Вероятно сте видели какво се случи вчера в парламентарните кулоари между Яне Янев и Волен Сидеров. Няма да навлизам в детайлите на тяхната циркова полемика, просто ще я използвам като основание за моя коментар. Заяждането на лична основа в българския политически живот се наблюдава още от Освобождението до средата на миналия век. Ако направим преглед на пресата през онова време, ще видим, че отношенията между тогавашните политици са били същите, може би в малко по-мек вариант. По време на социализма критиката уж беше само „другарска” и принципна, но в основата си конюнктурна и обагрена във влияние от висшестоящите. Разбира се, тогава при тоталитаризма обидните публични нападки ставаха известни от ухо на ухо, но не бяха допускани в пресата. Сега още от началото на демократичните промени обаче се наложи един просташки и арогантен стил при споровете между политическите противници, а нерядко и между партньорите, предаван дословно в медиите. Този неприемлив стил според мен е израз на няколко неща:

На първо място, естествено, на ниска култура и липса на общо домашно, предучилищно възпитание у използващите го. Нападките тип “улична кавга” между политици винаги са създавали зрелище, но едва ли публичната сцена е най-подходящото място за тях. Осигуряването на зрелища трябва да се остави на шоубизнеса, от политиката се очакват зрели решения в полза на обществото.

На второ място свеждането на политическата полемика до ниво на персонални вулгарни нападки свидетелства за трайна неспособност за водене на конструктивен диалог. Това поведение на изпускане на нервите и лично озлобление спрямо опонента, независимо кой е той, показва, че важните аргументи не са на преден план. Нещо повече по този начин се маскира тоталната липса на валидни и прагматични тези, подходящи за една смислена политическа дискусия. Поначало всички политически спорове, използващи термини като “мръсен комунист”, “долен седесар”, “побъркан атакист” и призиви като “БСП в Сибир”, “ДПС под ножа” и т.н. предполагат липса на конструктивизъм. Те показват отсъствие на общо виждане поне по някои теми, които представляват общонационални приоритети. Обществото ни е тотално разделено и гражданите лесно биват манипулирани да се групират и да застават яростно един срещу друг на база на елементарни линии на противопоставяне. Поредният пример за подобно противопоставяне, този път дори на етнически принцип, по привидно незначителна и далеч от реалния дневен ред тема е евентуалния референдум за новините на турски език.

И третото, заради което политическата простащина продължава да се развива устойчиво у нас, е бягството от решаване на действителните проблеми на обществото. Бягство, което в най-честия случай се дължи на тотална идейна импотентност и липса на рационални политически предложения по тях. Отсъствието на работещи визии за това как трябва да се подобри и развива състоянието на сфери като образованието, науката, здравеопазването, как да се укрепи и стимулира растежа на икономиката,  как да се реформира социалната политика и т.н., поражда именно прояви като вчерашната. Те ще продължат и вероятно ще зачестяват занапред поради факта, че единствените сили, които могат да предложат следването на едно принципно политическо поведение, претворено в конкретни политики в различните сектори на държавното управление, са напълно маргинализирани. Тук визирам партии като Съюза на демократичните сили, Демократи за силна България, Българска нова демокрация, макар и с по-кратка история, и т.н. Обществото ни обаче засега явно предпочита повече зрелища и циркове, отколкото смислена политика за решаване на проблемите му.


Напиши коментар