Обичайната практика да се насочва атаката към представители на опозицията с аргумента “ама вие какво правихте, когато бяхте на власт” е повече от неадекватна. Това, което са правили участниците в минали управления вече е наказано от гражданите на изборите. Недалновидните решения в миналото са пратили тези политици в опозиция. Сегашните управляващи трябва да отговарят за своите действия текущо, а в последствие ще бъдат подложени на теста на демократичния вот за това дали са взимали правилни или грешни решения.

Освен разделението на управляващи и опозиция, трябва да сме наясно за това, в кого понастоящем е властта у нас. Очевидно по конституция не е в президента, но трябва да е ясно, че тя не е и в Народното събрание, въпреки че се водим парламентарна република. Ако властта беше в управляващото мнозинство от депутати, то тогава кабинетите дори в рамките на един мандат щяха да се сменят много по-често. Истината е, че депутати дори от управляващото мнозинство са приведени чисто и просто в изпълнители на партийната воля. В същност България, поради недостатъците на сегашната Конституция, не е парламентарна република. Българската политическа система е превърната от парламентарна демокрация в “министерска република”. Може дори да се каже, че властта в страната не принадлежи изцяло даже и на правителството – тя е концентрирана в партийните централи на политическите сили, които го формират. От тази гледна точка един граждански протест в средата на януари може би трябва да се случи не пред Народното събрание, а пред ул. Позитано 20, Стамболийски 45 и Врабча 23. Защото там е реалната власт и там трябва да бъде търсена истинската отговорност. Всичко, което не е свършено, и всичко, което е сторено, през този мандат се твори на тези три места.

Напоследък се лансира тезата за това как всички политически сили са лоши и няма за кого да се гласува на избори. Призивът е да не се участва във вота и по този начин “да се накажат политиците.” Не е ясно кой ще бъде наказан от такъв ход - представителите на политическото статукво или самите граждани, отказали се от вот? Твърдите ядра винаги ще гласуват и винаги ще избират кой да управлява страната. Единственото нещо, което ще постигнат негласуващите, е да предадат правото си да избират в ръцете на добре организирания и платен електорат. А вероятно призивът да не се гласува обслужва интересите на определени кръгове, които ще се радват на повишаване на тежестта на всеки купен от тях глас. Защото това е един от сигурните ефекти на ниската избирателна активност.

Трябва да сме наясно, че идеални управляващи няма и вероятно няма да има. В този смисъл всички досегашни правителства имат както достижения, така и слабости. Някои управления са по-добри, други са по-лоши. Крайната оценка за това е винаги в избирателя. Със своя глас той държи в ръцете си наказанието или наградата за всеки управляващ – сваляне от власт или даване на нов мандат. Изборът за това, разбира се, винаги е труден, понякога много труден. Може би 25 % от избирателите са колебаещи се и много пъти те определят изхода на вота. Вероятно това са хората, които гласуваха за Жорж Ганчев, след това за Симеон Сакскобурготски, за Първанов. Сред тези избиратели обаче са и хората, които са допринесли за победите на СДС през 1991 г. и на ОДС през 1997 г., довели до дясноцентристките правителства на Филип Димитров и на Иван Костов.

Може би тук е подходящо да приложа една таблица с относителни оценки за силните и слабите страни на всички досегашни управления след 1989 г. Няма да влизам в детайли, а ще отбележа всеки от големите успехи и неуспехи с Х.

tablica-copy.jpg

По логиката на гореизложеното, след правителствата на Луканов и Жан Виденов, беше недопустимо дори да се мисли отново за управление на БСП. Мнозина смятат така и аз споделям тяхното мнение. По-голямата част от избирателите през 2005 г. обаче мислеха по-друг начин и с техния глас БСП на практика спечели изборите. Това е демокрацията и нейната логика. Не винаги най-доброто на политическия пазар побеждава, особено, когато прагматични граждани се откажат от правото си на свободен избор и не отидат до урните. Ако не се гласува не се отмъщава на никой, а се прави услуга на всички онези, които възнамеряват да мотивират изборна подкрепа по нерегламентиран начин. С други думи се поставя под опасност устоите на демокрацията. В момента хора, претендиращи да са демократи, будители и хъшове, сякаш не осъзнават това и се опитват да внушат чрез обществения си авторитет именно подобно поведение на гражданите.

Може би демократичната система е така построена, че с вота си ние гласуваме за по-малко лошия избор. Това обаче не означава, че не можем да изискваме изпълнението на максимално всичко, което предизборно е обещано. И още една подробност за демократичното управление – когато се намира в предизборна кампания една политическа сила отправя послания основно към гласоподавателите, които смята, че може да привлече към подкрепа – на “своите” избиратели, адресирайки техните конкретни проблеми и въпроси. Когато обаче партията вече е част от управлението,  тя трябва да полага усилия за благоденствието на всички граждани. Това означава да приемаш властта като отговорност и ангажимент. Още по-трудно е управлението в коалиция, когато трябва да има съобразяване между исканията на изграждащите я формации и претенциите на опозицията. Ако обаче обединението е между партньори с общи цели , то тогава е възможно и е по-лесно да се води успешна коалиционна политика. Малко хора знаят, че през 2001 г. между централите на НДСВ и СДС бяха проведени 18 серии от преговори за сформиране на общо правителство. Едва след като стана ясно, че не може да се постигне споразумение, се пристъпи към формиране на кабинет с ДПС. Въпреки това при правителството на Сакскобурготски и двете съставни партии споделяха един общ национален приоритет, какъвто бе приемането на България в НАТО и ЕС. Той се подкрепяше и от опозицията в лицето на СДС и тази конфигурация позволи успешното извървяне на пътя към постигането им, въпреки многото слабости на това правителство. През 2005 г. БСП, НДСВ и ДПС преодоляха различията си в името на сформиране на стабилно правителство с една основна цел – членството в ЕС без предпазна клауза. След 1 януари 2007 г. този политически алианс беше изчерпан с реализирането на тази задача. Тогава започнаха големите вътрешни проблеми на Тройната коалиция, дойде времето на непрекъснатите компромиси и неплодотворни пазарлъци.

