“Ако имаме една ръка и с нея трябва да гласуваме, не можем да гласуваме и за свободата, и за сигурността. Аз ще гласувам за сигурността. Много често в живота така се прави – избира се едно, не могат да се вземат и двете неща.” Това каза вчера Иван Костов, гласувайки против президентското вето върху промените в НПК. Един уж символен за българската демократична десница политик подкрепи законодателни промени, които могат поставят под въпрос постигнатия досега демократичен напредък в защитата на правата и свободите в България. Вероятно обаче този негов ход се дължи не толкова на следването на определени принципни разбирания, а на желанието просто да гласува срещу вето, наложено от Георги Първанов.

Българския обществено-политически живот страда от един много сериозен дефицит. Едно действие или изказване се преценява не по това до какво води или какви тези съдържа, а по това кой го извършва или прави. Ако той е от “нашите”, то става добро и се подкрепя, ако е от “другите”, то нещата са наобратно. Даден политик или политическа сила може да представят напълно рационални предложения и решения по определени проблеми, но за масовото съзнание по важна е не тяхната достоверност или евентуални положителни последствия, а това какво са били направили съответните политици в миналото. Подход, от който не може да произтече нищо добро. При него принципите и ценностите, на които винаги се крепи последователната политика, нямат никакво значение. Поради тази причина в България политическата позиция по абсолютно един и същ въпрос може да се изменя на 180 градуса в зависимост от това дали си на власт или си в опозиция (респективно дали си с управляващите или срещу тях в съответния момент). Това може да се определи като умела конюнктурна игра, но не и като последователно политическо поведение. А този който я прилага може да е добър “играч” и успешен “брокер”, но не и истински политик.  


Напиши коментар