Днес е 10-ти ноември, 20 години по-късно. По темата в последните седмици се появи огромен поток от мнения, интервюта, коментари и разсъждения. Някои от тях бяха искрени, други манипулативни, някои задълбочени, други плъзгащи се по повърхността. Реших и аз да се включа с няколко лични разказа за случилото се тогава. Ще разкажа моите истории просто като очевидец, без да се стремя да давам оценки или да налагам поуки. В крайна сметка от персоналните разкази от ежедневието на всеки, изживял онези дни, може да се сглоби един по-обхватен и по-автентичен пъзел, чрез който обективно да се погледне към първите демократични дни.

Спомените ми за дните непосредствено преди ноември 1989 г. са, че бях изключително огорчен от измислените партийни наказания, които ми бяха наложени. Синът ми беше избягал в САЩ и ми беше оставил едно писмо, в което беше написал “Тате, извинявай, че не ти казах, но знам, че си заблуден.” Това ме беше засегнало изключително много.

По онова време четях руска преса, която моят приятел старозагорец Ботьо Ботев, носеше в огромни количества от Москва и се занимавах изключително много с проблемите на ин-витро оплождането, с майсторенето на различни пособия за биологичната част на този метод. Новините за смяната на Тодор Живков ги бях пропуснал и в първият момент, когато ми ги съобщиха по-късно, не повярвах. В последствие обаче се ентусиазирах, че наистина след тези събития може да има преустройство в БКП.

В дните около 10-ти ноември имаше пълна гражданска апатия почти навсякъде и повсеместно недоверие като естествен продукт на тоталитаризма. Едва по-късно след като стана ясно, че режимът в действителност е рухнал, се появиха смелите демократи, разказващи в момента своите истории за дисидентство и неконформизъм. Под влияние на материалите в руските вестници, които споменах, бях предложил в Майчин дом да направим клуб за защита на преустройството в комунистическата партия. От сто членната партийна организация там освен мен се записаха само още четири души – Димитър Баров, с когото работя досега, д-р Слънчева, която е завеждащ на неонатологичното отделение на Майчин дом, д-р Златков, директор сега на Майчин дом, и д-р Ася Ниньо, която по-късно замина за Израел. Никой от останалите партийни членове не каза и гък и не посмя да се включи. Това беше подтискащо поведение.
 
През декември същата година имаше партийна конференция в Медицинска академия. На нея избираха делегати за 14-тия конгрес на партията, който щеше да се проведе през януари 1990 г. Като видях кои са избраните всички илюзии в мен за някакво преустройство в БКП се изпариха. Така приключих членството си в партията.

Исках да се запиша и в Екогласност. Реших се и научих адреса на Петър Слабаков. Един ден тръгнах от ИСУЛ по улица Чаталджа, намерих адреса, позвъних и се представих на жената, която отвори вратата. Явно обаче по онова време имаха непрекъснато много посетители и тя троснато ми отвърна, че г-н Слабаков е болен, има висока температура и не може да прави срещи. След това ми затръшна вратата. Така и не можах да стана член на Екогласност.

Точно по същото време моят талантлив асистент Владимир Янков, който по-късно направи впечатляваща кариера в САЩ, ми каза, че иска да ме покани на събрание в Центъра по хигиена. По думите му там с неговите състуденти д-р Мавроматис, д-р Кехайов и други колеги щяха да обсъждат възстановяването на Българския лекарски съюз. Така се включих в една многогодишна дейност по изграждането на съсловната организация на лекарите у нас.

Събитията в онези дни се развиваха много бързо. Присъствах на първия митинг пред Александър Невски. Помня, че беше много студено, но гражданите търпеливо и с интерес изслушваха и аплодираха ораторите. За жалост след митингуващите и на сцената  имаше  и прости и арогантни хора. Истината е, че не останах с добро чувство от този митинг. Може би, защото имах достоверна информация от разговори в моето семейство за изстъпленията след 9-ти септември 1944 г. и знаех, че от глупави и агресивни хора подобни неща могат да се повторят с обратен знак отново.

Продължих работата си по възстановяването на Българския лекарски съюз, която никак не беше лека. Много хора се страхуваха, други не вярваха, че нещо ще се промени. Постепенно се свързвахме с други групи, които също работеха за възраждането на съсловна организация на лекарите в България. Времето просто летеше тогава. Спомням си няколко събития от този период. Един ден д-р Янков ми каза “Шефе, имаш огромна популярност”, тогава аз постоянно ходих из цялата страна за среща с лекарите. Той продължи: “Ако се кандидатираш, ще бъдеш избран за председател на Лекарския съюз, но това веднага ще разцепи хората, защото ти не си личност, която обединява. Няма да можем да обединим всички групи. Затова трябва да предложим консенсусна фигура за председател.” Неговото предложение беше проф. Иван Киров, който по това време беше вече доста възрастен. Аз помислих, съгласих се с д-р Янков и по-късно започнахме да каним проф. Киров на нашите заседания като формален лидер, който всъщност избрахме за председател на Лекарския съюз.

