Предлагам този коментар в отговор на въпросите на граждани (включително и от г-н Василев в този блог), свързани с идеята ми за въвеждане на т.нар. доплащане в българската здравна система.

Когато говорим за доплащането или co-payment трябва да знаем, че здравно-осигурителните системи в различните им видове в Европа имат общи принципи като фондови системи. Един от принципите е солидарността, т.е. подпомагането на хората в неравностойно положение, за да може да имат достъп до съответната качествена медицинска помощ. Друг принцип обаче е ограничението на ползването на системата, защото безконтролното ползване на една здравно осигурителна система изчерпва ресурсите й и тя не може да функционира адекватно. Преди около месец в Комисията по здравеопазване към Народното събрание министърът на здравеопазването обвини лекарите в България, че са хоспитализирали, приели в болница около 800 хиляди пациенти в повече в сравнение с предишен период от време. Аз тогава възразих на г-н Министъра, че това не е политика на лекарите в болниците, а приемането на повече пациенти е политика на неговите служители, директори на съответните държавни болници, защото, ако не се правят допълнителните и понякога ненужни хоспитализации, то болниците не могат да набавят съответният финансов ресурс. Непознаването на определени механизми на действие на фондовата система води до неправилни изводи и съответно неправилни решения.

Различни са механизмите за ограничаване на ползване на системата при здравно осигурителните фондове. Един от тези подходи е капитацията или плащане за извършване на определени дейности чрез договори с изпълнители на медицински дейности и плащане на глава от обслужвания контингент. Този принцип се използва у нас в България за заплащане на GP-тата или семейните лекари. Това е най-евтиният начин за заплащане, особено, когато се уговорят ниски стойности на капитационната такса. Разбира се, качеството на медицинските дейности не може да бъде особено високо, след като не се заплаща за дейност.

Друг подход за ограничаване на ползване на системата са т.нар доплащания или co-payment. Вече споменах какво се случва, когато няма официално доплащане за приемане в болниците. Във всяка държава от Европейския съюз процентът на доплащане е различен. Колкото повече са публичните средства за здравеопазване, толкова по-малък е дела, който гражданите плащат от джоба си или чрез доброволно здравно осигуряване. Така например в Австрия, която има десет и половина милиарда евро бюджет за здравеопазване или 8% от БВП, 7.5% от този БВП са публични средства за здравеопазване и само около 0.5% от тези 8% са частни инвестиции за здравеопазване. В България публичните средства за здравеопазване са около 55% от всички средства, които се дават за здравеопазване, т.е. българите плащат от джоба си около 40-45% от стойността на медицинската помощ и грижи. Независимо от това не е регламентирано съответното доплащане при влизане в болницата и ето виждате резултата от тази ситуация. Доплащанията позволяват да се повиши контрола от страна на ползващия системата, като той участва активно в решаването на такъв един процес дали да влезе в болница или не и необходимостта от това влизане. Ако, гражданинът е здравно осигурен в доброволен здравно осигурителен фонд, то доброволният здравно осигурителен фонд обикновено осъществява този контрол като заплаща за осигурения и иска допълнителни аргументи и доказателства, че болният наистина е трябвало да бъде хоспитализиран, че е трябвало да му бъдат направени изследвания и т.н.

Друг подход за ограничаване на ползване на системата е използването на диагностично свързани групи като метод за плащане. Почти всички европейски страни използват този метод. Въпрос на време е в България да се въведе този подход. Всъщност диагностично свързаните групи означават съвсем накратко и опростено – свързани заболявания в опредени групи с еднаква тежест и разходи, относително тегло на заболяванията в определена болница или отделение или дори изпълнявани дейности от определен лекар и определена сума за такава тежест и за такава група заболявания, които се дават предварително като бюджет от здравно осигурителна, каса от държавата и т.н. (така нареченото проспективно бюджетиране.)

Естествено, че има и други методи за ограничаване на ползването на една здравно осигурителна система, но така или иначе ние трябва да се стремим към използването поне на тези три споменати подхода – капитация, доплащане и въвеждане на диагностично свързани групи.

2 Коментара за “Какво имам предвид, когато говоря за доплащане в здравеопазването”

  1. Василев Says:

    Д-р Щерев, благодаря ви за бързия, изчерпателен и изключително професионален отговор!

  2. 0077 Says:

    Publikaciata e mnogo dobra, no e na malko visok specializiran ezik i edva li babite shte razberat, ako im se obyasni po tozi nachin ideyata na Shterev.