В навечерието на първия полуфинал на Световното първенство се замислих за една аналогия между случващото се по терените в ЮАР и родната действителност. Всеки шампионат е празник. Във всеки футболен мач се наслаждаваме на изкуството на играта, на духа за победа у играчите, на толерантността към противника дори в разгара на битката. Гледайки футболния спектакъл можем да се замислим колко труд, постоянство и трениране на умения стоят зад показаното от групи мъже, които се противопоставят на терена и при спазването на определени правила се борят за превъзходство. Това е футболът! Но това е и животът в цивилизования свят.

Връщайки се на аналогията първото нещо, което ми прави впечатление е видът на самите играчи. Атлетични, добре сложени, мускулести и тренирани мъже с различни качества,  характеристики и чисто национални физически особености. Тези особености като цяло определят и налагания стил на игра – едни футболни нации са по-технични, повратливи и комбинативни, други залагат повече на издръжливостта, бързината и високите центрирания. В крайна сметка обаче физическите качества оказват голямо влияние върху самата игра и върху борбеността на самите играчи. Веднага се сещам за нашите футболисти с техните закръглени и пухкави форми и отдаденост на нощен живот, приличащи повече на манекени или артисти, а не на спортисти, борещи се за победа. Един играч от нашето първенство едва ли би могъл да издържи и 20 минути на темпото, което наблюдаваме в мачовете на Световното. Това е въпрос на упоритост за подготовка и воля за самоусъвършенстване. Всеки един спортист от световна класа е проливал кървава пот и сълзи, докато си пробие път до това най-високо ниво. Всяко перфектно движение, всяка брилянтно обработена атака, всяка разиграна стратегия, не идва даром, а в резултат на постоянен, целенасочен, ежедневен труд. Дарбата може да умножи ефектът от тези усилия, но не може да ги замести.

Няма какво обаче да се сърдим на родните футболисти. Техните недостатъци са от същия порядък, от какъвто са и недостатъците примерно на полицаите ни, на инженерите ни, на журналистите ни, на съдиите ни, на лекарите ни и т.н. Общите характеристики на представителите на всяко едно професионално съсловие носят чертите на обществото ни като цяло. Това е истината и ако не я видим и признаем, ако продължим да си затваряме очите, то винаги ще се сърдим за нашите неуспехи на някой друг – било той съседът, колегата, политикът, противникът, дяволът, Господ или вселенската подредба по принцип. Никога няма да сме доволни, но и никога няма да живеем добре. Но най-лошото е, че никога няма да променим нещата, защото не търсим това, което можем да променим в нас. Така завинаги ще кретаме като несретници на незадоволително ниво и ще останем метафорично извън Световните финали.

Никой не е забранил участието на България на Световното първенство, както никой не е направил българите бедни. Ние сами сме си предизвикали това, отказвайки се да положим необходимите усилия, за да се случи нещо различно. Никой на никого не може да е крив. Вината е вътре в българина, позволил на мързела, посредствеността, дребнавостта и завистливостта да изместят трудолюбието, интелигентността, великодушието и благородството. Докато те продължават да владеят обществото ни ще бъдем „вън” и „далеч” от стандартите на развитите държави. Дори едно Световно първенство по футбол обаче може да ни даде ясен пример какво трябва да направим, за да стигнем там, където искаме да отидем.

Напиши коментар