Един ден в този период получих покана заедно с други преподаватели и учени, около 100 души, за среща с Политбюро на БКП. Срещата се осъществи в Партийния дом в една зала на вторият или на третият етаж и явно беше организирана от Андрей Луканов. Спомням си вниманието, с което бяхме обградени. Андрей Луканов не преставаше да говори и да сипе идеи. Попитах го дали може по някакъв начин да се помогне на здравеопазването в България. Той веднага ме хвана под ръка и ме заведе при Добри Джуров. “Можем ли да помогнем на здравеопазването, другарю Джуров” повтори въпроса ми Луканов пред него. Добри Джуров в безупречно изгладена генералска униформа, гладко избръснат с грижливо поддържани мустаци поклащайки се напред-назад на пръсти и на пети с охота започна да разправя кои военни заводи още на другия ден можело да започнат да произвеждат линейки, болнични колички и т.н. Такъв контакт с членове на Полютбюро не си спомням да беше осъществяван до този момент. Но в тези последни дни на стария режим след 10-ти ноември си личеше различния подход на отделните членове на ръководството на партията. Още си спомням ледения поглед на Александър Лилов, който не пожела да общува с никого другиго освен с придружаващите го. Съвсем противоположно поведение от това на Андрей Луканов.

Друг случай, който си спомням, бе свързан с решението на инициативния комитет по възстановяването на Българския лекарски съюз да се включи в Кръглата маса, която започна дейността си през януари 1990 г. Отидох да говоря по този въпрос и ме пратиха при Петко Симеонов. Започнах да му обяснявам, че лекарите, които сме се събрали и работим за възстановяването на Съюза, заставаме изцяло зад опозицията. Казах му обаче, че ако седнем при тях на Кръглата маса, комунистите веднага ще предприемат възстановяването на друг, техен Български лекарски съюз. Това бе  недопустимо, защото ще доведе до разцепление. Трябва да изглеждаме независими, казах на Петко Симеонов. Той ме погледна и ми отговори – “Правилно, ще ви сложим при мюфтията, той също е независим.” Схванах иронията в думите му и разбрах, че нашето място не е на Кръглата маса. По-късно разказах през смях историята на колегите ми и така приключихме с тази амбиция.

Истината е, че може още много да се разказва за тези времена. Защо реших аз да разкажа тези мои истории. За да покажа, че зад онези епохални събития през 1989-90 г., стоят малки ежедневни случки, изглеждащи обикновено от днешна гледна точка, но немислими преди 10-ти ноември. Всеки преживял активно тези месеци има своите лични разкази за този период. Събирането на тези малки парчета от историята биха ни дали една реална картина на промяната. Промяна, която паралелно с хода на малко или много дирижираното начало на прехода, се случваше и чрез плахите стъпки на различни групи от граждани, които постепенно добиваха смелост и се учеха да мислят свободно и демократично. В тези обикновени на пръв поглед разкази до голяма степен може да се търси историята на първите дни на българската демокрация. Днес, 20 години по-късно, медийното пространство е заето от интерпретациите на хора, които в месеците след 10-ти или дълго се ослушваха преди да се уверят, че е безопасно да предприемат нещо, или пък активно участваха в серия от нагласени действия, предначертали насоката на българския преход.

 

 

4 Коментара за “20 години по-рано”

  1. Огнян Благоев Says:

    Доктор Щерев хубави истории сте написали. Обикновени, но казващи достатъчно. За жалост това, което видях сега около десети няма как да не огорчи един истински демократ участвал в някои от събитията. Пишете, че преди 20 години е имало гражданска апатаия. Не не просто апатия ами незнам какво има. Вижте никой почти не обърна внимание на 20годишнината. Тук няма ли граждани като в Германия, Унгария и Чехия???? Ще перифразирам думите на дядо Славейков Не сме общество, ами мърша… Докарахме го дортам, че по радиото постоянно да се въртят реклами на руската група Любе, дето уж случайно навръх 20-годишнината идват у нас. в тези реклами се натъртва че това била любимата група на Путин, а завършека е направо скандален. Дикторът завършва с думите “КОй казва, че живеехме зле.” Това ако не е мръсна пропаганда, то няма кое да е. След още няколко години младите хора въобще вече няма да знаят нищо за началото на демокрацията и в главите им ще се е наложила идиотската идея, че преди по време на комузма се е живяло по-добре. Къде са нормалните граждани, къде са демократите?!?

  2. Атанас Щерев Says:

    mnogo viarna i tochna pretcenka za vremeto predi 20 godini.

  3. Maria Semerdjieva Says:

    Bravo. Ako se ostavyat naistina naglecite, koito dirijiraha ruhvaneto na socializama da govoryat pak te i da ni razpravyat kakav e balgarskia prehod sled 20 godini to znachi nikakav prehod ne sme imali

  4. XRISTO sTOYNOV Says:

    nE E PREXOD, A ADSKI ROBSKO SUSCHESTVUVANE, KOMUNISTITE, KATO PIAVITSI IZPIVZAT KRUVTA NA NARODA I TOI STOI KATO RAZGONENA KRAVA I NE MURDA.TRIABVA NOV XAN KRUM, SMURTNI PRISUDI ZA NARUSHITELITE NA KOSTITITSIATA I NA ZAKONITE V STRANATA.SLED 50 GOD., BULGARIA, SCHTE SE ZTRIEE.XEI BULGARI, MISLETE???

Напиши коментар