Всяка година поне на няколко пъти се случва да има недостиг на различни животоспасяващи лекарства за онкологични или хронични заболявания. В момента сме свидетели на поредната криза в това отношение. Няколкократно съм заявявал, че причината за този недостиг е в порочни механизми от държавната лекарствена политика, които се поддържат с години наред. Очакванията бяха, че със смяната на управлението ще има и промяна на модела, но за жалост това не се случва. Ако мога да се изразя на шега, лекарствената политика продължава по станишевски без Станишев. Явно има кръгове, които имат изгода нещата да си продължават по старо му. В крайна сметка се оказва, че прекалената държавна регулация във фармацевтичния сектор, която уж се налага, за да пази правата на пациентите и потребителите, просто води до ефекти в техен ущърб.

Трябва да се разбере, че при хроничните и онкологичените болести трябва да има солидарност и тя трябва да е по-силна изразена, отколкото при другите заболявания. В НЗОК се събира ресурс, но той не е достатъчен да се покрият разходите по най-тежките заболявания. Поради тази причина е необходимо лечението на тези онкологични, хронични или терминални случаи да бъде допълнително компенсирано чрез специални програми на министерството на здравеопазването. Това трябва да става без значение къде се извършва съответното лечение. В крайна сметка, ако сегашното управление действително иска да води дясна политика на практика, то е чудно защо не се насочва към програмното финансиране на болниците специално за лекуването на онкологични и хронични случаи.

Самата организация на процеса на доставяне на лекарства трябва изцяло да се промени. Сега виждаме как пожарно се предприемат действия по конкретни казуси. Излиза информация, че няма лекарства за определен тип заболяване, общественото напрежение се нагнетява, следва ad hoc действие на държавата и временно решение на въпроса. После следва същата схема за друг медикамент и така в една безкрайна порочна верига. Междувременно непрекъснатото забавяне коства страдание и нерви на нуждаещите се болни. Потвърждава се моята теза, която нееднократно публично съм представял и заради, която съм търпял много неприятности. Става дума за това, че болните, които получават по държавна поръчка медикаменти, периодично се поставят изкуствено в ситуация на дефицит на тези лекарства на преференциални цени. Според мен има групи държавни чиновници, които умишлено спъват и удължават времето за провеждане на търговете за тези медикаменти. Хората, които са болни, естествено, не могат да чакат без лекарства, докато съответният търг приключи и се принуждават да ги купуват от аптеките на пазарни цени. От тук може да бъде направено заключението, че забавянето е умишлено, за да може болните да се насочат към свободния пазар и да изкупуват залежалите партиди, които са на свободна продажба и към които така или иначе може да има търсене единствено от тези потребители. Лесно е да се предположи, че ако държавната поръчка се изпълнява систематично и точно, то тези лекарства никога няма се продадат, защото по принцип ползващите ги хора, разчитат на преференциалните медикаменти, които държавата трябва да им осигури. Тази порочна практика се реализира със законови средства, без да има възможност да бъде посочен конкретния виновен. По лошото в случая е, че макар да има многобройни механизми за прекъсването й (един от най-простите е търговете да се провеждат с определен срок аванс, за да не се стига до забавяне), очевидно няма воля за намиране на решение.

Освен това е абсурдно български граждани да отиват в съседните ни държави, за да намират по-евтини лекарства. Оправданието на чиновниците е, че у нас съответните медикаменти са по-скъпи, защото фирмата-доставчик е представила такава цена. Това е така обаче просто, защото потреблението у нас е далече по-малко и това е допустимо най-ниското пазарно ценово ниво, определено от обективни фактори. Никой чиновник обаче не се замисля, че крайната цена у нас е по-висока най-вече заради твърде ниския процент от стойността на медикамента, който се покрива от държавата. Най-вече поради тази причина, а не заради разлики в цените, в съседните държави лекарствата са по-евтини. Недоволството на гражданите обаче се насочва в неправилната посока – към фармацевтичните доставчици, а не към държавните органи. Най-важното в крайна сметка е едно животоспасяващо лекарство да достигне до нуждаещите се от него с минимална цена – те трябва да платят единствено базова сума, чрез която да докажат, че имат нужда от този медикамент, а няма да го вземат просто да им залежава в домашните аптечки. Останалото трябва да се покрие от държавата чрез насочване на част от солидарно събрания ресурс за здравеопазване.

Това, което обаче най-много липсва в българската лекарствена политика е стратегическият поглед. При постоянно растящото потребление на лекарства експертите по здравен мениджмънт на държавно ниво би трябвало да се замислят за причината, да се запознаят със успешния чужд опит и да предложат решения. В целия цивилизован свят се залага на насочване на средства към превантивни профилактични програми с цел да се намалят нуждите от използване на лекарства за по-късно лечение на развити заболявания. За съжаление у нас все още не се осъзнават предимствата на профилактиката и в това отношение България се доближава по-скоро до страните от Третия свят.

В заключение може да се каже, че явно за определени групи от чиновници и политици сегашната система е много удобна и изгодна. Поддържането на това вредно статукво обаче преминава през страданието на невинни хора. Ако ние продължаваме да обръщаме внимание на проблемите с недостига на скъпоструващи лекарства единствено, когато се развие поредния случай, при който кратковременно публично се търсят виновници, а не дългосрочно решения, то ние ще си останем в сегашния порочен кръг. Нужна е воля за промяна, яснота какво трябва да се промени и знание как да се промени. И трите сякаш липсват на сегашните управляващи.

 

Напиши коментар