В момента имаме нови предизвикателства и цели пред нас – намираме се във финансова, икономическа и вече енергийна криза. В тази ситуация бъдещите управляващи трябва да извлекат максимални изгоди за България от членството й в НАТО (сигурност, без особено големи разходи) и преди всичко от членството й в ЕС. Това е нужно, за да може най-накрая българите да почувстват предимството на цивилизационния избор да бъдем част от Обединена Европа. За това е необходимо:

- осигуряване на гарантирани свободи за личността
- минимална, но ефективна държавна регулация;
- ограничаване на престъпността, корупцията и бюрокрацията;
- здрава социална мрежа за застаряващото население у нас
- и път за науката, образованието и предприемчивостта.

Всичко това може да бъде изпълнено само от дясноцентристки партии със сходни програми и ценностни виждания. Точно поради тази причина е нужно да се гласува на предстоящите изключително важни избори – да се гласува за прагматичната алтернатива на сегашното ляво статукво, предлагана от десните политически сили. Тези сили на свой ред трябва да улеснят мотивирането на тази подкрепа, като се явят обединени на вота. Вероятно в едно подобно обединение ще има определени компромиси и някои неизпълнени обещания, но преди всичко трябва да се гледа голямата цел. А тя е чрез едно успешно управление и осигуряване на просперитет за българските граждани те да бъдат убедени, че европейския път на България е без разумна алтернатива.

 

7 Коментара за “Аксиоми на демокрацията”

  1. Martin Says:

    А така, някой трябваше да им го каже на тези кратуни. Лошото е, че в страна като нашата на популизма трудно може да се противодейства. Тук простата злоба наделява над мисленето.

  2. Dimitre Kolev Says:

    Mnogo dobra statia. No si mislya, che horata koito po princip se vrazvat na lumpenizirani poslania ne se radvat na mnogo visoko intelektualno nivo i edva li shvastat neshtata. Kakto sam ste pisal “За съжаление, българското общество все още явно не е достатъчно зряло, за да бъдат част от неговото самосъзнание тези аксиоми като самоподразбиращи се и общоприети схващания.”_V Balgaria pochti nyama koy da brani demokraciata. Tezi koito useshtame razlikite ne jiveem v neya. I nay-aktivnoto neshto, koeto mojem da napravim e da se vazmushtavame v internet-prostranstvoto. Ako ima nyakakvo grajdansko obshtestvo to e mnogo krehko. A tam kadeto ima krehko grajdansko obshtestvo ima gnila politika, zashtoto ne se osashtestvyava tozi dialog za koyto pishete. Stiskam palci proevropeyskite sili da naddeleyat. V bg se vidya che promyanata nyama da doyde otdolu-nagore, nito ot gore-nadolu. Triabva i ot dvata kraya

  3. Народен Says:

    Всеки гледа нещата от неговата камбанария. Парламент и правителство, всички са в кюпа. Истина е обаче, че всичко се твори в партийните централи. Затова АТАКА към тях.

  4. Мартин Русков Says:

    Поздравления за статията. За мен лично тя в много голяма степен изяснява Вашата позиция. Но няма как да не отбележа, че съм разочарован от недостатъчното внимание, което да обърнете на възстановяването на правовия ред във Вашите приоритети. Без правосъдие, което да разграничи лъжата от истината, и да накаже тези, които са над закона, няма как да изградим работеща демокрация.

  5. Lalka Yordanova Says:

    Koyto ne glasuva, ne tryabva da se naricha grajdanin. Demokraciata e ne samo prava, tya e i zadaljenia. Vsichki iskat da se polzvat ot dobrite i postijenia na demokratichnoto upravlenie a golyama chast ne iskat i da si mradne prasta, za da uchastva v postiganeto na tova upravlenie. Nikoga ne tryabva da se vyarva na tezi, koito kazvat nedeyte da glasuvate, zashtoto e ravnosilno na nedeyte da se interesuvate ot upravlenieto te edni hora imat grijata vmesto vas. Ey taka se rajda diktaturata.

  6. Анархист Says:

    Хм. Интересна статия. Протест трябва да има защото както пишеш протестирането е част от демокрацията. Това е начин да се води разговор с властта и политиците. Иначе ако чакахме само изборите, щехме да си отчакаме. Гражданското общество трябва да знае кога да протестира иначе политиците се самозабравят. Иначе си прав че трябва да е ясно къде да се протестира - трябва да е пред всички бастиони на властта - парламента, правителството, министерствата и най-вече много добра идеа пред централите на управляващите партии щото всичко се решава там, а на другите места само се изпълнява

  7. Газ, протести… или старт на предизборната демагогия : Фондация Медийна Демокрация Says:

    […] до желаното от него съждение. Пример е материалът „Аксиоми на демокрацията“, в който докторът тръгва от базисните принципи на […]

Напиши коментар